Трите брака на Рени М.

Тази майка искаше съ­вет как да се откаже от дъщеря си. Момичето бе на 23 години и тъкмо бе сключило третия си брак. „Не за нея, за детето — тя от мъж ма мъж, а де­тето — от баща на ба­ща“…

Влакът потракваше и сякаш тактуваше на мислите ми: за едно само поколение какво разстояние се отвори между майка и дъщеря! Е, и преди е имало щерки да из­хвръкнат от броеницата на достолепната женска нравственост: моминство, мъж, деца, дом, довеки — ала колко са били те! Сега ние вкупом — за добро ли, за зло ли — обърнахме гръб на заварения разум, мнозина от нас се опънаха на историческата инер­ция, по която се редеше женският живот… Представях си майката с нейното вкоравено чувство за порядъчност — и тая Рени:

със скоропостижните й бракове, с чергарството на чеиза й по мъже и квартири

Рени направо ме срази. Мо­миче като последна въздишка на модата, бивша гимнастичка, ма­некенка, готов модел за миска – и не пуши, не пие, къщовница и домоседка, при първия си мъж отишла девица! А майката с „вкоравения“ морал нямаше и петдесет. Хубав апартамент в центъра, бащата работи на влия­телно място, „ние сме хора с ав­торитет„, както е написала в пис­мото. Блага, разтуптяна реч, жално-непроумяваща. „Сега си мисля, сигурно имам вина — ала от голяма майчина любов е.“ Искрено се е измъчила, личи си. Само когато един-два пъти спусна гънката между веждите и, както разказваше, буреносно потъмни лице, ми се мярна за миг другата майка. Онази, на която Рени не е посмяла да съобщи, че отново напуска втория си мъж, та отишла при баща си. „Добре, върви кажи на майка си.“ „Не искам на мама!“

(Да, спомня си майката, защото аз й зашлевих два-три ша­мара, когато упорствуваше да се разведе. Нямаш ли срам, рекох й, та и нас срамиш. Веднъж сват­ба — хиляди изгоряха, втори път сватба — пак хиляди: докога?…)

Първият брак на Рени бил аби­туриентски — месец-два преди бала. Много скитала по състезания, весела, лъчезарна — ала приятел си нямала. „Айде, Ре­ни!“, подхвърляла майката, но дъщерята се мръщела. Моля те, нали ги виждам — гледат да се понатиснат и толкова. Не ми трябва приятел — аз ще се женя… Коя майка няма да се зарадва на ­толкова сериозен поглед върху живота! Пък и нали тя именно я ковяла:

„Първият, дето ще лег­неш с него, да е съпругът!“

И целият там домашен катехизис: мъжете гледат да излъжат момичето и да изчезнат, само бра­кът е сигурна работа, ти гледай кой женитба ще предложи…

Е, намерил се „предложител“. Вярно, едва от 20 дни се познавали, но Рени сияела. По-големичък от нея, изглеждал сериозен човек. В деня след сватбата рано дошли гостите: айде, честито, свато — дали сте ни честно мо­миче…

(Сигурно съм погледнала с не­доумение, та майката взе да се кълне: истина ви казвам, то може и да се провери — ето, ще питате този и този…)

Първият брак на Рени остава загадка за родителите. Какво стана, що стана — след половин година невестата се прибрала. То преживелите го знаят: развод в къщи — пожар в къщи. Все пла­чели нощем — и майката, и дъ­щерята – но май за различни неща. Дъщерята за нещо свое си, което не казвала, а майката — напротив, гласно виела.

Ох, вече си разведена — кой ще те вземе такава!

Ох, свърши се… И току пускала гънката между веждите. Вече не си човек като другите. Да внимаваш!

И Рени гледала да не е като другите. Не излизала с приятели, не въртяла ухажори, не закъсня­вала по дискотеки. Докато онова фатално такси не спряло в кра­ката й. Обзалагам се, че точно мене чакате — показал се шофьо­рът. Не, тя чакала автобуса. Ав­тобусът не идвал, затова пък за половин час таксито спряло още два пъти. Нищо особено – докарал я. Симо до дома й. На следващия ден я чакал пред фаб­риката. На по-следващия — съ­що. Чувай, нямаш работа с мен — предупредила го. — Аз съм разведена. Момичета колкото ис­каш… И звъннал шамарът. (Пър­вият). Мене не ме интересува раз­ведена ли си, мома ли си. Аз те харесвам и те искам.

Странно как никой тогава не обърнал внимание на тоя шамар. Може да са го взели за мъжка постъпка. Рени, мама, ти каза ли му? — тревожела се майката. Казах му, ама той не приема — даже ме удари… Тъй започнала със Симо. Рени, мама, не бързай: млада си, поживей — взела сега да бие отбой майката. Какъв жи­вот бе, мамо — всеки те тегли към кревата. По-добре да си омъ­жена.

Изглежда, майката вътрешно се е съгласила с това — поне с по-консервативната си, възпита­на от традицията половина: жена сама да не ходи. От кал да е, съ­пруг да е.

