Невидимата нишка

 

Йордан Де Мео

 

На дъщеря ми

Мило паяче, Не знам защо точно на осемнадесет години човек навършва пълнолетие. Мисля дори, че това е едно недоразумение, което влачи след себе си куп неприятни последствия. Според мен пълнолетен човек е този, който има онзи минимум от жизнен опит, позволяващ му самостоятелни действия, без те да са угроза за заобикалящите го. Наблюдавал съм кучетата. Когато малките са в онази търкаляща се фаза и зъбчетата не нараняват бозките на майка им, тя ги отрупва с внимание и грижи. Щом обаче едно от тях се застои по-стабилно на краката си, щом канинът му убодe при бозаене, тя го бутва с муцуна и не му разрешава да прави същото като останалите. Тогaва съм се възмущавал от поведението й и правех опити да компенсирам нейната студенина към кученцето. Знаеш ли каква беше ракцията й? Озъбване и някакво страховито ръмжене. Дори имах чувството, че точно към това кутре съвсем преднамерено тя демонстрираше пренебрежение и липса на всякакъв интерес. А то обикаляше, обикаляше около нeя и подгонено от глада, се завираше къде ли не по двора да намери нещо за ядене. При тази му “експедиция” то се натъкваше на най-неочаквани препятствия и споменът за тях го стряскаше в съня му. След някой и друг ден съдбата му се споделяше от още някой негов брат или сестра. И така, докато майката решеше, че е изпълнила дълга си към природата. Забележи, към природата, а не към децата си. В един ден биваха родени, дори в един час, а зрелостта им се проявяваше толкова различно. Защо например тя не изчакваше всички да станат на три месеца и тогава да ги отбие? Защо отношението й към всяко е така индивидуално?

Защо инстинктът й в крайна сметка се оказваше безпогрешен?

Този паралел животни-хора ме е занимавал винаги и въпреки че имам доста непосредствени впечатления, на много въпроси още не мога да си отговоря.

В едно обаче съм дълбоко убеден – човекът страшно сгреши, че прекъсна ежедневния си естествен контакт с природата и липсата на наблюдения върху организацията на живот извън него го осакати! Знаеш ли колко по-малко грешки биха допускали хората в отношенията помежду си, ако не “разсъждаваха” толкова много. Това умно и интелигентно същество Човекът убива за спорт, а тигърът, най-кръвожадният в нашите представи хищник, убива само когато е гладен и по правило жертвата му е сакато или болно друго животно. В чий разсъдък да вярвам? Безспорно у нас, хората, има заложена друга програма – ние не живеем само да съществуваме, ние имаме мисия, която всеки трябва да изпълни, докато извърви житейския си път. Но и ние никога не трябва да забравяме, че сме бозайници и че другите от нашия вид могат да ни покажат някои правила за съществуване.

Според мен ти си станала пълнолетна, преди да навършиш тези прословути осемнадесет години. Според мен майка ти е усетила, че зъбките ти бодат доста по-отдавна, а на краката си стоиш завидно здраво. Според мен

в главата ти работи лабораторийка, в която са извършени много интересни опити

и макар да не си си систематизирала резултатите, впечатленията ги имаш, а това е вече сериозно нещо. Общо взето, вървиш по един правилен път (не казвам прав) и от теб, само от теб, ще зависи изпълнението на мисията ти. Много съм мислил за твоето предназначение. Имаме доста разговори зад гърба си и в тях е ставало дума за какво ли не. Уж, така разбъркано, а всъщност аз като пчеличка събирах впечатления и когато погледна “питата”, мога да кажа: чудесно човече! Да, не преувеличавам и не те хваля излишно. Защо да не знаеш, че имаш заложби и че си длъжна да ги развиваш? Ако в едно “длъжен си” има комплимент, не завиждам на онзи, към когото е отправен. Ти си точно длъжна да узрееш в онази степен, която ще ти отреди място сред добрите представители на човешкия вид. Длъжна, защото природата е била щедра към теб до разточителство. Раздавайки даровете си, на някои отрежда ум, на други тяло, на трети красота, на четвърти нищо, а на тебе е дала всичко по мярка и като такова творение ще носиш кръста си на “белязано от Бога” до края. Ще се раздираш от съмнения, ще се тревожиш до полуда, от радост дъхът ти ще спира, ще вярваш в доброто начало, красивото ще те изпълва с възторг, грозното няма да те отвращава, а ще те кара да мислиш, ще искаш, повече ще даваш, а стремежът ти ще е все един – да знаеш! Виждаш ли какво те чака?!

Готова ли си за това?

