Този материал от компютъра на Анна Политковская очевидно е бил предназначен за публикуване в чужбина. Появява се посмъртно.
в. „Съюз на журналистите“, 26.10.2006 г.
Има стара руска дума – „коверный“, от думата „ковер“, „килим“. Значението ѝ е почти същото като „клоун“, само че по-точно. Излизал „килимният“ клоун на „манежа“ – и три-четири, започвал да разсмива публиката. Неговата задача била хората да не скучаят в никакъв случай, докато цирковата арена се подготвя за следващото действие. Ако комедиантът не успеел да разсмее многоуважаемата публика, тя го освирквала, а собственикът на цирка веднага го гонел.
Почти цялото днешно поколение руски журналисти и медиите са „килимни клоуни“. Всички заедно представят циркаджийски номера на комедианти. Тяхната задача е да развличат публиката, а ако пишат за нещо сериозно, то е само за това колко добра е „вертикалата на властта“ във всичките си проявления. Да ви напомня, че президентът Путин през последните пет години само гради и изгражда „вертикала на властта“, която се състои в това, че длъжностните лица, цялата бюрократична йерархия се назначава лично от него или лично от онези, които той е назначил. „Вертикалата на властта“ е такова състояние на държавната структура, при което от ръководното поле на властта са премахнати всички, които могат да мислят по различен начин от висшестоящия. При нас, благодарение на администрацията на президента Путин, която всъщност е главното управляващо звено на страната, това състояние се нарича „НАШИТЕ“. „Нашите“ са тези, които са с нас. „Не наши“ – ако не са с нас, значи са врагове. Огромното мнозинство от медиите всъщност описва този дуализъм: как „нашите“ са добри и колко отвратителни са враговете. Враговете като правило се представят като „продали се на Запада“ – либерални политици, активисти за правата на човека, „лоши“ демократи (образът на „добър“ демократ е образът на Путин). Вестниците и телевизията във водещите си новини оповестяват доклади за това как е станало ясно, че „не нашите“ са взели грантове от Запад за дейността си.
Журналистите и медиите при това възлюбиха фарса, в който играят ролята на „комедианти“ с цялото си сърце – борбата за правото да се предаде безпристрастна информация и да се служи на тази информация, а не на президентската администрация, вече е в миналото. Дойде време на умствена и морална стагнация в професионалния кръг, към който принадлежа. Трябва да кажа, че този особен личен застой, който отново преобразува професията на журналиста в пропагандатор в полза на сегашното правителство, не е особено тревожен за колегите, те не се притесняват да признават, че получават информация за „не нашите“ директно от служители на президента, заедно с указания какво трябва да се напише и какво – не.
Какво се случва с тези, които не искат да участват в цирка? Те са изгнаници. Това не е шега или преувеличение. Това е вакуумът около тях. Това е, когато чиновниците се отдръпват от вас пред други хора и много обичат да говорят тайно. Отново както в съветските времена – вярно е, че тогава представителите на администрацията са говорили с чуждестранната преса – на пленери, на площадите, в заключени къщи, в които журналистът и чиновникът идват по различни маршрути. Като разузнавачи в нелегалност. Журналисти от вестници като нашия са единствената опозиция в демократичното крило и не са поканени на нито една пресконференция или среща, където се очаква да присъстват представители на администрацията на Кремъл: естествено, за да не бъдат заподозрени организаторите, че изпитват съчувствие към такива издания като „Новая газета“. Може би отстрани изглежда смешно. Но на нас ни е много тъжно. За последен път пътувах в командировка до Северен Кавказ – до Чечения, Ингушетия, Дагестан – през август. Знаете ли как съм интервюирала високопоставен чеченски служител относно хода на амнистията на членовете на бойните групи, обявена от директора на Федералната служба за сигурност? Написах му на листче адреса в Грозни – една разрушена частна къща с полусъборена ограда в покрайнините на града, и тихичко, все едно случайно, го предадох. Без никакви излишни думи. За всичко останало, за това, че ще дойда и ще поискам интервю, се договорихме още в Москва. Ден по-късно изпрати човек на адреса, който само каза: „Помолиха ме да кажа: всичко е наред“. Това означава, че служителят ще се появи. По-точно ще дойде пеша, с пазарска торба в ръка, все едно отива за хляб.
Така и стана. Информацията, съобщена от този служител, беше безценна и сензационна. Тя напълно разруши официалната версия за амнистията. Аз получих информация в стайче 2 на 2 метра с миниатюрно прозорче с плътно перде – някога е било плевня, преди войната е служило като хамбар, а след като къщата била разрушена от бомбардировките, собствениците превърнали плевнята в кухня, спалня и баня едновременно. Домакините ме пуснаха вътре не без страх, но ме пуснаха. Те са мои стари приятели, за чието нещастие, отвличането на сина им, писах миналата година.