Мъж щом предлага женитба, чест ни прави…

Така изглежда, щом много не възра­зила, нито се сепнала от постъп­ката на бащата на Симо: абе, с какви хора се събираме! А ба­щата на Симо един ден се пред­ставил пред нея за друг, уж при­ятел на истинския баща: оня, ви­дите ли, разтревожен, че синът му тръгнал по разведена, та аз да видя кое как е. Тъй дегизиран, бъдещият й сват узнал от нея (а може и от другите, които сочеше и на мен за свидетели) подроб­ности около първия брак, около момичето, имота и т.н. И сигур­но ги приел за смекчаващи вината обстоятелства, щом на тръг­ване рекъл: ще кажа на приятеля си да не се опъва — то момичето излезе добро…

После на сватбата ще се раз­тапят в усмивки: наздраве, свато… Не, не се замислила: шама­рът, проучването — то си е право на мъжа…

Безпокойствата около забре­меняването, дългите месеци на легло за задържане… Първо я набил, задето се родило момиче. Взел все по-често да отпуска ръ­ка.

Рени отначало лъжела за си­нините

(живеели отделно), сетне взела да си казва. А какво е казвала майка й? „Мълчи, вече си развеждана, дете имаш, ще траеш…“ Така – три години. Докато на една морска почивка, като отишъл да я види, я подоз­рял в изневяра — и я пребил. Пред хората, по улицата. Като животно. Три дни не можела да се вдигне, а щом се вдигнала, го напуснала.

(„Яде един хубав бой и пак й прости, но тя не му прости и пак развод„ — каза майката. Значи хубав може да бъд е боят, майко? И какъв само мъжки жест – не стига, че я набил, ами даже й простил!)

Този път в къщи се прибрала една друга Рени. Отчуждена, зла. Този път между двете земята взе­ла да се разцепва. Защото Симо махнал великодушно с ръка — хайде, ще я прибера! — и майката застанала на негова страна. За­ради детето. Заради „какво ще кажат хората“. Заради мъжкото право. Заради страха от бъде­щето, клеймосано с два развода.

Така, между сълзи и плесници, посред насилени опити за сдобряване и новопокълнала гордост, дъщерята записала втория си развод.

(„Но не се свърши всичко до­тук, пак се жени след месец-два за същия като нея…“)

Този същият бил вече веднъж вдовец и веднъж разведен. Това окончателно довършило майка­та. Досега ако и да не се много месела, сега открила фронт: Рени трябва да се върне при мъжа си! При бащата нa детето си!… Ата­кувала с всички средства. През сълзи и аргументи на разума: какво имаш с тоя, къща ли си градила, кола ли си купувала, дете ли имаш от него!… През

кле­вети, закани и отлъчване

(„Ние не я искаме, не я търсим.“). През тайно съзаклятничество с бившия зет, въпреки че той наново и открито посягал на дъщеря й… Надали можем да си представим всички форми на тая майчина решимост да вкара щерката в „правата вяра“ — а, изглежда, и в Рени не били посечени съвсем „правоверните“ скрупули — но веднъж тя все пак отстъпила и се върнала при Симо. За седем дни. След което категорично заявила на баща си: „Не мога.„ „Добре, иди кажи на майка си.“ „Не искам на мама!“

„Пиша ви за съвет или по-точно как да й отнемем детето със съдействието на мъжа й и как да се откажем от нея…“

Не, майката ни веднъж не се е опитала да вникне в причините за това развитие на нещата. Тя гледала видимостите — те, тък­мо те я удовлетворявали или тре­вожели, не съдържанието на съ­битията. И най-вече във види­мостите тя се намесвала, тях главно искала да пререди. Тях някога неосъзнато, но методично по силата на една наследена до­гма, фетишизирала пред дъще­рята. И колкото повече нещата се усложнявали, толкова по-ослепявала тя за всичко друго, освен за догмата. Тя не се интересувала как живее Рени с оня или пък как ще живее, ако се върне при мъжа си. Тя боравела с понятията. Брак. Развод. Баща на детето.

(Съсредоточена върху пробле­мите на собственото си кръстопътно женско поколение, сякаш за пръв път проглеждам за дра­мата на нашите майки. Те,

при­вързани много по-здраво към вековечния домашен корен,

от кой­то ние отлитаме: къде ли отива­ме, какво да ни кажат, как да ни опазят от болка и срам? Ами ако тяхната болка и техният срам вече не са наши, а нашите пък са просто непонятни за тях? А съ­рцата им хлопат нощем с окъс­нелите ни стъпки, примират от страх по ветровитите ни женски пътища — и от безсилие да ни заслонят…)

Рени — да чукаме на дърво — живее добре с третия си мъж. Даже дъщеря й го нарича „тат­ко“, а на баща си вика Симо. Ходят често при детето му oт предишния брак, готвят се да приберат и него в дома си. Пе­риодът на изолация е свършил, майка и дъщеря отново се ви­ждат. Майката въздъхва, лошото е минало. Но сърцето й не се лъ­же — сърцето й безпогрешно отбелязва, че близостта между нея и дъщерята май завинаги си е отишла.

На тръгване тя посегна да ме дари. Да, тъкмо да ме дари скоро празнували с мъжа си 30- годишнина от сватбата, облекли я пак като булка… Аз ако знаете колко съм изтърпяла, въздъхва издъно. Аз колко съм се мъчила от свекърва — как ме е гонила, обиждала, а мъжът ми все по нея… Изпъдят ме пак, а баща ми рече: „Какво? Дъщерята на Геор­ги Митрев разведена? Никога!“ И още: „Жената, лошо-добро, около къщи да се върти“. И аз си глътна сълзите, пък се върна…

Трийсетгодишнина от сватбата! Ние с Рени ще стигнем ли до нея? Ами ако майка й е имала право?