„Впрочем, той каза някои наистина доста добри неща, но ето, днес е сложна работа разговорът. Наговорих му куп глупости, включително, че ме устройва, защото имам прекалено много работа и така или иначе не мога да пътувам с него. Това защо го пльоснах на масата, вместо като една жена да се нацупя, за да е виновен и да се реваншира подобаващо, идея нямам… Говорих още някакви глупости на тема „Всичко е под контрол“… ама… баси и разговора… така трудно ще се случат нещата… Де да знам… уфффф. Сладък е, но тази връзка ми е леко насила към този момент.”
На пръв поглед това не е пример за пълноценно общуване, а точно обратното. За мен обаче е бил някакъв много важен разговор, защото ми е дал ориентир къде подреждам себе си в пространството на другия човек. Което означава, че ако внимаваш за детайла, на практика нито една комуникация с друго човешко същество не би следвало да бъде подценявана.
Докато се чудех откъде да го подхвана този текст, се разрових в дневниците си – моята „торба със съкровища”, в която всеки път бъркам, когато Лили Попова (редакторката ми от „Жената днес”) се обади и каже: „Мише, хайде да напишеш нещо за…”. Я да видим, има ли нещо за разговори тук?
Започнах да отварям файл след файл, в опцията find ключовата дума „разговор” и search. И един цял свят оживя пред мен.
Спокойно мога да си напиша биографията според разговорите, които съм водила.
По телефона, на кафе, на вино, на уиски, на сън, по време на йога, преди леглото, с цигара след това, в сауната, на плажа, с приятелките, с шофьори на такси, с цял един видим и невидим свят.
През бележките, които съм си правила за вида на разговорите ни, мога да ви разкажа няколко любовни истории. Сами ще се досетите за кого съм била склонна да отворя сърцето си:
-Закачлив мейл от него, sms, разговор по обяд и покана за вечеря. Паника какво да облека. Купих си чанта;
-Междувременно си казах репликата: Ти си смотаняк, Артър Дент, но шест съобщения и един разговор по-късно, пак си го обичах и по-малко се страхувах;
-Понеже от него нямаше ни вопъл, ни стон, аз си казах: абе, то ясно, че отшумява пича, ама да декларираме отношение все пак… звъннах и го попитах как е палавото му духче. По-скоро, за да не вземе по-късно да звъни, че като си знам с коя приятелка ще излизам и като очаквам пича от Виена да се появи… да се подкова. Проведохме леко служебен, сух разговор и аз хукнах към вечерта, която си бях организирала;
-Обади се у нас. Един такъв, миньорен… правел си нещата… Ама, мило момченце, винаги се усеща, когато си намислил да ходиш по курви. Не го осъзнах на момента, но на 100% разговорът не беше „нашият разговор”;
-Аз съм небрежна към него и забравих какво да го питам, за да поддържам разговора. Много важно. Ще пием кафе утре. Тогава;
-Sms: „Обади се”. Не, бейби, не искам. Но ти се обадих. И разговорът беше тъп и ти ми държа сметка защо ти говоря глупости. Защото искам да млъкнеш. Чукай ме колкото искаш, но не ми натрапвай света си. Аз си взимам каквото ми е нужно;
-Той ме събуди. Разговорът беше леко тегав. От тези, дето не знаеш какво да кажеш на другия, макар че ти се иска да му кажеш толкова много… и така до момента, в който му казах, че много се кефя, че го познавам. Той се разсмя от сърце и разговорът стана сладък. Завършихме с целувки, тиру-лиру;
-Успях да остана cool, да не изпадна в мелодрама и в крайна сметка разговорът приключи много friendly и open за взаимоотношения, closed за мелодрама;
-Разговорът беше от безсмислените преточвания на едно и също. Синът ми ме ревнувал. Знам. И щял да има пубертет с всички възможни екстри, за които мога да се сетя. Ще видим. Бил изгледал две чужди деца, затова знаел. Ами, знай си. Може. Аз не знам;
-Погледнах го в очите и му се усмихвах. И неговите очи се усмихнаха. Хареса ме. Идея няма какво да ме прави, но ме хареса. Обичам разговори, в които очите говорят повече от думите;
Пълноценните разговори с мъжете са такива –
неизказаното е по-ценно от изказаното
Женските разговори са съвсем друга история. Те подреждат света по коренно различен начин:
-С Христина пихме кафе в By The Way. Чувствала се щастлива от сегашната си връзка, независимо че не отговаря на някои основни критерии. Говорихме си за това, че независимо за какви взаимоотношения си мечтаем, нямаме друго Сега. Значи това е. Повторих си същото наум за моята връзка. След като приехме своето Сега, продължихме да говорим по темата: „Искам да е мил и да ме разбира. Толкова много ли искам от един милионер?;
-Както ми се спеше, та две не виждах, с Искра и Люси отпочнахме разговор за обичта и искането. И така, до 4 сутринта говорихме за нивата на споделяне. И че между мъж и жена доверието не се акомулира чрез разговори;
