Не съм спортна натура, но чуя ли тема на разговор или текст, които дори и бегло да засягат връзки/любов, у мен неизбежно се проявява склонност към спринт, а после към маратонско бягане. Т. е. възможно най-бързото ми отдалечаване от създалата се ситуация. Изпитвам същия порив и към хора, желаещи да имат нещо общо с мен. Тогава даже рязко ми се иска да владея уменията на шофьорите от “Формула 1”. Само един поглед е способен да извика у мен нагон за 360 км в час, ако ще да е по малко планинско пътче или по недовършената магистрала на Бойко Борисов.
Изпитвам панически ужас, че след кратко съприкосновение с обекта Х ще заприличам бързо и безапелационно на онези женици, които говорят само за гаджетата си, планират семейни почивки, семейни обеди, семейни вечери, семейно миене на зъби и други семейни точки от план-конспекта на една връзка. Затова владея до съвършенство фокуса “чертичка-точка-хоризонт” – скоростното ужасено бягство от онова ужасяващо понятие „обвързване”.
Е, от време на време
тази стратегия даваше някои девиации
Като например зимна настинка и около 5-6 риплея на „Хубава жена” с лаптопа в леглото. Но съгласете се, че безспорно покъртителни за 39 градуса температура, мъките на Джулия Робъртс са нищо в сравнение със ситуацията „39 градуса температура и лични страдания”. Така че с няколко парацетамола всичко отшумява – треската минава, температурата спада, кашлицата става все по-лека, кака ви Джулия намира любовта, и аз спокойно мога да се върна към обичайното си отношение към романтиката. Към реалността ме връщаха и едни плетени чорапи, които заприходих от баба ми. Така де, човек, като е болен, рядко има изкусителен вид, за да дойде някой да го спаси от болежките.
Така с течение на времето и няколко натискания на газта до 360 км в час по надупчените с кратери магистрали на личните ми дела, установих, че водя най-тежката битка в най-опасната връзка. В тази на Полина с Полина. А тази връзка – вярвайте – е най-опасната, защото тъкмо решаваш, че познаваш “врага” добре, а той вземе, че те изненада с леко изпотяващи се длани при вида на някой субект.
Връзката ни със себе си е най-блатистата, в която можем да затънем. Не защото едната част от нас ще иска да подсмърча на романтичната история на Джулия Робъртс (за това отклонение, разбира се, е виновна винаги високата температура). А защото половината част от нас винаги обвинява другата в собствените си грешки. Ситуацията малко напомня на кентавър шизофреник, склонен да изобразява мислите си като митичното същество „отпред коза, отзад гъдулка”, познато още като „дрън-дрън ярина”. Т. е., вземайки решението за маратонското бягане, или натискането на газта до дупка, за да избягаш от причината за потните ти длани, винаги едната Полина задоволства от измъкването от ситуацията, а другата със саркастично-обвинителен тон твърди, че иска да си седи там, да отклонява свенливо поглед и да си отглежда пеперудите в стомаха. Първата Полина обаче решително грабва формалина и разкатава фамилията на гадните насекоми, като кротко ги поставя в стъкленици, за да може при евентуална настинка да си гледа „Хубава жена” и да е състрадателна с Джулия Робъртс, а не
да оплаква своята собствена евентуална любовна катастрофа
И като във всеки добър план, или във всяка добра симбиоза, защото за една връзка това нали било най-важното, идва непредвидимият момент. Когато онази Полина с бурканчето формалин реши, че няма време да унищожава пеперуди, защото заплахата е твърде близо, даде газ и отпраши с 300, изведнъж се сети, че е забравила нещо – другата досадница с потните длани. И така по обратния път, с още по-бясна скорост… вече е ясно, че нещо се е объркало. Пеперудите хвърчат весело във въздуха, птичките пеят и прочее налудности. Ето сега вече Полина няма къде да бяга. Няма друг избор, освен да остане в кичозната според нея действителност.
Следствията: при настинка Полина получава топла пилешка супа и не гледа 100 пъти „Хубава жена”, защото не може да пореве за злата орисия на Джулия Робъртс на спокойствие. Но пък си носи вълнените чорапи и това не скандализира никого. Само онази Полина с формалиновото бурканче дебне някоя изпусната от поглед пеперуда, за да я пъхне в стъкленица с блеснал поглед и да я покаже самодоволно с думите: „Ей това те чака, краят идва”.
По този начин се заформя най-злият любовен триъгълник. Най-опасната връзка – тази между нищо неподозиращ за лудостите ти човек (който те обича цялата, барабар с вълнените чорапи и тайната страст към романтичните комедии от близкото минало), теб и онази неособено нормална част от собствената ти личност, която с хронометър отброява времето до края.
Няма по-ужасни партньори от нас самите. Особено когато сме недоверчиви, плашливи и предпочитащи парацетамола пред пилешката супа, със задните си мисли да се предпазим от евентуален крах. Защото, както всяка начинаеща домакиня знае, – не всяка супа се получава.
Хубавото е, че и в най-опасните дебри на мислите ни се появява онзи човек, който с насмешка игнорира формалина. Накрая: точно преди сърцето ти да се свие от мъка по героя от филма, се появява един спасител, който кротко чака онази сприхава част от нас да се умиротвори. И да я завие насън.
0 Коментара