Къде си, Ан?

Ан често изчезваше. Както си беше до мен, вървяща с котешката си походката, така и и изведнъж изчезваше. Бях свикнала с това. Понякога се стрясках и започвах да си мисля ужасни неща, като това, че е отвлечена, но повечето пъти тя се появяваше отнякъде с онази си замечтана и замаяна усмивка и ме поглеждаше с учуден поглед, питаща “Какво има, мамо?”. Много пъти й бях обяснявала какво има и как не може просто да се отплесва и да спира, или да тръгва нанякъде без да ми каже, но макар и тя винаги да кимаше при тези ми заръки, не показваше, че ги е разбрала, и при първото интересно нещо, хванало погледа й, вече не беше до мен.

Опитах да я накарам да ме държи за ръката, така че да мога да усещам кога решава да не върви до мен вече, но и това не се получи. Пречка беше моята височина, която ме принуждаваше да ходя приведена, за да мога да стигам ръката й – походка, която не ми беше удобна и гърбът ми скоро ме заболяваше. Освен това и самото държане на ръцете не ми беше приятно, някак не можех да игнорирам потенето и макар и да осъзнавах, че не беше много майчинско, всеки път след като се бяхме държали за ръка миех ръцете си обилно с вода, а после изсипвах щедро количество дезинфектант върху тях, усърдно триейки ги една в друга с известна доза вина, че контактът със собственото ми дете причинява това.

Но въпреки че бях готова да пренебрегна тези неудобства, за да си осигуря спокойствие относно Ан, тя все някак успяваше да изплъзне мъничката си ръчичка без аз да усетя, и да се отклони от пътя, създавайки ми безпокойство, придружено и със самообвинение как може да допусна това да се случи за пореден път, както и нарастващи съмнения в качествата ми на майка.

Затова и прекратихме държането за ръка и останахме само с усърдните обещания, че изчезванията няма да се повторят. С други думи, примирих се със съдбата. Щях да получавам малки нервни кризи почти всеки път, когато бяхме навън. Но какъв избор имах с дете като нея?

И днес се случи обичайното. Ан изведнъж вече я нямаше. Поех дълбоко въздух, най-вероятно беше зад мен или на няколко метра, спряла загледана в нещо, сторило й се интересно.

Спокойно!

Дишам.

Оглеждам се.

Нея я няма.

Добре, и това се е случвало.

Явно търсенето щеше да бъде по-трудно този път.

Започнах да обикалям наоколо, оглеждайки се за русата й косичка и синята й рокля на цветенца, знаейки, че с кокетната си стойка ще изпъкне измежду сивата тълпа и лесно ще я разпозная. След известно време обаче осъзнах, че няма да е толкова лесно. Беше се забутала някъде, кой знае какво правеше.

Но спокойно!

Все някой трябваше да я е видял, просто трябваше да го намеря.

Така започнах да спирам минувачите, питайки ги дали са виждали някъде едно малко петгодишно момиченце с руса коса на къдрици и синя рокля и се правех, че не забелязвам неодобрителните и осъдителни погледи, от другите жени, които явно не можеха да разберат как може една майка да изгуби детето си.

Но какво искаха те? Какво знаеха те? Те дори не бяха виждали Ан, нямаха как да знаят каква е тя и какво необикновено дете беше. Може би си мислеха, че понеже техните деца не можеха да се откроят с нищо, различно от някой по-голям сопол понякога. Но не, Ан беше специална. И затова и си създаваше своите специални ситуации, като изчезванията й.

Това не означаваше обаче, че аз съм лоша майка, нито пък, че тя е лошо дете. Тя просто си беше такава и аз трябваше да се приспособя – благодарна, че макар и да създава такива неволи понякога, тя не принадлежеше на общата маса обикновени и незапомнящи се нейни връстници, на които родителите им често бъркаха имената, когато броят им надвишеше три.

Продължих с опитите си да намеря някой, който да е видял Ан, но уви, това не се случваше.

Паниката лека полека ме обхващаше, макар и така упорито да си заръчвах да се успокоя и да запазя самообладание. Щях да я намеря, просто трябваше да потърся още малко. Къде толкова можеше да я отишла?

Ан обаче така и не се появяваше.

А часовете летяха.

Колко време вече беше минало?

Вече едва се контролирах, ясно долавях как тялото ми леко се тресе от нерви и как в гласа ми, който по инерция задаваше един и същ въпрос на всекиго, когото виждах, се прокрадва нотка на истерия.