Искам сама да си отговориш. Сама трябва да признаеш, ако някъде си сгрешила и сама да си повярваш в правдивостта на следващата постъпка. Искам да наблюдаваш и наблюдението да е онзи източник на познание, който никога няма да те подведе, защото в него вземат участие сетивата. Вярвай на сетивата! Те са истински, както е истинска водата, както са истински камъкът, огънят, слънцето, цветята. Те са нишката, по която видяното, усетеното, стига до лабораторията. Аз не мога, а и не искам да гадая каква ще е професията, която ще упражняваш. Аз разсъждавам за това, как ще се развиеш като човек и ме обзема едно особено нетърпение, едно любопитство, една тревога и луда надежда, както когато съм в навечерието на една премиера. Твоята премиера! Е, нека ти е на добър час! Докарай публиката до онова състояние, когато безрезервно ще ти повярва, а аз ще се опитам винаги честно да ти казвам дали си успяла.

Целувам те, баща ти

 

Мариана Де Мео

 

Миличък татко,

Нали съм ти казвала, че си най-прекрасният баща на света! Знаят го и всичките ми приятели.

От 10 години мога само да усещам присъствието ти. Без да те виждам, без да те чувам, без да те сънувам. Дори не минава ден, в който да не усетя светлината ти.

Предрече ми интересен живот… Винаги си ми казвал, че Бог ми е дал от всичко по малко. Учил си ме да се доверявам най-вече на сетивата си. Най-интересното е, че това говоря сега и на дъщерите си. Има една невидима нишка, която ни свързва, която кара красивото да ни изпълва с възторг, грозното да не ни отвращава, да искаме повече да даваме, отколкото да взимаме.

Сега ще ти разкажа за промяната, която се случва с мен, и разказвайки ти, ще си отговоря на въпроси, на които нямах кураж да отговоря. Имаше период от време, в който исках да стана твой образ и подобие. Почти успях. Казвам почти, защото никога не съм имала твоите познания, обща култура, изказа ти, способността ти да вдъхновяваш и запалваш. И въпреки това,

точно като теб се занимавах със смислени и полезни неща,

увличах хората в идеите си, заниманията ми бяха в най-различни професионални сфери. Човек наистина би се почудил какво по-точно ми е образованието! Душата ми ликуваше, вдъхновението ми се задействаше от всеки полъх, от всеки слънчев лъч, прекосил погледа ми, цветовете и звуците имаха особена яркост, която още повече изостряше сетивата. Познато ти е усещането на удовлетворение и щастие, че си полезен, че помагаш, че даваш надежда и кураж. В един момент нещата започват да се подреждат твърде лесно и естествено. Когато си убеден в правотата и силата на заниманията си, цялата Вселена ти помага, нали?

Този приказен пролетен сезон се смени с друг, още по-топъл и невероятен. Един мъж прикова вниманието ми, любовта ми и обичта ми вече бяха концентрирани само в една посока. Много бързо се появи едната ми дъщеря, след това втората… Ако знаеш, колко искам да могат да те видят и прегърнат, да им разкажеш твоите истории за Мери Попинз, да ги заведеш на кино, след това да седнете на Дунава и да гледате залеза. После, минавайки покрай католическата църква, да хлътнете вътре и да послушате органа. Да рисувате едно и също нещо, което във всеки лист изглежда различно и да им обясниш, че това е поради различната гледна точка. И така започнах да навлизам все по-дълбоко и осезаемо в новия сезон на живота си. Децата и мъжът ми станаха моето вдъхновение, домашният уют – моето занимание.

Нямах време за приятелите си, телефонът спря да звъни, светът стана едно семейство.

Започнах да се чудя как съм се занимавала с толкова много и големи неща? Кой е имал нужда от това? Аз? А сега – искам ли да започна поредния проект? Не!!! Сега Аз е минало на заден план и няма нужда от изяви. Този период продължи почти колкото пролетния. Концентриран, изпълнен с любов, монотонен и отдаден на децата.

Ясна е на пет години, Дара почти на три. И чак сега успявам да направя честно равносметка. Понеже съм научена да се доверявам на сетивата си, усещам, че май съм се загубила, че нещо е изтекло от мен, че Мариана повече се страхува, отколкото дръзва. Какво е станало? Дали тази ми отдаденост на семейството ме е отдалечила от мен?

Знаех си, че като поговоря с теб, отговорите ще дойдат. Да, забравила съм да живея в Настоящето. Сега! Миналото и особено бъдещето ми объркаха ума. Ежедневието, изпълнено с деца, неминуемо води мислите към утре, а след 5 дена, а след година, две… седем… Липсата на време за книга, за музика, за кино, за разходка, за тишина.

В тази липса някъде съм изтекла.

И знаеш ли, май подушвам следващия сезон. Мисля, че сетивата ми пак се събуждат, слънчевият лъч играе в очите ми и аз отново искам да помагам. Дали защото децата поотраснаха малко, или защото бях честна към себе си и разбрах, че трябва да сменя гледната точка. Трябва ми моето време, тишината ми, за да успокоя ума си и да усетя присъствието си. И ако ме питаш дали пак ми се занимава с нещо от моите големи, грандиозни проекти, ще кажа – НЕ! Това, което искам, е отново да усещам Момента и да науча момичетата на това.

Миличкият ми татко…Толкова много си посял в мен, че почти не успявам да се грижа за всичко. Благодаря ти! Обичам те!

Джони