Къде сте, бабини чорбици?

В големия град има добро възможности да хапнеш нещо набързо. По улиците, площадите и градините като гъби са поникнали павилиони, бюфети и кафенета за бързи закуски: сандвич с кола, хотдог с швепс, пица със сок… Можеш да поседнеш и утолиш глада, можеш по улиците да вървиш и да се храниш, можеш и в тролея да довършиш обяда си. Експресно хранене. Какво удобство при тази динамика и липса на време.

Сухоежбина!

Така някога наричаха употребата на суха храна, за която баба ми имаше непоклатим принцип — в една къща не бъкне ли супа с апетитна миризма, това не е дом и домакинята не е жена на място!

А на внуците си тъй думаше: „Който не сърба чорба, мъж няма да стане и мустаци няма да му пораснат.“ И ние в надпревара сърбахме с дървените лъжици: потраквахме по калената паница, та ушите ни пукаха и пот избиваше по челата ни.

По всяко време на годината супата неизменно присъстваше като първо блюдо в домашното меню.

Трудно изкарвахме дългите велики пости. През март привършваше зелевият сок, от който правеха триана (сокът се бъква и вътре се пускат трохи брашно, получени при стриването му между длани­те) или го поднасяха с лук и препечена суха червена чушка. Белият боб и лещата оставаха колкото за посев. Тогава пролетното слънце ще затопли синорите и трънливите брегове и ето ти спасителната зеленина — парливата коприва. На нея се гледаше като на кръвопреливане.

Баба винаги готвеше първа­та копривена чорба в голямо­то гърне със свежи връхчета зеленило, кромид лук, малко ориз, суха червена чушка, сухи резенчета червени домати и най-важното – киселеше копривената чорба със сухи дренки. Хем кисело, хем сладко, хем ароматично!

Докато се наситим на коп­ривата, ето че по ливадите разперва листа благият лапад. Супата от него ставаше особено богата със застройка от кисело мляко и яйце.

Подобна беше и супата от киселеца, но в нея се слагаха парченца от сланина за блажнинка. А в супата от лобода натрошаваха ланско сирене. От няколкото подправки, които слагаха, преобладаваше дразнещият апетита мирис на тароса.

През май някой ща донесе кошничка с дъхави чучуледки (майска гъба) и супата изпълваше къщата с аромата на чубрица. Баба нарочно я слагаше обилно, за да имитира пилешка супа.

На Цветница ядяхме неповторимата чорба от прясна риба,  която сами си ловяхме от малката селска рекичка. Тайна ли беше, магия ли сторваше баба, но никой и до днес не може да сготви такава рибена чорба без всякаква мазнина и застройка. Помня само, че ме караше да ходя по припекливия бряг да бера по цяла стиска мащерка за подправка.

Агнешката дроб-чорба по Гергьовден и пилешката супа по Петровден бяха нещо като традиционен празничен деликатес. Пилешката супа обезателно се киселеше със зелено грозде (ягорида).

През лятото тараторът за­местваше супите. Ама таратор постен, без кисело мля­ко – само краставици, чесън, оцет, вода и много, много свеж копър. На такова нещо човек не може да се насити.

Отдавна не съм виждал зе­лен грах на едри плоски чушки. Изчезна този белезникав зелен грах, от който ставаше чудна супа, подкиселена със зелени джанки. А супата от зелен боб баба киселеше с диви ябълки киселици, които ние наричахме бобници. И тяхната миризма има тази особеност да дразни апетита.

На Голяма Богородица във всяка къща се приготвяше овнешка курбан чорба, която на­ричаха молитва, защото кла­нето на добичето беше свър­зано с оброчен религиозен ри­туал, вероятно останал от езическо време. Единствено тази чорба се приготвеше без всякакви подправки и застройки. Просто овнешкото месо, нарязано на късчета, без да се обезкостява, се сварява на чорба само със сол. Отделно се сваряваше грухано в чутурата жито до състояние на гъста каша, също само със сол. Първо се сипваше житото в чиния (калайдосан сахан), с лъжица се оформяше вдлъбнатинка и в нея се сипваше горещата чорба. В това ядене наистина имаше нещо божествено.

И отново ще дойде зимата с резливия зелев сок (резлив от корените на хряна) и бобената чорбица с дъха на успокояващия джоджен. След нея ще настане оскъдната ранна пролет и мама ще се завайка: „Божичко, сега от какво да сваря чорба?“ А баба ще натякне:  „То чорба и от камъчета става,  стига да знаеш как да я приготвиш!“ Това беше нейната готварска теория. А това означаваше: като имаш основния продукт, трябва да умееш да съчетаеш подкиселяването с подправките и застройката. С това съчетание тя постигаше неповторимостта на своето кулинарно изкуство. Например джодженът и калоферът имат еднаква миризма, но калоферът има по-горчив привкус и по-добре отива на яхния, отколкото на супа. Силният аромат на тароса се връзва най- добре със старото сирене и пресните картофи. Девесилът и целината имат прилика, но девесилът върви към зелените пролетни супи и най-вече на охлювите, а целината е по- подходяща за есенните градинарски чорби с пипера и доматите.

Увлякох се! Та това са етнографски спомени за експонати, които и в музеите не можеш да намериш. На тяхно място по улиците и в домовете ще видиш сухоежбина и кафе. А с тях ще станат ли нашите момчета мъже? Това е въпросът.