Разкажи ми твоята история! Тя е и моя

Спомняш ли си първия път, когато разказа всичко както си е, истината – едно към едно, и всички ти се разкрещяха, че лъжеш? Дете беше, а крехкото ти същество не можеше да понесе още тогава подобна несправедливост. Помниш ли, когато за пръв път открадна онази уникална химикалка, дето само Христина я имаше и мислите ти не бяха на друго място. После не можа да заспиш. Помниш ли, когато за пръв път скъса глупавата забележка: „Изпуска си нещата в час!“ в тефтерчето от училище и майка ти разбра, а ти се изчерви като домат, защото осъзна, че не можеш да лъжеш.

Мама ми каза някога: „Дъще, едни могат да го направят, други – не! Ако усетиш, че не можеш, не го прави никога вече!“ И аз спрях. Да лъжа, да присвоявам чужди вещи, да рисувам, да пея, да свиря на класическа китара и да раздавам правосъдие. Направих си пашкулче – удобно и топло, само дето не разбрах, че копринените му нишки са ми оплели краката като кукувича прежда.

Направих си удобен затвор,

в който правилата на надзирателите висяха на стената като десетте божи заповеди:

Не можеш да мечтаеш – утопично е, не живеем в приказки, а в реалност.
Не търси истината! И да я намериш, друг ще повтори десет пъти лъжа, която ще стане по-добра истина от твоята.
Не се доверявай и само понякога вярвай на себе си!
Не се влюбвай! Последиците са – разбито сърце, високо кръвно налягане и неоправдани очаквания.
Подлагай на съмнение способностите си! Винаги ще има по-добри и по-успешни от теб.
Страхувай се от всичко и се пази от всеки – хората са такива – нараняват и ограбват.
Не се забавлявай! Отредено е твърде малко време, та да го пилееш на халост.
Не се променяй! Такава си, каквато си. Няма втори шанс за първи впечатления.
Не раздавай сърце и душа – и те са лимитирани. Накрая ще си опустошена.
Още никой не е видял Бог! Прави каквото знаеш и не мисли за последиците!

Отказах да говоря (не ме разбираха), вместо да пея, слушах музика с часове, а шестицата по солфеж остана блед спомен, напомнящ, че съм пропиляла с бездействие и този шанс.

Ти имаше ли наднормено тегло? И колкото повече те подиграваха, толкова повече кюфтета поглъщаше. Алън Милн с жълтия си мечок и буркана с мед направо ти разказа играта.

Когато отслабна и момчетата започнаха да те заглеждат, им се ядоса, защото си зададе философския въпрос:

„Е, аз нали съм си същата, какво не видяха преди?“

Искаха да ти купят сладолед и да те почерпят с кока-кола, а ти се смущаваше и изваждаше малкото пари от джоба си, защото така те бяха научили – да си плащаш за всичко и да не зависиш от никого. Направи ли нещо сама с ръцете и сърцето си и после някой ти каза, че не е твое, че ти не можеш да го създадеш? Случваше се да те похвалят и да те забележат сред тълпата, а ти включваше наизустената пета заповед, а след това и шестата, и осмата…

Помниш ли как се превърна в митологична триглава ламя, на която й трябваше време да си направи тройно харакири, като посече първо главата на Офелия, после на Каренина и накрая на Пенелопа. И нали помниш колко пъти отрече себе си, събирайки трохичките от масата, докато другите пируваха? И, моля, не бъркай отричането на светините, с които небето те награди, с криворазбраната еманципация.

Всичко е едно и също под старото небе. И хорските истории си приличат. Аз знам, че твоята история е и моя.

Вглеждам се в дъщеря си, в очите й с неопределен цвят на море, небе, зелена ливада и тук-там метличина. Разгадавам трудно природата й – индигова, кристална, златна, сребърна… и не знам още коя по Менделеевата таблица, но единственото, до което достигам, е

мъдрата й любов към нея самата

Смалявам се бавно пред гигантските й прозрения за живота, отвъд разликата от 33 години и преглъщам виновно горчивия залък на пропиляното си време в търсене на „ключът за мазата“. Свободата й не е невротична в стремежа да я докаже на другите, а в центъра на безпорядъка, който създава около себе си, издига непоклатимия си картонен замък без огнедишащи дракони пред вратите му. Умее да се разделя, научена е да губи, печели играта и знае, че е била най-добрата, без да поръчва фанфари и фойерверки. Развързва ветровете и на път за вкъщи ги натиква в задния си джоб до следващото пришествие. Много рядко, но съвсем на място ми казва: „Много те обичам, мамо!“ и аз се завивам вечер с това детско признание, което ми е много по-ценно от потъналите ми в прах житейски достижения.

Казва „Да!“ и „Не!“, необезпокоена от втрещените погледи към категоричността й. И не се измъква йезуитски с оправдания за пораженията си, а всяко едно я мотивира да си тръсне лъскавата грива и да пришпори следващия ден, без чадър на път за училище, въпреки десетократното ми напомняне да го вземе. Вероятно я научих да се обича по трудния начин. Вероятно сама се научи, докато наум и без упрек прехвърляше явните ми грешки, а после признаваше кротко на глас колко много ми отиват белезите по коленете и душата, и че доверието винаги може да се спечели отново.

Беше безпощадно взискателна

и напрегната, когато тръгвах по тънкото въже на новото си „Аз“ и ми казваше: – „Не поглеждай надолу и не се обръщай назад!“

В един момент си сменихме ролите и симбиотично се заобичвахме – тя, с навременния си пубертет, аз – с позакъснелия. Така правят понякога дъщерите. С чифт дънки, маратонки и цветна тениска изникват като гуру, което си измолвал преди сън от Всевишния, и ти подпалват пожълтелите заповеди на пашкуленото ти спокойствие. Формулират нови, без опция за корекции.

Мечтай! Безплатно е и съизмеримо с реалността.
Винаги търси истината! С нея не ти се налага да страдаш от безсъние.
Доверявай се! Интуицията няма да те подведе. И винаги вярвай в себе си!
Влюбвай се! Не очаквай много, пък току-виж си осъзнал, че просто си влюбен в самия Живот.
Не се подценявай! Давай максималното и никога на всяка цена!
Не се страхувай! Неизбежно ще си долу, а после горе. И колелото ще се върти.
Забавлявай се, пътувай и не пропускай скока с бънджи, да се повозиш на мотоциклет и да яздиш кон (многото конски сили са тривиално забавление).
Винаги можеш да се промениш! Искаш-можеш! Без основните настройки за човечност.
Сърцето и душата са ти дар от Бога! Лимит в даването няма. Лимит има само във вземането.
Бог е тук и навсякъде. Няма брада и мустаци и прилича на теб, него и нея. Твърде зает е и когато имаш нужда от Него, ни изпраща един на друг в точния миг!

Като обрулени и забравени гари

подминаваме невъзможните си любови,

младите си мечти. Отказваме се от уюта на старите пейки, запомнили тежестта на телата и пътните чанти. Затваряме ветровете в себе си, докато утихне бурята, за да рушат в нас и да запазим руините на надеждите. И се завръщаме там скришом понякога, като на местопрестъпление, на което сме погубили чувствата. Влагата в очите е споменът на Бог за човешката болка, а заминаването от гарата е като отпиването от водите на Лета…

Все някога ще се спрем и няма да искаме да си тръгнем. Защото няма да имаме сили да бягаме от щастието си. Защото една дъщеря, един син, един приятел, ще ни научат да се обичаме така, както и в книгите не е писано. И тогава в нас ще се отрази огледално Изначалието.