Беше студена декемврийска вечер през 1956 г. На сцената на Метрополитен опера в Ню Йорк се играеше „Лучия ди Ламсрмур“ от Доницети. Току-що бе започнала сцената на полудяването. На върха на високо стълбище, облечена в дълга бяла дреха, се появи Лучия, осветена от слаб бял прожектор. Останалата част от сцената тънеше в мрак.
Бавно слизайки по стълбището, Лучия започваше най-знаменитата колоратурна ария в световната оперна литература. Певицата властно увличаше стъписаната многохилядна публика в зловещ свят на сенки и привидения. В един миг с изумление осъзнах, че тази Лучия пееше най-бравурните колоратурни пасажи с глас, който звучеше изключително драматично, а средният й и нисък регистър напомняха чисто мецосопрано. Пред мен бе съвършено нова Лучия. Забравих да следя невероятно трудните в техническо отношение пасажи на арията, забравих къде завършва каватината и къде започва кабалетата на Лучия. Пред себе си гледах и слушах могъща трагическа актриса, която вместо със слово ме зашеметяваше със странния си, многоцветен и сякаш безграничен глас. Пееше Мария Калас.
Лучия на Калас бе откровение.
На следващата година, 1957-а, пак в Метрополитен отново гледах Мария Калас, този път в „Тоска“ на Пучини.
И тук Калас беше тънка, красива, с огромни очи и с магнетично сценично присъствие. Вулканичният й драматичен и вокален гений изгаряше всичко по пътя си. Във второ действие, в двубоя й със Скарпия, почти физически усещах как пластовете на цивилизацията, трупани с векове, постепенно падаха от Калас – Тоска и тя се превръщаше пред очите ми в първична, прастара жрица на човешкия род, която мъстеше за поруганото човешко достойнство.
Втората половина на 50-те години бе абсолютният връх в творческата кариера на великата актриса-певица.
За Мария Калас никога никой не може да говори и пише безпристрастно, нито тогава, когато беше в зенита си, нито след смъртта й.
Естествено възниква въпросът: в какво се крие тайната на властната магия на Мария Калас? Да, именно магия, защото хипнотичното й въздействие може да бъде определено само така.
Изкуството на Мария Калас бе тотален театър.
Необикновеният и леко металичен, тъмно оцветен тембър криеше изключителни драматични възможности, които тя използваше неповторимо. Гласът на Калас бе нестандартен и нетрадиционен, той не бе класическият красив и светъл сопран, на който можеш да се любуваш безметежно като на изящен музикален инструмент в ръцете на виртуоз. Гласът на Калас провокираше дръзко и безпокоеше дълбоко. Той можеше да бъде вопъл на де¬те, можеше да звучи кобно, можеше да омайва сластно. Гласът на Мария Калас можеше всичко.
Появата на Калас в средата на нашия век ознаменува качествено нов етап в развитието на световния оперен театър. Изкуството й промени стила на италианското белканто, наложил се в цял свят от началото на XX век. Тя възстанови вокалната традиция от времето на Белини, Доницети и ранния Верди от първата половина на XIX в., т. е. от периода на ранния романтизъм в операта. Не случайно епохалните й постижения са в оперите на Белини, на първо място в „Норма“. „След Мария Кяляс изчезна изкуственото делене в оперния театър па колоратурно, лирично и драматично сопрано. Калас пееше централните партии в „Норма“, „Сомнамбула“, „Пуритани“ и „Пиратът“ на Белини така, както се предполага, че е пяла Джудита Паста, певицата, за която Белини ги е писал навремето. Такъв репертоар изисква огромен гласов диапазон от почти три октави като този на Калас и абсолютно съвършена техника на белкантото, които да отключат драматичната стихия на роли като Норма от Белини и Ана Болейн от Доницети.
Благодарение на удивителното вокално и актьорско дарование на Калас тези две великолепни опери бяха възкресени от забвението и получиха нов, пълнокръвен сценичен живот. След „Норма“ на Калас тази опера е задължително произведение в репертоара на всички оперни театри по света. Мария Калас наложи нов стил в световния оперен театър в духа на традицията на великите певици от XIX век Паста, Мария Малибран и Аделина Пати. Гласовият диапазон и музикалната виртуозност на Калас й позволяваха да пее репертоар с искрящи колоратури като Лучия на Доницети и Джилда от „Риголето“ на Верди, остро драматични партии като Джоконда от едноименната опера на Понкиели, Леди Макбет от „Макбет“ на Верди и принцеса Турандот от „Турандот“ на Пучини до галерията знаменити мецосопранови роли като Кармен от едноименната опера на Бизе и Далила от „Самсон и Далила“ на Сен Санс.
Но Мария Калас не само съживи една бляскава оперна традиция от миналото, когато са творили великите италианци. Калас беше актриса на XX век. Тя изразяваше светоусещането на милиони човешки същества, преминали през катаклизмите на века (самата тя от гръцки произход, бе преживяла ужасите на нацистката окупация на Гърция по време на Втората световна война). Затова тя беше трагичка на нашето време, владееща виртуозно съвременните изразни средства на театъра. Затова Мария Калас възроди така забележително операта „Медея“ на Керубини. Тя тълкуваше ролята на Медея не в стилистиката на класицизма, към който принадлежи произведението, а според естетиката на античната гръцка трагедия. И въздействието на нейната Медея беше потресаващо.
Мария Калас преоткри буквално всички опери, в които участва на сцената или в записи. Затова сега се говори и пише за световния оперен театър преди и след Калас.
Сътрудничеството й с диригенти от класата на Херберт фон Караян в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети и „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, с Тулио Серафим в голям брой оперни произведения като „Норма“, „Трубадур“ от Верди и „Турандот“ от Пучини, с Ленърд Бърнстейн в „Медея“ и с Виктор де Сабата в знаменития й запис на „Тоска“ отдавна е станало синоним на музикално-певческо чудо.
От друга страна, драматичният гений на Калас вдъхновяваше такива крупни режисьори в съвременните театър и кино като Лукино Висконти, Франко Дзефирели и Алексис Минотис. Техните спектакли с Калас се превърнаха в културни явления и прокараха нови пътища в естетиката на съвременния театър като цяло.
Партньори на Мария Калас на сцената и в записите й бяха едни от най-могъщите творчески фигури на века – баритонът Тито Гоби, тенорът Джузепе ди Стефано и басите Борис Христов и Николай Гяуров. След Мария Калас по нейния път тръгнаха суперсопраните: Джоан Съдърланд, Монсера Кабайе и Гена Димитрова.
Бих искал да завърша с думите на американския музикален критик Джон Ардойн, най-авторитетния изследовател на творчеството на Мария Калас: „Тя следваше звездата си неотклонно, а звездата й гореше по-ярко от всяка друга в следвоенния оперен небосклон. Тя заплати висока цена за изкуството си, но кой не би се гордял да каже, че е бил част от века на Калас?“
0 Коментара