Светът на баба

За женитбата си получих различни пожелания и съвети. За щастие, за челяд, за сговор. Много от тях съм забравила вече. Само съветите на моята баба не ще избледнеят никога в съзнанието ми. Дори времето ги осмисля по-добре.

Тя не можеше да се похвали с дълъг семеен живот. Родил се татко, обявила се войната, мобилизирали дядо. Баба често казваше: „Планина човек го изпратих… Държа на ръце баща ти, сълзите му калят по бебешкото юрганче. Заръча ми, ако стане нещо с него, да не се женя, да не смесвам детето със заварени и природени деца. Ниви да продавам, колкото ги има, и да се прехранвам, само детето да е добре…“

Дядо загинал още в началото на войната и баба останала сама. Мъката й, когато аз вече помнех, беше затихнала, но не бе намаляла.

Не помня ден, в който баба да не е споменала за дядо.

Даже си бе създала илюзия, че може би той е пленник на някой остров и ще се върне на стари години. Дядо не се върна, а баба след 50-годишен вдовишки живот почина с мислите по него.

Първото лято, след като се омъжих, прекарах ваканцията на село сама, защото мъжът ми беше войник. През дългите летни дни ние с баба почти винаги бяхме заедно. И през цялото време разговаряхме. Баба искаше да ми предаде наученото и проверено от нея в живота и правеше това с голямо умение, така че да не го почувствам като наставление. Голямата им обич и разбирателство с дядо знаех от дете. Дядо се бе превърнал вече на пръст нейде край Люлебургаз, но в нашата къща живееше наред с нас и ние го чувстваме всеки миг.

И сега баба пак за него говореше.

Един ден прахме черга на реката и се прибирахме. Край нас мина баба Господина от Горната махала. Поздрави, поговорихме нещо и си замина. Баба се замисли. После започна: „Една жена, когато се ожени, трябва да уважава мъжа си и да му вярва. Има прости жени, дето ако някой сеирджия им рече – мъж ти ходи с еди-коя си – и те го правят за смях на цяло село“.

По-нататък тя ми разказа за навиците на други жени (такава била и баба Господина) да дразнят и изпитват акъла на хората. И който се хване на въдицата – тежко му и горко! Бабини били вече отделени в тази къща. Дядо ходил на пазар в петък и се връщал привечер. Бил купил за баба армаган – рошкови. По пътя се настигнали с баба Господина, а тя тогава била млада. Дал й той от рошковите, иначе може ли? Човещина! Вървели и приказвали и така си дошли в село. Щом влязъл вкъщи, разказал на баба това и тя го приела като нещо обикновено. Но след няколко дни срещнала баба Господина. Спряла я тя да й разправя как се върнала от пазара с дядо: „Онзи човек като рекъл: „Хапни си, Бине, рошкови!“ Аз викам: „Стига вече!“, а той ми дава още. Че приказвахме, че се смяхме“. Баба се засмяла и казала спокойно: „Знам, той всичко ми разказа . Изправила глава и отминала. А на дядо ни дума, защо? Как?

Щото тя си знаела човека…

Киселата ябълка, дето дядо посадил, преди да тръгне на война, извисяваше клони над покрива на къщата и се обсипваше с жълти като лимон плодове всяка година. До нея тъмнееше валчестата корона на Свирчовата, от която пролет ставаха пищялки, а после се покриваше бял цвят. Мама го береше и сушеше, за да ни вари чай против кашлица Но за бебе Свирчовата беше необикновено дърво. Когато татко поиска да я отсече тя едва не заплака, застана пред брадвата и отсече, че докато е жива, няма да разреши това да стане. Едва по-късно, в същото това лято, когато се бях омъжила, разбрах откъде идва тази привързаност.

Построили си те къщичката и вече нямало тягосната обстановка на свекър, девер и етърва. Били двамата в свой дом. В „двора“ нямало дървета – тогава той бил нива. Само свирчовата въвирала клони в отворения прозорец на малката стая, дето спели двамата. Още щом се пукнела пролетта, там се заселили слевеи. Как чудно пеели те! Сутрин още в тъмно баба чувала в сладка просъница песента им и пробуждайки се, усещала под главата си силното рамо на дядо…

Животът на славеите баба сравняваше със своя.

„Обич и разбирателство цареше и в нашето гнездо – казваше тя. – Иначе какво ще разбере човек от живота. Има прости хора, карат се, бият се, мерят си инатите и погледни – животът си отишъл“. После баба тежко въздъхна. Тази въздишка ми беше позната. Тя идваше винаги след някой спомен за дядо.

Наближаваше есента. Баба ме повика в малката стая и ми за разправя една друга случка, станала с нея… Дядо бил вече убит. Тя очаквала всеки ден смъртта, защото й се струвало, че без него няма да може да живее. Но татко растял и ще не ще трябвало до живее и работи за него. Като товарели фий с един роднина, остър стрък я ударил в окото. Възпалило се то, големи болки я стегнали. Било в разгара на селската работа и време за боледуване нямало. Една нощ, придружена от брат си, тръгнала тя за Разград, тъй като в нашия град очен лекар нямало. Пътували цяла нощ. На разсъмване стигнали дома на лекаря, но той още спял. Докато чакали, на прозореца се показала неговата жена – на възраст колкото баба тогава. Видяла й се

много красива, с лице бяло като мляко

и розови страни. Облечена била в резедава нощница, а на шията й висяла златна пендара на шнурче от черно кадифе. Замислила се баба, защо не могат и другите жени тъй да се обличат, защо не могат техните мъже такива да ги гледат… Дошъл докторът, промил й окото. Като се връщали обратно, пред нея била все докторската жена в резедавата нощница и златната пендара. Още повече се засилила омразата й към войната, защото тя бе унищожила красотата в живота й…

Баба свърши разказа си, отвори капака на моминския си сандък и извади фин резедав ленен плат и златна пендара, нанизана на шнурче от черно кадифе. Даде ми ги и каза: „Вземи ги, носи ги, да си хубава!“. Взех ги и излязох навън, за да не забележи баба, че сълзи напълниха очите ми. Домъчня ми за нейната изгоряла младост, за неизживяната й любов с дядо. Зад себе си, съвсем спокоен, чух нейния глас: „Щом ти ги носиш, все едно, че аз съм ги носила. Честита съм, че доживях да те видя оженена“.