Вървя си аз в центъра на София и до един вход съзирам малко птиче. Стои със замижали очички, сигурно с надеждата, че никой не го вижда. “Я, сойче, да не те изпапат котараците. Я да те взема и да видя къде ти е гнездото”. Не можах да го намеря и затова реших да го отведа вкъщи.
Първата ми грешка. Трябваше да го оставя на някоя ограда, макар да имаше опасност да го изядат. Направих му приспособления от клонки на закритата ми тераса и така за десет дена се научи не само да лети, но и да се храни от ръката ми. Сигурно ме
възприемаше за майка му –
щом ме видеше или чуеше гласа ми, започваше да грачи и с пълно доверие отваряше човка и лапаше каквото му дам.
Дойде прекрасният ден, в който го пуснах на воля на вилата, където му направихме къщичка с хранилка, но то беше свикнало с нас и нямаше страх от нищо.
Това безстрашие му донесе много болка. Кучетата му счупиха крилцето и се започна ходене по мъките. Няма орнитолози, а и костите на птиците са кухи и трудно заздравяват.
Все пак се насочихме към Централна ветеринарна клиника и така се почувствах като участник в някой
филм на Animal Planet
Д-р Кукунджиев ми обясни подробно сложността на операцията и аз оставих пилето. Вечерта на другия ден ми се обади лично докторът, за да ми каже как е преминала операцията, че пилето е добре и са го нахранили с котешки пастет, че ще остане в реанимация и мога да го взема на сутринта. За всичко това аз вече се бях информирала от рецепцията, но той въпреки това ми се обади. Къде бях попаднала?! Докато баща ми беше в болница, не само че не ни информираха, ами го бяха захвърлили сам в една стая, защото бяха решили, че ще умре, а благодарение на нашите грижи той живя повече от година.
Бях попаднала в болница за домашни любимци, за които също страдаме и обичаме, и там го разбираха. За едно диво птиче – то не бяха антибиотици, то не бяха превръзки… но нали и то е същество и има право на живот, а беше толкова
борбено и така му се живееше…
Но, както и да е, прибрахме се вкъщи и то стана още по-зависимо от мен.
Подскачеше от клон на клон и издаваше специфичния си крясък. Понякога правеше отчаяни опити да литне, падаше на пода и ми късаше сърцето, като го гледах така безпомощно. Минаха две седмици и трябваше да отидем на контролен преглед. На сутринта обаче забелязах, че някакси си е счупило човката, предполагам, като се е опитвало да си свали превръзката.
Горкото, хващаше с мъка храната, но като си я подхвърли нагоре, тя му се изплъзваше и така оставаше гладно.
Боже, птиче със счупена човка!
В болницата бяха изумени. Оставих го, за да измислят нещо. Повярвайте ми, бях готова всеки ден да му я лепя със скоч и да го махам, за да се нахрани, но се оказа, че крилцето не е заздравяло и се налага да се ампутира, и то от рамото.
Боже, какво птиче ще бъде със счупена човка и с едно крилце! Само два дни се радва на полет и усети вятъра в крилете си, а така му се летеше! Кое го погуби –
моята глупост,
че го взех или неговото доверие?! Не може, пиле, да бъдеш толкова доверчиво в този свят. Така му било писано, не, аз се намесих в неговата съдба, правейки се на Господ, и видях колко съм безпомощна.
Някои се чудеха защо пилея толкова средства и не разбираха, че това не са грешни пари. Правех отчаяни опити да бъда добър човек. Благодаря ти, пиле, че ми разкри твоя свят. Гледах те как се храниш, как пиеш водица, как чистиш перата си и се къпеш във водата, как накокошинваш перцата на главицата си, за да изглеждаш страшно, а когато се срещнеха погледите ни, ме заливаше с невинността си и разбирах колко сме грешни. Чудо е да контактуваш с друг вид и да разбираш, че и той има жажда за живот и нямаш право да бъдеш съдник, защото не си сам в природата… и слава Богу.
Сега, където и да съм, гледам нагоре птиците и се
ослушвам за твоя крясък.
Знам, няма да го чуя, но съм го запомнила завинаги. Не бях забелязала колко много сойки има в града, ами да, в гората трудно се намира храна. И хората избягаха от селото. Разбрах, че си граблива птица, похапваше си месце, като го държеше с ноктите си и го късаше с кеф. Хищник като нас, но ние грабим дори и да сме сити.
Една вечер, когато беше ранено, го загубих и чак на сутринта го намерих в тревата мокро до кости от росата и ме гледаше с онези очета на вечно учудване. Сложих го в пазвата си и така то стоя повече от час. Няма друго такова преживяване – да усещаш
как тупти сърцето на дивото…
… като твоето – учестено, когато се вълнува, и равномерноо – когато спи.
Не можах да бъда Господ за тебе, пиле, но защо тогава кучето на съседа дойде пред моята врата нахапано и в кръв?! Може би усеща, че аз ще му помогна и ще бъда неговият Господ. Дано да е така!
С благодалност към Централна ветеринарна клиника, единствена по мащаба си както у нас, така и на Балканите, която предлага всички аспекти на ветеринарната медицина за дребни и екзотични пациенти.
0 Коментара