Симо, ще започна с дребния шрифт – казаното от теб в този разговор може да се използва по грозен и гаден начин, щом излезе в публичното пространство. Публиката е жадна за интимни сюжети и с наслада оглозгва всеки по-откровен известен човек, попаднал в полезрението й. Нали си даваш сметка?
Да. Но съм решил да кажа, каквото имам да казвам.
От 3-4 години си самотен баща, без да си го избрал сам, и повече от образцово се справяш с тази роля. Правиш всичко, което върши една самотна майка, при това с удоволствие и гордост. Как стана така?
Когато Мариана (Векилска – бел.ред.) реши да напусне дома ни, и за двете деца беше много тежко – Момчил беше на 10, а Габи беше втора година студентка в Холандия и излизаше от една много трудна връзка. Аз минах през всякакви периоди след разпадането на брака ни – на обвинения, на съжаления, на самосъжаление, но трябваше да остана цял, защото нося отговорност пред себе си и пред двете деца. Габриела е голяма, но и уязвима. Искам тя да вярва, че мъжете са стоици и че не се отказват, когато се сблъскат с трудности. Искам децата да знаят, че лоялността и отговорността са важни качества и че човек трябва да прави каквото проповядва и да проповядва каквото прави. В това вярвам и мисля, че е важно децата да приемат семейството като устойчив модел, като гнездо. Това е моята задача. Нито повече, нито по-малко. Нито моето е най-тежко, нито моето е най-трудно.
Много ми е важно да уточним, че този разговор не е за решенията на Мариана, която като колега познавам и уважавам, а за твоите. Аз самата съм далеч от семейните стереотипи, затова не съдя никого как е избрал да живее живота си. Вашите отношения са си ваша работа, но съдбите на публичните личности често имат свойството да служат за поука или за вдъхновение, без някой от героите да е целял това. Така и ти, оставайки сам родител, не просто си „и баща, и майка“ за децата си сега, но твърдя, че би засрамил доста жени с всеотдайността, с която се грижиш за тях.
Раздялата с Мариана за мен беше трудна, драматична и унизителна. Приех я като най-големия си личен провал. Беше подценена съвкупност от лична болка. Но постепенно си дадох сметка, че не мога да се сърдя на пълнолетен човек за това, че е взел решение. Реших, че не мога да се сърдя на Мариана, че е поискала да промени живота си и да поеме по друг път. Че е избрала да слуша сърцето си. Не мога да я държа отговорна за моето щастие. И така остана. Сега с Мариана не сме приятели. Ако и когато тя има нужда от мен – аз съм на линия, във функцията ми на възпитан и кооперативен човек. Няма да кажа лошо за нея, но няма и да лицемеря, че сме в прекрасни отношения. Нямаме отношения. Имали сме минало. Миналото е мъртво тегло за настоящето.
Съпругата ти може да е решила да се раздели с теб – подобни трудни решения взимат хиляди жени по света и у нас всеки ден. Но тя е избрала още да си тръгне без децата – според мен, защото много добре е знаела, че изцяло може да разчита на теб, че нищо няма да им липсва под твоята опека. С две думи – била е напълно спокойна за тях, иначе не би го направила.
Може и да е така. Тя знае, че децата са добре. На сигурно място са.
Как изглежда животът ти сега?
Момчил е в центъра му, разбира се, защото той е малък…
Чак пък малък – все пак е на почти 14 години вече.
Така е, Мира, но аз си познавам детето – той може да изглежда голям, да ходи на бокс и да прилича на истински малък мъж. Но си остава дете с всичко, което искат децата – грижа, интерес, одобрение. Всички имаме нужда от това. Според мен е грешка да се възприемат децата на 11-12 или 13 години за големи. Ако сме на Източния фронт през миналия век – те са големи, защото животът им е ударил плесница и, щат-не щат, порастват бързо. Но при нас днес не е така – не мога да очаквам от дете на 13 и половина само да си готви, само да се възпитава, само да си разговаря, само да узнава истините на живота без време…. Иначе за мен логистично не е проблем да е сготвено вкъщи, да е чисто, да е изпрано и изгладено – добре, че не носим много ризи все пак. Готвя добре и всеки ден на масата у нас има готвено. Сандвичи ядем само на закуска, а наденици изобщо не ядем.
