Сезонът на неделната закуска

Неделята е такова време. За закуска и завръщане.

За дефектни съждения и ефектни изработки.

Някоя неделя ще изскоча от собствената си кутия и ще се върна.

Завинаги или за една нощ.

Тогава няма да има значение.

И като попитам – Кога?

Отговаряй – Винаги.

Аз съм от тия момичета, които все още, макар и наивно, вярват, че все още са момичета и в добре приготвеното месо. И не само!

В цялото печено, в гладките сосове, в свежите върхове на аспержите, в ранните картофи с големина на зърна грозде, в самите зърна грозде, добавени в свежи салати, в гладките страни на парченцата горгонзола, в тъмните следи на балсамовата редукция, в зелените оттенъци на траминера, в съвършената точност на ваниловите точици, в топлата въздушност на още празните еклерови черупки, в голямата любов.

Аз съм от тия момичета с многото глупави страхове, дето, шофирайки, виждат всички черни котки, но се правят, че това не се е случило, които не минават под стълба и много внимават да не разпилеят сол, обаче окото им не трепва пред пакет торни червеи, облещена риба за чистене, октоподи, раци, паяци и дори кокошки за колене.

Аз съм от тия момичета без своя колекция от обувки, без пристрастяване към модата, без мечти за парти в Милано, Париж или нечия ривиера, но с несравнима еуфория при вида на

крайпътни сергии за конфитюри, мед и сушени гъби.

От тия, които е трябвало да се родят насред пазара. В четвъртък. Или пък в Карабунар, докато съседите опушват пилета, за да ги окачат после под сачака. Или във Виноградец, докато всички пълнят суджуци.

Или в Могилица, кога стане време да ходят „на арония“. Или в Бургас, в тоя период от годината, когато платерината е най-много и най-хубава. Последното, разбира се, е самата истина. Така станало. От тия въпросни момичета с хиляди „ако“, „или“, „когато“, които освен това знаят, че любовта на мъжа Не минава през стомаха, по-скоро е обратното. Любовта на мъжа ти позволява да се саморазправяш със стомаха му. И колкото по-добре командваш този парад, а по-добре означава с повече внимание, толкова по-топло става по онзи път, за който разправят, че

тръгвал от чинията и стигал до „Обичам те“.

Някъде там, казват – имало път, никой не знае откъде точно тръгва и къде точно води, но минавал през стомаха и сърцето дори. Защото мнозина твърдят, че храната се усеща със стомаха, а любовта със сърцето. А в това няма ни грам, ни чаена лъжица истина. Защото и любовта, и палачинките, и тъгата, и млечната царевица са някак заедно в очите и гърлото, закачени за душата. Сълзите и сухият хляб присядат на едно и също място.

Сърцето и стомахът са просто мускули. Като стана дума, моите мускули са жестоко тренирани. Разправят, имало път, обясним елементарно от камбанарията на лудостта ни човешка и напълно неразбираем от анатомична гледна точка. Аз съм от тия момичета, които обичат истории за път и приказки за разкошни закуски в неделя призори. Така разкошни и богато осветени от жълтата светлина на обикновените електрически крушки, че да се влюбиш. Да се влюбиш е малко. Да останеш на закуска в неделя, но завинаги. Без оглед на калории и хорско шушукане, защото съм всичко друго, само не и момиче, което плаща за чуждо мнение.

Силният интерес и внимание към храната, обвързването й с щастието, търсенето, споделянето, всичко това е въпрос на личен избор. Може би не най-правилният, но със сигурност най-вкусният. Поздравете хората от мен и им кажете, че закуската ще се проточи с няколко часа или… сезона!

Веднъж, падаше се неделя, а неделята е такова време – за бонбони, леко запотени прозорци и пътуване, разтопих шоколад на водна баня и го смесих със загрята подходящо сметана, защото по-рано бях научила, че така се получават шоколадовите трюфели.

Беше хубаво, толкова хубаво, колкото хубава може да бъде купа с топла какаова смес, която дълго изстива, но веднъж изстинала, можеш да оформиш, посредством две лъжички, в неправилната форма, обичайна само за трюфелите, които от своя страна са си гъби. Казват, намирали се в основите на дърветата, на северна страна, там където е обрасло с мъх и можеш да познаеш, че се крият под земята по мушиците, които кръжат край ствола, ако ги забележиш, разбира се, все пак става въпрос за доста потайни мушици. Борбата за трюфелите е безмилостна, човекът копнее за тях, дивите прасета също.

Та, оная неделя направих шоколадови трюфели, за които е прието да се овалват в горчиво какао на прах, за да напомнят гъбите, каквито никога не съм успявала да открия в гората, и тръгнах. Все още няма данни да съм пристигнала,

но ако помня добре, бях тръгнала към себе си,

а цялото това пътуване щеше да е безобразно скучно и слабо продуктивно, ако по време на него (не казвам, че е приключило) не бях направила няколко важни открития, мен да питате – вселенски значими.

Като първо – с любов не се готви, каквото и да говорят, както и да го обясняват. От любов – да, с ината характерен за любовта – да, с упорството на влюбен – да, но с любов – не. Всички рецепти започват със „загрейте фурната“, никъде не се казва „убедете се, че сте влюбени“.

