Георги Мамалев и изкуството да се усмихваш

След десет години на екран с „Клуб НЛО“ и десетки роли във филми и спектакли, Георги Мамалев събра най-забавните си  истории зад кадър, в които участват много любими актьори като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Тодор Колев, Константин Коцев, Велко Кънев, Павел Поппандов, Стефан Данаилов, Антон Радичев и други. В книгата „Усмихни се, човече!“ Мамалев споделя и весели случки от детството си, от училището, от казармата, дори от семейната кухня.

Читателите ще научат как преди да се наложи като актьор, е бил метеоролог и главен градинар. Усмивка е думата, с която свързваме най-често Георги Мамалев. Откакто петгодишен играе в спектакъл под режисурата на дядо си Георги, той не спира да радва публиката. Познаваме го като Гошо от „Оркестър без име“, капитан Мортимър от „Последни желания“, принц Алфонсо от „Тринайсетата годеница на принца“, Керкелезов от „Господин за един ден“, злия маг от „Патилата на Спас и Нели“ и още, и още… В този разговор актьорът споделя колко е важно да се усмихваш и защо „Усмихни се човече” не е автобиография, а поклон към колегите и приятелите.

В „Усмихни се човече“ разказвате случки зад кадър. Защо решихте сега, че това са истории, за които трябва да научи и публиката?

Защото са забавни случки и защото е хубаво да си спомним за тези големи актьори и режисьори, да ги видим не само в роли, но и в живия живот. Бях подтикнат за тази книга от издателство „Книгомания”, не съм имал намерение да правя това. Но Боряна Пунчева им е разказала, че си спомням много интересни случки от снимачни дни, репетиции, пътувания, турнета, в клубове, ресторанти, самолети, кораби и т.н. И така… аз просто разказах, а Весел Цанков, който е един много талантлив човек, записа и предаде на хартия случките. Много е важно до човек, който не е писател, да стои един такъв майстор като Весел Цанков. Аз съм просто разказвач. Уникалното в тази книга е, че втора книга няма да има и че аз не съм написал и една буква в нея.

Това не е автобиография?

Не. И не мисля, че всеки човек трябва да пише автобиография. Автобиографии  трябва да пишат хора, които имат огромни заслуги за областта, в която са се занимавали. Това е книга със забавни истории, истории, които усмихват. Тя е много подходяща за лятото, морето, както и за почитателите на киното и театъра, които ще се срещнат със свои любими актьори зад кадър.

А относно въпроса ви – не бих писал автобиография, защото смятам, че не е интересно да занимавам хората с това как съм си вършил работата. Аз това съм правил – вършил съм си честно работата. И мисля, че ако у нас всеки си върши работата, нещата чувствително ще се променят.

А защо досега не са се променили?

Много способен, кадърен народ напусна България. От друга страна, много некадърен, амбициозен и нагаждачески народ се намъкна в политиката, държавната власт. Всичко това ме натъжава, защото си давам сметка като един българин в зряла възраст, че се подминават огромните проблеми на нашата държава. Много отдавна твърдя, че държавата ни трябва да изработи една доктрина, в която да има няколко отправни точки, които да не се пипат, независимо от това кой идва на власт.

Като например?

Демографската криза. Израел, например, се управлява така. Има твърди приоритети, които не се променят, независимо кой ще е на власт. А у нас непрекъснато всичко се променя и няма визия. Другото, което ме тревожи, е, че у нас липсва уважение към закона и няма страх от наказание. Законите са основите на една държава. Представете си къща, която е на четири колони и едната от тях, която е законността, непрекъснато поддава и къщата все се клати… е, кой ще живее в такава къща. Или и да живее, няма да се чувства уютно. Младите хора не издържат, защото качеството на живот в други държави е просто по-добро. Държави, в които върховенството на закона е непоклатимо, но това са правила, налагани с меч.

Вие сте за по-твърда ръка?

Не, аз съм за спазването на закона и за сурови наказания за тези, които го нарушават. И за държава, която да подпомага добрите граждани и да наказва лошите. Държава, която не прави разлика между едните и другите, няма как да се развива. И това е тъжно.

Това ви натъжава, а какво ви кара да се усмихвате?

Много неща. Усмихва ме например това, което в момента репетирам в „Сумахота“. Наскоро имах среща с един поет – Иван Ненков, с когото много се посмяхме. Животът ти предлага много възможности за усмивка, въпросът е да не ги изпуснеш. Приятно е да видиш хора на улицата, които ти се усмихват.

Мисля, че хората малко прекаляваме в това да сме мрачни. Но това не е само тук, в световен мащаб е. Не знам защо е така. Вероятно и машинките оказват влияние. Затворихме се в тези смартфони, станахме много зависими от техниката. Това ни отдалечава много един от друг. Хората все по-малко общуват. Ако си изгубят телефона, изпадат в паника, чувстват се загубени. Това означава ли, че машинката управлява нас, а не ние нея?

При дипломирането ви  Енчо Халачев ви е казал: „И в блато да попаднеш, ще заплуваш и ще се измъкнеш”… Така ли е?

