Игра

С моя съпруг Виторио си из­мислихме игра – на изтъркани фрази. Разбира се, само за нас двамата. Започнахме така. Той ми възрази за нещо:

– Виж какво, това, което ис­каш, е напълно безполезно. Има неща, които може да разбере са­мо една майка.

Кой знае защо веднага кипнах:

– Изтъркан израз!

– Защо да е изтъркан?

– Ами първо си помисли за тая глупачка, майка ти, а после кажи може ли тя изобщо да раз­бере нещо.

– Но аз нямах предвид моята майка.

– Няма значение. Щом като не си уверен, че можеш да кажеш нещо свое, оригинално, по-добре не говори.

– Значи да мълча?

– А, не. Само се постарай да кажеш нещо по-обикновено, дори незначително.

– Например?

– Например: днес е четвър­тък, небето е синьо, времето е хладно, сега е пет часът.

– Разбирам. Но уверена ли си, че самата ти никога не произнасяш тези банални фрази?

– Съвсем не съм уверена. Ос­вен това, моля те, непременно ме поправяй всеки път, когато упот­ребя някой изтъркан израз.

Тъй започна нашата игра. От­начало на Виторио никак не му вървеше. Отчасти и заради това, че и двамата служим в едно ми­нистерство и че аз имам пре­димство пред него с моите три години във филологическия фа­култет. Изтърканите фрази се ле­пяха върху езика му, както се ле­пят мухите върху лавиците на дюкянчетата за тютюн в провин­циалните градчета. Да, аз просто не успявах да ги уловя:

– Стоп! Внимание: рекламен лозунг! Престани: това е чиновнически израз. Ах, а пък това е готова формула от политическия жаргон!

В края на краищата Виторио, за когото беседите с мен се превърнаха в истинско бягане с пре­пятствия, послуша моя съвет и започна още по-често да си служи с обикновени, служебни изрази. По този начин неговите разгово­ри с мен се превърнаха в опреде­лен набор от нищо неозначаващи думи: „Днес е четвъртък. Небето е синьо. Хладно е. Сега е пет часът.“ Беше ми доста скучно, но не можех да го упрекна, тъй като са­ма го бях заставила да сведе своя речник до серия от лишени от всякакъв смисъл прости граматични конструкции. Това npoдължи известно време, а после разбрах, че Виторио, който преди бе успявал с помощта на изтърканите фрази да изразява своята любов към мен, сега с тези неутрални изречения ставаше все по-хладен и отчужден. Толкова хладен, че веднъж не успях да овладея от­равящото ме чувство на ревност и му казах:

– Разбирам, че в сърцето ти има друга жена.

– Сега кой от нас употребява изтъркани фрази?

– Може и да е изтъркана, но е истинска.

– Като истините, за които пеят в песните на Сан Ремо, нали?

– Виторио, предупреждавам те: моята любов може да се пре­върне и в омраза.

– Банално!

– Виторио, отговори ми: спо­собен ли си да изпитваш любов към друг човек, или твоето сърце е парче лед?

– Явно, прочела си доста ко­микси!

– Виторио, престани да се ше­гуваш: за мен това е въпрос на живот и смърт.

– Ах, колко си била роман­тична!

– Виторио, признай, че подсъ­знателно ме ненавиждаш.

– Сантиментално момиче, което се увлича от психоанализа на Фройд.

– Виторио, не ме довеждай до отчаяние!

– Но това е вече мелодрама.

– Да знаеш: мога да направя някоя неразумна стъпка…

– А, това пък звучи като най- пошла вестникарска хроника!

Да, той ми отмъщаваше. От този ден аз започнах да губя позиции и ми беше доста трудно да възстановя предишното си поло­жение. Да, след като няколко ме­сеца безжалостно прочиствах ези­ка на Виторио от щампите, из­веднъж открих, че и самата аз не мога да мина без тях. Единстве­ната разлика между нас беше в това, че неговите изтъркани фра­зи бяха свързани с обществения живот, политиката и културата, а моите – изцяло с личния живот или както обикновено казват –  „сърдечните дела“. Наистина, за­почнех ли да говоря за любовта си, нареждах само глупави и без­вкусни фрази, но все пак те ми ха­ресваха, защото тъкмо в тях от­кривах себе си, бях дори убедена, че са искрени, сърдечни, истин­ски.

Напълно отчаяна, една вечер реших да предизвикам съдбата. Виторио трябваше да избира: или аз… или жената, която без съмне­ние ме беше изтласкала от него­вото сърце… Имам ключ от ате­лието му и една вечер тихо се промъкнах там, влязох в хола и се спотаих. На улицата вече беше тъмно, но аз не включих осветле­нието. Помислих, че като при­стигне, той ще ме вземе за при­зрак; да, именно за призрак, в който вече се бях превърнала. При тази мисъл се разревах – от жал към себе си и от гняв, защото се сетих, че и този път няма да успея да избегна езика на комик­сите. После си казах, че ако начи­ните, по които се изразява лю­бовта, могат да бъдат условни, то самите постъпки в никакъв случай не бива да бъдат такива, нали те са плод на нашите най-искрени и дълбоки чувства. Думите –  тях могат лесно да ги произнасят всички, но малцина са способни на истински действия и освен това всеки действа по свое­му. Но как да постъпя аз? Пла­чейки неудържимо в сгъстилия се мрак на стаята, си казах, че единственият изход, съответст­ващ на положението, в което сега се намирам, е самоубийството.