Второ – гладът може да се елиминира с пакет солети, с каквото и да е, физическата нужда от храна е първична, такава има дори фикусът в хола, затова гладният търси да я задоволи, не търси кулинарен факир. В тази връзка, каквато и да е мусаката, която правите, дори да е майката на всички мусаки, никой няма да ви обича вечно заради нея. Не става само с ядене, така съм чувала.

Трето – всички рецепти са вече измислени, а кухнята не търпи егоцентрици, макар мнозинството професионални готвачи всячески да опровергава това.

Експериментатор, импровизатор и откривател е онзи, който е успял да компресира марули и фрикасе във форма, подходяща за космическа мисия, а не братовчедка ви, заменила традиционните орехи в кекса със стафиди.

Тайни съставки няма, има много за четене, много свят за обхождане,

много култури за изследване, много странни хранителни навици, над триста вида паста, тайни – не. Кухнята още не търпи невежите, стиснатите, тъжните, гневните, арогантните. Та кой ли ги търпи!?

Ягоди и шоколад – това е една романтична измислица и изпитание за чувствителните зъби, плътният доматен сос е зареден с повече страст. Четвъртото и най-важно! Докато се връщах или отивах към себе си, грабнала трюфелите, за които споменах, по време на пътуването, по онзи път, който е възможно и да не съществува, но казват, че го има, научих как всичко е въпрос на споделяне. Тривиално, да, твоята собствена усмивка не значи нищо, ако няма друга, в която да се отрази. Е, не съвсем нищо, но…

Пътувах сама достатъчно дълго, научих имената на бабите в Юндола, научих кога и за какъв продукт е време, научих се да изисквам пачия крак чист, да познавам маслото в бурканите, реколтата на фасула, да ловя риба, научих детето да яде оная тревичка, викаме й „овчарска торбичка“, има вкус на зеле, научих как да държа краката си, докато бера черни миди в морето, за да не ме нарежат, всичко това, защото искам. Не се научих да готвя само за себе си.

Защото не искам. Едно цяло блокче халва от Сиракуза не струва и пет пари пред едно блокче халва от Сиракуза, разделено на две. Една хапка за мен, една за теб, даже, ето, вземи по-голямото. Правилото се отнася и за халвата от Ябланица.

Някъде там, напълно е възможно да има път, свързващ чинията със сърцето, би било в моя полза, готвя… ами страхотно.

Макар сърцето да е само мускул, единственият достоен за трениране. Просто вече знам, че от любовта не можеш да поръсиш щипка за вкус, но тя е тази, която ще те изправя пред печката така, както изправя художниците пред платната, музикантите пред партитурите.

Обичам очите, пълни с искрено любопитство, докато пека баница в тигана, защото така стана, че фурната се развали или си тръгна, не знам, да върви по дяволите, очите са важни. Те и тишината, която цари в кухнята, докато вещо обяснявам как от всичко става оцет, обаче още утре тръгваме за Модена, а и за Болоня, така популярна с тортелините в бульон, което страшно ме дразни, защото аз не ям супа, как ще го ям тоя бульон, вбесявам се, по-добре да идем пак в Сицилия, изобщо не пробвахме конски кюфтета, празно ми е като си го помисля, ще видим, ама Цалапица е близо, а какъв бабек, а щяхме… те са важни. Очите и тишината, докато полудявам и смехът после, който се кърти от тавана като парчета марципан.

Защото всичко е любов и всичко е храна,

защото сме по-елементарни, отколкото ни се иска, но ако сме също късметлии, закуската ще се проточи и няма да има значение колко е часът, нито коя година е, животът ще придобие ритъм, може би смисъл, най-вероятно хрупкава коричка. Всеки луд с номера си.

Подарих кутията с трюфелите, когато пристигнах, нито помня на кого, нито питах дали обича шоколад, аз съм от тия момичета, които с лекота се лишават от шоколад и не пестят от готвене, но никой не се е влюбвал в мен по тази причина.

Може да съм ги оставила при някоя отбивка, вече нямах нужда да доказвам, че владея силата на шоколада. Може би съм ги дала на скитник. Ако в неделя надвечер видя скитник, душата ми изтръпва, искам да мисля за заливката от магданоз и чесън към вечерята, а не мога, мисля за студа навън. Понякога, точно по същия начин, искам да мисля за английски мъфини, тия така прости хлебчета на тиган, които не бива да режеш с нож, а да разполовяваш чрез пробождания с вилица, неизменна част от яйцата по бенедектински, самото горещо ядро на закуските, а мисля за студа навън и душата ми изтръпва.Никога не съм спирала да готвя и пътувам, чета непрестанно за италианската храна, а и за виното. Сякаш утре тръгвам или се пропивам, а това ми харесва. Никога не съм спирала да обичам.

Не искам бърза закуска, дори не съм гладна, рядко съм истински, истински гладна, искам времето, в което поширам яйца и бъркам холандез за някой друг. За себе си искам него. Аз съм от тия момичета.