А яйца ядете ли?
Ядем. С праз. Готвя най-често пилешка супа, телешко варено, шкембе чорба, гювеч, риба, пиле с бира – все неща, които Момчил обича. Е, не съм шеф Манчев, но се старая и вкъщи се яде вкусно.
Манджите обаче не са толкова важни, колкото времето. Стига ли ти то? Защото именно времето е в постоянен дефицит при работещите жени, които отглеждат сами децата си – а аз искам да направим тази аналогия.
Правя каквото мога с времето, което имам. Ставам рано, за да водя сутрешния блок на БГ Радио, и това ми дава възможност да съм господар на голяма част от деня си по-нататък. Понеже не съм зает от 9 до 5, имам шанса да правя и много други неща. Озвучавам уроци за образователния сайт Уча.се, пиша статии, участвам в различни проекти. Организиран съм и успявам да се справя с всичките си ангажименти. А най-големият ангажимент за мен към едно дете е да го възпитаваш постоянно, да си до него и да си говорите. За всичко: за някоя хубава реклама, за разликата между тройката и четворката в училище, за разликата между мъжете и жените, за това какво му е хубавото, ако някой учител е малко крив и какъв урок ти дава това… Всички тези неща водят до натрупвания у детето. Не бива да очакваме някой друг да ни възпита и отгледа децата. Когато си сам родител, трябва да си опора за децата си, да им осигуряваш усещане за безопасност, за цялост. Да не си слаб, а силен. Не защото е лесно, а защото е трудно. Другото е организация, която всеки може да постигне.
Какво те отличава от ония мъже, които избират да напуснат дома след раздялата? Познавам и други бащи, посветили се на децата си и ощетили така по някакъв начин личния си живот, но все пак мнозинството предпочитат да останат свободни и те да са „приходящите“?
Най-напред и най-важното – това е моят избор. Освен това винаги съм бил „семеен тип“, Мира. Семейството и родителството не са ми досадни и не ми пречат. Напротив, децата ме осмислят. Ограниченията, с които трябва да се съобразявам като самотен родител, не ги усещам като ощетяване. Това са моите ценности и това отговаря на моите критерии. Аз обичам да си стоя вкъщи, да готвя, да гледам сериали, да чета книги, да организирам разни пътувания, да пътуваме. Обичам да полагам усилия за семейството си. В този живот човек трябва да полага усилия за всичко. От супа до семейство. Това е.
Тоест ти си войник, на когото му харесва да е войник?
Моята роля е да бъда полезен – това ме утвърждава, това ми помага. Дава ми смисъл.
Нали знаеш, че повечето мъже биха се притеснили да говорят публично за подобен развой в живота си, преживявайки го като удар по самочувствието им. Което не е чудно, защото ги учат от малки да заемат много място с голямото си его, да не отстъпват, да се ежат… Та не се ли боиш, че случилото се може да подрони репутацията ти пред сина ти?
Не. Аз имам капацитет да давам – и в работата си, и в обществото, и в семейството си. Не се ограничавам с “Това е мъжка работа”, “Мъжът носи парите вкъщи” и т.н. В работата няма бащинство, тя трябва просто да бъде свършена. Да бъдат спечелени пари, да са повече, да е сготвено, чисто, да прочетем приказка, да идем на ски, да имаме време за разговори. И на следващия ден – пак. За това са нужни не опълчение и мрънкане, а капацитет.