-Разговор със Сашка за първите години на демокрацията, за Sky club-а и готините момчета, които го мениджираха, и затова, че, моля ви се, тя е излизала с „онази” компания, след като аз престанах да излизам с тях. София е прекалено малка. Не мога повече! Тя изрази едно много интересно наблюдение: „Мъжете по-лесно си намират жени, отколкото ние – мъже”. Аз й обясних защо е така – защото те са практични, а ние сме фантазьорки. Но откровено казано, се шокирах от откритието й. Даже казах: „Ами тогава да се оставим те да ни намерят – щом им се удава по-лесно”. Това последното, направо смъкна товар от плещите ми… Отделен е въпросът, че той може да те намери и ти пак да си останеш ненамерена;
-С Лора и Христина имахме някакъв безумен разговор. За мъже естествено. Христина каза: „Знам, че съм много различна от него, но когато сме заедно, се чувствам много добре. И Лора подаде нещо в стил, че отношенията между двама души са отделно нещо от това, което тези двама отделни човека са. И аз изведнъж се сетих какво беше казал преди години Петьо Блъсков на Милена Попова за EVA – че списанието би могло да оцелее и без нея, защото е жив организъм, който има свой собствен живот, расте, развива се като едно дете. Пораства, откъсва се дори от своите родители и дори когато сте заедно, този друг организъм си живее негов живот. Припомних им и прословутата реплика на Толстой как Ана Каренина го изненадала със самоубийството си. Той не е имал такива творчески планове за нея. Но книгите също имат свой собствен живот и в един момент „собственият организъм” на историята отнема дори контрола на автора. Аз в „Егоист” съм различна от това, което съм с приятелките, с близките… в редакцията „организмът” на нещото обира само онази част от теб, която му е нужна, за да живее. За „Егоист” и „Жената днес” пиша по съвсем различен начин. Следователно е много опасно да повярваш, че това, което Ти Си в някакъв бизнес или семеен „организъм”, и дори онова, което си в собствените си текстове, на практика Си Ти. По тази логика е голяма глупост във връзките да хленчиш, че не си приеман целия. Няма никаква нужда да бъдеш погълнат! Направо е нездравословно. Можеш да си запазиш индивидуалността, когато имаш осъзнаване, че това е така, и не натрапваш на този „организъм” онази част от себе си, която му е непонятна, онова, от което му призлява, онова, което го разболява, онова, заради което ще те отхвърли, онова заради което ще се почувстваш виновен, нещастен, наказан от Съдбата.
Общуваме си достатъчно отдавна, за да знаете, че разговорите с
моите приятелки са моето творческо вдъхновение
Онези от вас, които обичат да ме четат, трябва да са наясно, че независимо дали си мислят, че харесват мен, всъщност харесват много повече моите приятелки. Аз съм различна от „организма”, част от който ставам, когато се събера с феноменалните жени, които животът ме е благословил да познавам. Това е и причината да убедя приятелките, с които вечерям всяка втора сряда от месеца, да създадем блог, в който да пишем не само за местата, на които ядем и пием, но и за всичко онова, за което си говорим. Защото онова, което може да направи всеки разговор
пълноценен, е индикацията къде си ти в пространството на света, в който живееш.
Една от тях ми каза: „Защо трябва да пишем за мъже и отношения. Лошо няма, но попадаме в общата маса, пишещи за мъже, май”. „С бранда „Михаела Петрова” няма никаква опасност да приличаме на всички останали блогове, когато говорим на тези теми”, отговорих аз с дълга опашка скоби след двете точки, с които се изобразява усмихнатият емотикон.
Но майтапът настрана. В битийността си на пишещ човек хиляди пъти съм си задавала въпроса – защо и аз съм тръгнала да преповтарям всичко онова, което е писано, та изписано по темата, откакто свят светува. За да престана да робувам на това клише, много са ми помогнали разговорите с Пракаш. Той често ми казваше: „Истина е това, което ти приемаш за истина. Не носиш отговорност за истината на другите. Можеш да твориш във всяка ситуация. От всяка точка можеш да стигнеш до дълбочината на вселената”. Но повярвах, че има смисъл да правя онова, което ми е на сърце, едва след пълноценния разговор с Марина Великова – музикант, учила 4 години класическа музика в Индия, която ми обясни, че от 5000 години класическата музика в Индия не се е променяла и никога няма да се промени. Пеят се и се свирят едни и същи раги. Но изпълнението на всеки творец е уникално по една феноменална причина – нотата, от която градят музикалната творба, е Са. А Са е тонът, на който ти пееш ОМ. И няма човек, който да пее ОМ на един и същи тон, точно както няма двама души с един и същ отпечатък на палеца. Затова всеки музикант, изпълнявал хилядолетните раги, ги е интерпретирал според своето индивидуално звучене, независимо че всичко е в рамките на един несменяем канон. Това може би е бил най-пълноценният творчески разговор в живота ми: „Разговорът за вътрешното Са ме срази. Това означава, че наистина всеки е уникален. И няма значение нито какво вече е изпято, нито какво вече е написано. Чудесно. И честито!”
0 Коментара