Да, само като свърша със себе си, бих могла да докажа на Виторио, а и преди всичко на самата себе си, че

моята любов, макар и да я изразявах само с банални фрази, е била истинска и искрена.

А мо­же би ще съумея да го убедя само като направя опит за само­убийство, без да умирам? Не, трябва да се опитам да сложа край на живота си честно, без вся­какви уговорки. Така че, ако се наложи, да ми промият стомаха, да счупя крак или да лежа ранена от куршум поне четиридесет дни…

Отдавна се бях подготвила за тази решителна стъпка. В чанта­та си носех пистолет и цяла опа­ковка сънотворни таблетки. Най-напред, както си седях на стола, извадих малкия, но тежък револ­вер и опрях дулото към ребрата, малко под сърцето. Веднага си представих как ще изглеждам: легнала в креслото с обляна в кръв блуза, с още димящ писто­лет в ръката. Но нещо ме накара да се усъмня: ами ако ми изтече кръвта? Виторио обикновено за­къснява. Кое ми гарантира, че на това място, където съм го опряла сега, няма някой жизненоважен орган? Прибрах пистолета обрат­но в чантата и извадих хапчетата. Налях си чаша вода от гарафата на масичката до мен, отворих опаковката… но веднага се замислих… Каква ли може да бъде смъртоносната доза? Колко трябва да взема, за да заспя? С една дума – хапчетата последва­ха пистолета. В този миг дочух шума на отварящата се врата.

Беше Виторио. Погледна към хола, от отворената врата върху мен попадна лъч светлина и той веднага ме забеляза. Възкликна удивен:

– Това ти ли си? Какво пра­виш в тъмното?

Отвърнах му със задгробен глас, с какъвто навярно би тряб­вало да говори само един при­зрак:

– Виторио, това не може да продължава повече!

– Изтъркан израз!

– Виторио, разбери, не мога да живея вече така!

– Общи приказки!

– Сбогом, Виторио, и нека моята смърт да тежи на съвестта ти!

Станах от мястото си и се от­правих към банята. Заключих, за­палих лампата. Прозорецът беше отворен, апартаментът се нами­раше на третия етаж, ей сега щях да се хвърля долу. Знаех, че ако скоча, ще падна върху лехата с цветята пред блока и ще си счупя краката. В училище бях състеза­телка по лека атлетика и разби­рах от скокове. Хлипайки, с лице, обляно в сълзи, се приближих до прозореца, наведох се да преценя височината. Но в същата минута, когато вече се готвех да направя своя фатален скок, изведнъж забелязах, че върху мраморния пер­ваз лежи някакъв фотокомикс. Той без съмнение беше оставен там от колегата на Виторио, кой­то поглъщаше тази „литература“ в огромни количества. Но и моят съпруг ми бе признал за малко срамната си страст към тези из­дания. На корицата имаше сним­ка: красива млада жена, тъмноко­са, грижливо фризирана, прекра­чила перваза на нисък френски прозорец, а от устата й излизаше  „облаче“ с надпис: „Сбогом. Понякога си спомняй за мен.“ Зад нея, пред прага на стаята, се показваше млад мъж. Неговото облаче гласеше: „Боже мой, Джилда, какво правиш? Ти си полудя ли!“ И това продължи само миг, но от онези мигове, през които, както се казва, пред очите на човек преминава целият му живот.

Тогава слязох от перваза и без да обръщам внимание на ударите, с които обсипа вратата на банята Виторио, отидох до огледалото и се погледнах. Значи, помислих си аз, даже и най-дълбоко почувстваната и изстрадана наша постъпка в крайна сметка се оказва само една пародия: защото и най- | искреното желание – да умреш, в днешно време е лишено от непосредственост. Забавих се още малко и накрая отворих на Вито­рио, който нахлу толкова развъл­нуван, че едва не ме свали на пода.

Тогава му казах:

– Играта свърши!

– Каква игра?

– Играта на изтъркани фрази. От днес ще разговаряме нормално, както можем. И ще постъпва­ме така, нормално.

Той ме погледна, без да скрива огромното си изумление. Прегър­нах го и заключих:

– Ние с тебе сме двама не­щастници, израснали в света на илюстрованите списания, комик­сите, телевизията, радиото, кино­то и булевардните романи. Да си признаем това и веднъж завинаги да се успокоим и да не се притес­няваме повече.