Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
Гост на Ирина този път е журналистката Миролюба Бенатова.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Когато момичета в класа нарочно разширяваха тениските си по физическо, за да прикриват женските си форми, аз леко завиждах, че нямам какво да крия. Но и аз си опъвах тениската, за да не остана по-назад. Не бях от момичетата, за които момчетата се бият. Не бях спортна натура и особено в пубертета това ми тежеше.
Бях доста слаба и в училище едно момче, с което „воювахме“ ме обиждаше на „слаботелесна“. Това имаше и добър ефект в годините, защото дори и когато съм била закръглена, никога не се почувствах дебела. Забелязала съм, че ние жените се фиксираме в килограмите си, когато ни обземе обща несигурност. Аз слушам тялото си и с времето спрях да ям определени неща, но не защото са вредни /те наистина са/, а защото престанаха да са ми вкусни.
Винаги съм харесвала очите си, но доста късно открих усмивката си. Нямах най-подредените зъби на света и това беляза излъчването ми.
Всъщност най-дългият път към мен, беше пътят към мекотата на лицето ми, а тя е възможна, само когато се смея.
Всъщност, обожавам онези моменти и срещи в живота, които изтриват суровата Миролюба и дават воля на момичето в мен. Това няма нищо общо с тялото.
Че съм момиче съм знаела винаги, въпреки че като дете страдах от това, че в гръб често ме наричаха „момченце“. Подстригваха ме късо по някаква причина и това се отразяваше на самочувствието ми. Исках дълга коса и кордели, а близките ми вярваха, че за косата е добре да е къса. Аз не желаех гъста, а дълга коса. В четвърти клас взех нещата с прическата в свои ръце. Разбира се и моите коафьорски решения не винаги бяха сполучливи, но можех да понеса накриво подстригания си бретон по-лесно, когато е осакатен от мен. До 8ми клас ходех на плитка и много ясно помня първия път, когато момчето, с което се харесвахме, ме помоли да си пусна косата. Сякаш се съблякох гола. Толкова интимен беше този момент за мен. Много по-късно прочетох библейската трактовка за това, че силата е в косата.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Аз съм жена и не се замислям над това особено често, защото никога не съм искала да бъда друго. Харесвам да нося рокли и нямам против мъжките погледи с одобрение. Не приемам жестовете и кавалерството като подценяване. Не искам да умея всичко и не се гордея, че мога да сменя спукана гума на пътя, ако се наложи. Не умея всъщност и винаги бих потърсила помощ. Знам, че жените са подценявани и не разбирам защо. Понякога ни се налага да взимаме бързи и радикални решения, от които мъжете бягат. А бих искала по-често отговорността да е поне споделена. Когато в работата се налага „да карам влака“, макар и с рокля и изявено женско излъчване, понякога професионалните ми партньори го приемат като подценяване на техните умения. Просто можем различни неща. Не винаги е лесно да обясня, че да следваш някого не е обидно и не е „падане по гръб“. И че дори работата, за да се получи добре, изисква отдаване.
Жената може да бъде водач и същевременно да бъде водена.
Животът е шарен, попадаме в достатъчно различни ситуации, за да можем да проявим всичко от себе си. Не е задължително добрата домакиня да няма кариера и обратното – жената с кариера не е задължително мърла в кухнята. Аз готвя рядко, но с вдъхновение. Свързвам храната с общуване и спомени. Сещам се за печени ябълки и канела. Сладка, зимна романтика, от която не се отказвам.
Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Най-големият ми страх е от загубата на смисъл и доверие. Случвало се е душата ми да страда като оголен нерв от разочарование. Когато ме боли от обида и безпомощност, плача. Споменах, че не съм увлечена по физическите упражнения, но затова пък никога не съм бягала от психотерапията. Наричам я „фитнес за душата“ и знам, че е нужна за истинското познаване на себе си и околния свят. Чисти раните и помага да заздравеят наистина, а не да мутират в комплекси и саморазрушение. Тревожността ми обикновено води до концентрация и действие. Не обичам застоя, но се научих на търпение. Приех, че има неща, които не мога да променя, но се старая да съм наясно с реалността, да й търся „пробойните“ и вариантите за корекции. Преди години за кратко имах панически атаки. Отне време докато разбера, че физическите симптоми гадене, задушаване и виене на свят, не са признак на язва или тумор, а са сигнал, че живея живот, който не искам, заобиколена от хора, които не трябва да са там. И действах. Тогава разчистих и личния, и професионалния си свят.
Цялото интервю прочетете в Проект „Кожа“
0 Коментара