Не очаквах да каже това, защото той беше много строг към мен, а аз бях малко палав и необуздан. Не знам дали е така. Явно е смятал, че ще се справя по какъвто и път да поема.

Когато дойдохме в Народния театър, колегите много бързо започнаха да играят в пиеси, а аз трудно започнах. И бях разстроен. Веднъж вкъщи се черпихме с Кирчо Кавадарков и направо му приплаках… „Приятелю, рабтата е много зле, защо отказах на Пловдивския театър, сега щях да играя, а тук в Народния театър само се мотам и нищо сериозно не правя”.  И Кирчо ме погледна и каза: „Ти добре ли си? Сега ти е време да се радваш на живота, ще дойде време, в което ще се чудиш как да отказваш. Защото нямаш представа как ще се налапа естрадата (тогава така се казваше шоубизнесът)».  Не му повярвах, но се оказаха пророчески думи. И после наистина ме награби естрадата…

Кого бихте нарекли ваш учител?

От всеки, от когото съм могъл да науча нещо, съм се учил.  И от Тодор Колев, и от Калоянчев, и от Константин Коцев, и от Георги Георгиев-Гец, от Кирчо Кавадарков, Татяна Лолова, Петър Слабаков, Леда Тасева, Николай Бинев… грабил съм с пълни шепи от тези мощни хора.

За кои хора сте най-благодарен, че сте срещнал по пътя си?

За много. Например в Ямбол имаше един човек – Кирил Минков, който много вярваше в мен, той беше ръководител на сатирично-музикалния състав към Профсъюзния дом на културата, където се явих заедно с други момчета за водещи на една шоупрограма, в която се пееше, танцуваше, играеха се скечове, разказваха се смешни монолози. И аз още тогава, на 17 години, започнах да правя това, което правя до ден-днешен – да изпълнявам скечове, да пея песни, да играя. После вярата в мен, която проявиха Христо Писков и Ирина Акташева, когато ме харесаха за този филм „Като песен”… Те предопределиха пътя ми, отвориха ми вратата. Те едва ли не казаха – ела, вратата е отворена, може да минеш, сигурни сме, че ще стигнеш до тази врата, но вместо да си губиш времето да звъниш и гледаш през ключалката, вратата е отворена – влизай.

Това е много важно, защото може да се объркаш, аз нямах възможност да се объркам, нещата идваха едно след друго в професионален план. И в житейски също – на 28 години се ожених за сегашната ми съпруга, тя беше по-малка – на 21 години. Децата се появиха едно след друго.  И двамата израствахме в работата, растяха и децата. Много сме горди със синовете си и двамата получиха много добро образование. Големият ми син завърши в Америка, в България направи втора магистратура, работи в голяма ай ти компания. Малкият син завърши право в Софийския университет като майка си. И след това направи магистратура в Маастрихтския университет, който е един от 100-те най-добри университета в света.

Разликата между Георги Мамалев на сцената и Георги Мамалев в живота?

В живота може да си позволиш да дрънкаш глупости. А дори когато правехме НЛО, ние правехме едно доста съдържателно предаване. Забелязал съм, че има много забавни хора в живота, а на сцената – жив зян. И обратно – много интересни актьори, а в живота – прибрани, затворени в себе си. Аз и в живота съм такъв по-общителен, по-контактен. Тодор Колев, например, беше по-затворен, прибран в себе си. Бате Жоро Парцалев беше по-отворен, народен човек.

Смятате ли се за късметлия?

Един приятел казва – късметът трябва да си го накъсметиш. Може да ти дойде, но ако не си готов да го посрещнеш и поласкаеш, не става. Както казваше Славка Славова „Талантът е като свещ. Ако не се  грижиш по-дълго да свети, той ще изгасне”. Най-хубаво е да се занимаваш с това, за което имаш талант.  Много такива истории има в книгата. Това е една много забавна, лятна книга.

И какво от нея ви се иска да стигне до хората?

Усмивката. Много е важно хората да се усмихват. Цял живот се стремя това да правя. Това ме радва, носи ми удовлетворение. За разлика от много хора, някои от които са милионери, аз си мисля само едно за моя народ – да бъде усмихнат, да се смее. Това правя цял живот. Има хора, които мечтаят как да измамят народа си, после с тая печалба, с която е измамил хората, ще стане спонсор примерно на църква. Той Ботев го е написал в стихотворението Борба… „колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи. И на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват…“

Аз съм искал само това – ако съм могъл да им дам радост на душата, какво по-хубаво.

Ако трябва днес да дадете име на Оркестър без име?

Луда младост. Жалко… животът взе да свършва. Но съм щастлив, красиви хора съм срещал по пътя си, много от тях вече ги няма. Тъжното е, че ние сме се запътили натам…

И какво да остане?

Няколко филма в киното като Оркестъра, 13-та годеница на принца, Последни  желания, филмите, в които участвам с Тодор Колев, с НЛО. Дано остане по-дълго. Защото за актьорите се казва, че ние пишем с пръчка в бързотечаща вода. Актьорът умира тогава, когато умре и последният му зрител.

Най-важното е човек да обича това, с което се занимава, особено ако има и талант за това. А усмивката идва най-вече оттам – от любовта към живота.