Къде беше това дете?

Къде беше отишло?

Или не беше изчезнало по своя воля?

Може би се беше случило това, от което се боях. Някой не беше устоял на чара й и я беше взел. Някой я беше отмъкнал от мен, за да я има за себе си.

Кой знае?

Има всякакви хора на този свят, такова невинно и крехко създание така лесно можеше да бъде наранено.

Трябваше да я пазя повече. Вината беше моя.

Как успях да го позволя?

Как?

Едно дете само имах и то толкова невероятно, а успях да го изгубя. Как можах да го допусна, нима бях толкова смотана, че да затрия най-ценното ми? Нима пак се бях провалила, този път фатално?

Тялото ми се тресеше от плач. От очите и носа ми се изливаха обилно количество секрети. Виждах отново и отново погледите на жените, които бях питала по-рано за Ан. Вече не бяха неразбиращи и несправедливо обвиняващи ме, вече имаха всяко право да ме съдят за провала ми като майка, за провала ми във всичко. Представях си всевъзможни сцени на възможното отвличане на Ан. Веднъж беше мъж с качулка, който я грабваше като кукла, друг път беше ехидно усмихваща се възрастна жена, предлагаща й бонбонче. А за многобройните сценарии за след това, които изникваха един след друг пред погледа ми, дори не искам да си спомням.

Ревях истерично.

Напълно изгубих контрол над себе си.

И тогава я видях. Ан. Моето дете.

Намерих я.

Ето я. Но какво правеше?

Защо се качваше на трамвая?

Грабнах нещата си, разпилени около мен.

Чантата ми, падналия ми шал, телефона ми.

И хукнах към спирката.

След спринт, който ми се стори, че продължи цяла вечност, я стигнах и успях да я сваля, преди да потегли.

Пътят към вкъщи не беше лек. Поне за мен. Ан не изглеждаше особено разстроена. Нито от моите крясъци, нито от моето истерично състояние – смесица от плач, радост и ярост, че така е постъпила.

Излях тревогата си и всичките емоции, които бях изпитала, върху нея. Казвах й отново и отново, че не може да прави така и че такова поведение е недопустимо. Крещях й не малко, наложих й няколко наказания и изплаках още много сълзи, но това предизвика много повече интерес и внимание у минаващите хора, отколкото у Ан, която просто си вървеше спокойно до мен, от време кимайки с глава, сякаш й говорех за прогнозата за времето.

Такава беше Ан. Винаги спокойна, никога не се разклащаше. Такава противоположност на мен с множество ми емоции. Сякаш въобще не беше мое дете.

Стигнахме вкъщи и започнах да се успокоявам. Времето отлиташе и охлаждаше нервите ми.

Телефонът звънна от кухнята ми с досадния си звън. Първоначално не мислех да вдигна, знаейки, че не съм в добро състояние да водя разговори, но името на екрана веднага смени решението ми.

Беше Бил.

Бившият ми мъж.

Защо ли ми звънеше? Той така рядко го правеше. Винаги ме игнорираше и се правеше, че не съществувам, и смяташе свършената ни връзка за срамен факт от миналото.

А сега ми звънеше. Нямаше как да не вдигна, любопитството ми нямаше как да бъде спряно.

– Ало?

– Хей, Ели, здравей.

– Здрасти – опитах се да звуча спокойно. Не знам дали се получи.

– Ъм, обаждам се по малко гадна причина, но няма как да я избегнем, надявам се да е удобно и да не правиш нещо.

– Не, слушам те.

– Ами сигурно си се досетила вече, но след 2 седмици се навършват 3 години.

Замълчах. Не се бях сетила за каквото и да е. За какво говореше?

– 3 години от какво?

– От смъртта й. Трябва да подменим некролозите.

– Смъртта на кого?

– Ели, знаеш добре. На Ан.

Просто затворих телефона, без да кажа и дума. Как смееше, какво си въобразяваше? Знаех, че е отвратителен човек, но това вече минаваше всякакви граници. Как може дори да си помисли, че Ан не е жива, пък камо ли и да го изрече на глас? Нашето ангелче, как може да говори такива неща за него? Самата мисъл за това, че тя може да не е сред нас ме караше да изтръпвам, а той смееше да ми го казва и да се опитва да ме измами. Но няма да успее. Aз знам, че Ан е жива. Ето я, виждам я. Нали я бях открила отново. Разбира се, че си беше жива – и си беше при мен.