Срещнах майка на Пламен, очите й зачервени, хълцаше и нареждаше: „Другарко, какво ми дойде до главата! Какъв срам, можете ли да си представите! Утре е делото на Пламен! Баща му не иска да отиде, казва, че аз съм била отговорна за възпитанието му. Ами ако научат колежките от службата ми, как ще ги noгледна в очите! Аз една карфица безплатно отвън не cъм внесла в къщи. А ето на, утре трябва да отида на делото на моя син. Тоя мой син! Били цяла група младежи, отваряли коли, крадели радиоапарати А ние нищо да не знаем!… Вярно, закъсняваше вечер, казваше, че има да учи с приятелите си, а ние си лягахме уморени от работа. Не го и чувахме кога се прибира. Никога не се качих и на тоя пусти таван, който е два етажа над нас. Ами сега, просто не зная как ще го преживея!…“
Разделихме се. Знаех, че трябва да й кажа нещо, което да я утеши, но не можах — думите ми се изплъзваха. Цял ден ми беше тежко. Спомних си как изглеждаше Пламен.
Седнал на първия чин до прозореца,
дребничък, пъргав, малко разсеян и не особено прилежен. Веднъж с него преживях голяма тревога. Преподавах нов урок и пишех иа черната дъска. Радиоточката, опряна на дъската, силно се клатеше, откачих я, поставих я иа катедрата и продължих да пиша. Последният час свърши, учениците изхвръкнаха от класната стая като навити пружинки. Изведнъж видях – радиоточката я нямаше. Недоумявах, само преди секунди беше там. Бях изпратила учениците до вратата и нищо да не забележа. Повъртях се в кабинета, поогледах тук и там, нищо! Изтичах да догоня учеиниците, училищният двор беше вече пуст. На другия ден извиках ръководството на класа и им съобщих за станалото. Момчетата се изненадаха, обещаха да разговарят с другарите си и сами да открият виновника.
Минаха няколко дни. Влизах в час както обикновено, но чувствувах по-особено напрежение в мен и в учениците ми.
Празното място над черната дъска ме потискаше.
Един ден реших — ще купя нова радиоточка! Как по-рано не се сетих за това!
На другия ден децата влязоха в кабинета и радостно извикаха: „Другарко, вие сте я намерили!“… Изглежда, и на тях им е тежала дълго тягостната постъпка. „Да, отвърнах аз, намерих я, само че в магазина!“… Всички помръкнаха отново.
Подготвяхме традиционна изложба на училището. Наближаваше срокът за предаване на експонатите. Пламен трябваше да изработи електрическо табло. Не знаех докъде е стигнал. Реших да го посетя в дома му. Живееше в една малка къщичка, вратата беше отворена, позвъних, отвътре се чуваше музика. Влязох в антрето. Извиках го няколко пъти по име, никой не се обади. Музиката идваше от тавана, изкачих се по стълбите, той се показа и ме покани да се кача нагоре. Надникнах в стаичката, масичката беше отрупана с жици, бобини, а в края й — радиоточката… Познах я веднага, беше малко нащърбена в краищата. Изтръпнах, лицето ми пламна. Погледнах Пламен, той наведе глава и нищо не каза. Таблото, което майстореше, беше почти готово. Тръгнах си… Слизах по стълбите и си мислех:
каква дълбока вода е детската душа!
Знаем ли какво се крие в нея? Кой може да каже?… Вървях и исках сама да се разколебая — ами ако не съм видяла добре, може да е купил радиоточката. В магазините има колкото искаш — само че не ги продават с нащърбени краища…
На другия ден имах родителска среща и после помолих майката на Пламен да си тръгнем заедно. Разказах й всичко. Изслуша ме внимателно, докато вървяхме към трамвайната спирка, и после изведнъж се промени.. Възмутено и гневно заяви: „Ами как може да обвинявате моето дете! Как можете точно него да подозирате! Баща му донесе от чужбина и касетофон, и магнетофон. А пък ако иска да си купи радиоточка, винаги може да отиде в магазина и да си вземе!… А колкото до тавана, не зная какво има там, не съм се качвала. Цял ден съм на работа…“ Трамваят наближи и тя веднага се качи в него. Не ми каза и довиждане.
Няколко дни по-късно седях сама в кабинета, вратата тихичко се отвори. Беше Пламен. Остави десет лева на катедрата и веднага избяга. Излязох, за да го настигна, но той летеше надолу по стълбите.
Повече не видях Пламен. Той напусна класа, беше се преместил в друго училище. Влезли в нов апартамент — къщата-подлежала на събаряне…
0 Коментара