Но много хора живеят именно така, нека не се лъжем – преживяват своите обвързаности и своя дълг като перманентна жертва. Как беше в твоето родителско семейство впрочем? Разбираш ли се с баща си и от него ли взе модела, който сега възпроизвеждаш?
Баща ми е на 75 и е типичен представител на поколението си – той е изтъкан от категорията „трябва“. Никога в живота си не е направил нещо за себе си, вършил е само нещата, които трябва да се правят.
Защо ми се струва, че си до голяма степен негово копие?
Дано съм еволюирал малко – за това ми помогна психотерапията, през която преминах. Доскоро не бях си и помислял, че може да има избор между „трябва“ и „искам“. Нямаше значение какво искам – правех каквото трябва. Така не се живее хубаво. Нашите ме държаха строго и избягваха много-много да ме хвалят, да ме утвърждават. Сега възпитавам Момчил по съвсем различен начин.
Има и още нещо – баща ми винаги е бил много отдаден на майка ми. Тя е с 14 г. по-млада от него и все още работи. Двамата се изнесоха на село и всеки ден той я чака от работа с приготвена лично от него ракийка и салата. Той не пие ракия, но вари ракия заради нея. В това отношение са ми хубав пример. Но, естествено, и те са си прехвърлили редица бъгове върху мен – както обикновено става. Родителите, щем-не щем, обременяваме със страховете и дефектите си децата си, а после цял живот трябва да живеем – и ние, и те – с тия „програмни грешки“. Някои от тях ще отработим, други ще останат за следващ живот. Сестра ми също гледа дъщеря си сама. Често взимам племенницата ми на нашите летувания и пътувания с Момчил. Миналата година бяхме заедно в Рим, например.
Написа две книги „Мисия Татко 1 и 2“ – последната току-що излезе. Рубриката „Бащата днес“ в списанието ни, в която сега гастролираш, също беше твоя идея. На какво искаш да научиш децата?
Всяко дете трябва да бъде научено от родителите си, че е важно да бъде щастливо и да поставя себе си на първо място, без да е егоист. Да знае, че е ценно – не заради постиженията си, а заради самото себе си. Трябва да бъде научено на преданост и лоялност.
А собствения си син на какво искаш да научиш?
На каквото съм искал, вече съм го научил. Той знае, че е ценен и утвърждаван. Знае какво е важно, организиран е, не е дребнав и лигав. Винаги би могъл да получи неща, които не му трябват – само защото ги иска, обаче той е много обран в изискванията си.
И как сте успели да не го разглезите с майка му? Днес това хич не е лесно, защото консуматорското общество бомбардира децата с изкушения отвсякъде?
Често родителите се откупват с вещи и играчки, за да притъпят чувството си за вина заради неизпълнените си ангажименти към децата. Момчил от малък е свикнал, например, с играчки от битпазарите и антиквариатите – една количка MatchBox Made in Germany му харесва повече от пластмасовите китайски. Винаги сме говорили колко е важно да се радваш на това, което имаш, вместо да трупаш. Навремето можеше да си играе с една шишарка цял ден. Не гледа от години телевизия, не защото му е забранено, а защото винаги сме му измисляли някаква алтернатива. И това не е толкова трудно. Когато някой родител ми каже: „Ама аз съм уморен“, ми иде да му извия врата. Уморен !? Аз ставам всеки ден в 5,40 – аз ли не съм уморен ?!
И след като станеш в 5,40 ч., как продължава денят ви?
30 лицеви опори, 10 клякания, правя си кафе. После събуждам Момчил – всичко му е подредено, той си знае какво да облече. Приготвили сме си сандвичи от предния ден, за да съм сигурен, че ще яде нещо свястно в училище. И аз обичам сандвичи – толкова рано сутринта всичко е затворено, а докато сме в ефир, не мога да изляза никъде. Слава Богу, не се занимавам с превоза на Момчил до училище, защото от лицея в Горна баня си имат бусове. Той се връща преди 4 и си правим следобедна закуска вкъщи. След това, докато той си подготвя уроците, си говорим много за материала от училище.