Защо ние, служителят и аз, се държахме по този начин? Да не би да сме луди? Или подобна игра добавя екзотика към преживяването? Нищо подобно. Откритата комуникация между такъв опозиционен събирач на информация като мен или друг журналист от „Новая газета“, и официално длъжностно лице, „наш“, е смъртна присъда и за двама ни.
Същият високопоставен служител, между другото, по-късно ми доведе в тази стаичка плевня бойци от военните отряди, които искаха да предадат оръжието си, но не желаеха да участват в официалния цирк. Тези екстремисти ми разказаха много интересни подробности за това защо никой не иска да се предаде на официалната власт: защото властите се интересуват само от собствения си пиар, а не от съдбата на хората.
Между другото, формулировката, че „никой не иска да се предаде“, у запознатите хора предизвиква явно недоверие. Ама как! Със седмици по руската телевизия показваха някакви хора, които обясняваха, че са дошли „за амнистия“, „вярват на Рамзан“ (Рамзан Кадиров, чеченският фаворит на президента Путин, назначен от президента за премиер на тази република, без той да се притеснява, че Рамзан е просто глупак, човек без образование, интелигентност и каквито и да било таланти, с изключение на склонност към бандитизъм и грабеж). На това събиране докараха много журналисти – „циркаджии“ (мен не са ме канили НИКОГА) – всички те прецизно записват, заснемат, предават на своите медии и това създава напълно изкривена картина на реалността. Но пък е приятна за погледа на тези, които „обявиха амнистия“.Няма какво да привиквам към работа в нелегалност. Имам изработен навик за такъв живот. През годините на Втората война от 1999 г. насам точно така се налагаше да се работи в Северен Кавказ. В началото се криех от федералните, но винаги общувах с тях тайно и скришно, чрез доверени лица, така че останалите да не виждат и да не информират по-високопоставените генерали. По-нататък, когато в Чечения победи планът на Путин за чеченизация (унищожаването на някои чеченци, „лоши“ по отношение на Кремъл, чрез силите на другите, „добрите“, верни на Кремъл), същият начин на работа се прехвърли и в общуването с „добрите“ чеченски чиновници. Приблизително едно и също се случва в Москва, в Кабардино-Балкария и в Ингушетия – вирусът се е разпространил на много места.
Фарсът обаче не трае твърде дълго, а властите, които използват услугите на „лошите“, са гнила гъба. Почистването на информационното поле, което беше проведено в Русия – това общо количество лъжи, изречени от бюрокрацията в името на „правилния образ на Русия по времето на Путин“ – се превръща пред очите ни в трагедия, с която властите не могат да се справят и която може да потопи всеки самолетоносач – независимо колко здрав изглежда той. Имам предвид неотдавнашните събития в Кондопога[1] – бум на антикавказки погроми със смъртоносни последствия, погроми, запалени с водка. Националистическите маршове, „патриотичните“ побои над чужденци, се дължат на последствията от лъжите на властта, липсата на какъвто и да е диалог между властта и народа, затварянето на очите на властите пред факта, че народът в по-голямата си част живее ужасяващо бедно, че истинският жизнен стандарт навсякъде, където не е столица, кардинално се различава от обявения, че корупцията под „вертикалната власт на Путин“ достига неотбелязвани досега висини, че е пораснало едно поколение, съставено от озлобени от бедността и необразовани млади хора…
Омерзена съм от царуващата идеология: „наши“ – „не наши“, „свои“ – „чужди“. Ако журналистът е „наш“, това означава награди, чест, може и в Думата да го поканят. Именно, да го поканят, не да го изберат. При нас няма избори за парламента в обичайния смисъл на думата, с борба за гласове, с представяне на програми и дебати. При нас в Кремъл призовават този „наш“, чието име е записано на почетната дъска, и „оказват чест“: зачисляват го в партията „Единна Русия“ с всички произтичащи от това последствия.
Ако журналистът не е „наш“, а е „чужд“, това всъщност гарантира изгнание. Към подобно лично изгнание, като изхвърлен на сушата делфин, никога не съм се стремила. Аз изобщо не съм политически борец.
Какво толкова сторих аз, подлата? Аз просто пишех за това, на което бях свидетел. И нищо повече. Умишлено не пиша за всички други „прелести“ на избрания от мен път. За натравянията. За задържанията. За заплахите в писма и по интернет. За телефонните закани за убийство. Мисля, че това са все маловажни неща. Главното е да имаш шанс да си вършиш основната работа. Да описваш живота, да приемаш ежедневно в редакцията посетители, които нямат къде другаде да отидат с бедата си: властта ги е отритнала, това, което им се е случило, не се вписва в идеологическата концепция на Кремъл – и поради тази причина историята за техните проблеми не може да се появи на практика никъде, в нито една медия, с изключение на нашия вестник, наречен „Новая газета“.
[1] Малък град в Карелия, в северната част на Русия, близо до границата с Финландия. – Б. пр.
0 Коментара