А ти кога се подготвяш за всичките си разнообразни ангажименти – все пак си всеки ден в ефир, пишеш статии?
Гледам да съм свършил с всичко докъм 3 и нещо следобед. Аз съм много работоспособен и не се мотая – това ме спасява.
Цялата тази дисциплина откъде идва?
Структурата, дисциплината, правилата за мен са важни. По-праволинеен и консервативен съм, отколкото е добре за мен и си плащам за това. Ако ползваме архетипите, с които борави психотерапията – аз съм „римлянин, който пази крепостта от варварите“. Винаги съм бил събран, концентриран, сериозен, не съм разлят – дори не мога да се напия. Но какво да направя – не можеш да се сърдиш на човек, висок 1,50 м, че е 1,50 м. Съзнавам, че ми липсва гъвкавост и сигурно не е случайно, че Мариана ми каза: Симо, мерси, ама чао! Трудно се живее с такъв човек. Няма да забравя едно нейно изречение на тръгване: „Ти си перфектният мъж и това е най-големият ти проблем“. И друга една фраза ми кънти в главата – на моята психоложка Детелина: „Симо, ти си полезен, но не си обичан”. Често се връщам към тези две реплики през последните години на турбуленции в живота ми. И продължавам, като си знам, че съм такъв. Правя каквото мога, както го мога и с капацитета, който имам. И съм в мир с това.
Децата те обичат, тъй че едва ли става дума за тях. А жените? Преди време ми разказа, че предпочиташ да се върнеш вкъщи да помогнеш на Момчил с уроците или да гледате заедно мач, вместо да отидеш на среща с жена.
Още не мога да обработя идеята за друга жена в живота си. Момчил не обича много турбуленциите – първо сестра му замина за Холандия и той се настрои срещу тази държава, „понеже му отнела каката“. После майка му се изнесе от къщи, след това замина и за Брюксел. Моето място е вкъщи. Трудно ми е да измисля как да вмъкна друга жена в пъзела. Не очаквам от нея да ми гледа детето или да му стане майка, защото той си има майка. Но и не искам това дете да бъде приемано като вид багаж от когото и да е. Има и трето, признавам – аз не му давам на сърцето ми много-много да бие в тази посока. Което не е хубаво.
Защо да не е хубаво – вероятно все още е ранено и се нуждае да го пазиш, докато се възстановиш емоционално. Нали затова си потърсил и външна помощ от психолог?
Потърсих психолог, защото в оня период имах паник атаки, за които отначало не си давах сметка, че са такива. Нощем тичах в Спешното, мислейки, че умирам, а няколко часа по-късно трябваше да съм забавният Симо от БГ Радио, който води забавен сутрешен блок. След което се прибирах вкъщи, за да чакам следващата паник атака, а чакането, уверявам те, е още по-гадно от самите пристъпи.
Колко време продължи това?
Повече от година – с приливи и отливи. През това време не съм отсъствал от работа нито един ден. Не съм отстъпил, зарязал, отложил или отменил нито една моя задача или ангажимент.
Леле, не ти е било лесно, но ти обичаш да си доказваш, че можеш да се справиш. Нали обаче няма да се оставиш да заприличаш на ония фиксирани в децата си родители, които, без да искат, ги травмират психически?
Това е урок, който ми се струва, че вече съм научил. Моята голяма грешка беше вкопчването в миналото – защото семейството беше за мен най-важното нещо, което съм постигнал. Но аз съм много независим. Уча на същото и Момчил. Не си звъним по телефона за щяло и нещяло, той изкарва ваканциите си на село при баба си и дядо си, където изискванията, миризмите, алгоритъмът на деня са различни. Момчил е самостоятелен, критичен, независим и това е необратимо – няма нужда да се държи и крие зад „полата“ ми.
0 Коментара