Любовта спря в 5

Когато Лучия хвърли чука на тревата, ударите още кънтяха в главата й. Тя въздъхна и отстъпи крачка назад. Дървеният кръст стоеше леко накриво, но беше стабилен. Погледна ръцете си, дланите й бяха почернели. „От старото дърво е“ – помисли си Лучия и изтупа ръце в гащeризона. После горчиво се изсмя. Ръце на арфистка. Мазолести и мръсни.

Октомврийското слънце се свличаше към порутения каменен зид. От поляните на хълма се чуваха чановете на кравите. Гората под двора вече издишаше вечерен хлад. Друг звук нямаше. Селото беше пусто от години. „Време е“ – каза си Лучия. Огледа старата къща, вторият етаж почти беше станал първи, затиснал основите с тежестта на гредите. Кирпичените стени бяха подпухнали и олющени от дъждовете. Лучия беше внесла артистичен дух в тази изоставена къща – рамките на прозорците бяха боядисани в лазурно синьо, под разкривените стълби пълзяха рози, от малката градинка на двора надничаха подправки. Погледна вградения в зида часовник. Марко го беше измислил. „Ето, Лучия, не можем да сменим батерията – говореше той, докато зазиждаше часовника в стената – Когато стрелките спрат да се движат, ще спре и любовта ни. Разполагаме с времето, вградено в тази стена. После всеки си тръгва оттук”.

Оттогава винаги, когато минаваше край зида, сърцето й правеше пауза. Часовникът нямаше секундарник, нито тик-такаше. Трябваше всеки път да следи дали стрелките са се преместили.

„Не вярвам във вечната любов, Лучия – заяви й Марко още в началото – Да заминем някъде, където не познаваме никого. Ще сме заедно толкова време, колкото да запомним само хубавото от нас“. Лучия не се колеба дълго и напусна градската опера. Директорът се опита да я спре – „Един оркестър има няколко цигулари, виолончелисти, флейтисти, но само един арфист. Знаеш, че ще е трудно да се върнеш?“. „Знам – кимна Лучия – но и любовта е само една, нали?“. Директорът повдигна рамене и я изпрати до вратата на кабинета си. „Пази се, моето момиче, не съм бил в България, не ми звучи сигурно“.

„Единственото сигурно нещо е този момент сега, Лучия!“ смееше се Марко, докато ковеше стара букова дъска на дървената ограда. Беше я надписал с жълта боя „Casa d’Amore”. Искаше да назове къщата с нейното име, но Лучия възрази. „Един ден няма да сме тук, Марко. Това място няма да помни имената ни. Ще е видимо само преживяното“. „Тогава ще я наречем Casa d’Amore!“ – обяви Марко и се захвана да майстори табелата. Беше сръчен, успя да закърпи дървения под в двете стаи на втория етаж, постегна вратите и скова трапезна маса, която изнесе на балкончето. „Колко е малка, Марко, като за деца е“. „Не ни трябва голяма маса, сами сме тук“ – махна с ръка Марко. Беше прав. На десетина километра наоколо не живееха хора. Къщата се намираше в обезлюдена планинска махала. Веднъж-два пъти в седмицата срещаха фермера, който наглеждаше кравите, пуснати да пасат свободно по ливадите. Марко довлече от гората отломки от дъб и заяви: „Лучия, ще направя от тях поставка за ноти. Когато отново се върнеш в Италия, ще имаш спомен от Casa d”Amore“.

Те пристигнаха в селото през април и влязоха в сезона на дългите дни. Работеха много. Къщата и дворът се нуждаеха от основен ремонт, а двамата искаха единствено да я пригодят така, че да живеят в нея, без в стаите да вали и през изметнатите прозорци да влизат прилепи. Когато се връщаше към тези моменти, Лучия осъзна, че помни всичко. „Мога да преживея всичко това в спомените си – мислеше си тя – Ден след ден. Мога да повторя цялото време отново и отново, докато остарея и забравя коя съм, защото последният спомен за мен ще бъде как забивам онзи дървен кръст.

Беше сигурна, че първа ще види спрелия часовник. Марко никога не го поглеждаше, тя скришом наблюдаваше как той минава край зида – свирукайки, вечно усмихнат и зает със своите дърводелски дела. Но в оня ден, денят на Сан Паоло и Пиетро, в когато местните хора колеха петел и вярваха, че на следващата утрин птиците спират да пеят, Лучия беше набрала цветя и ги бе понесла към глинената ваза. Разбра какво се е случило по раменете на Марко. Той стоеше със скован гръб пред вградения часовник. Обърна се бавно към нея и я погледна отнесено. „Лучия, времето спря“.

„Колко е часът?“ – чу се да задава този странен въпрос.

Марко си тръгна рано на следващия ден. Не взе нищо за спомен, метна раницата с лични вещи на гръб, мина край табелата „Casa d’Amore“ и изчезна от погледа й. Лучия не прави нищо до залез. Седя под сянката на изкривеното ябълково дърво. Слънцето я търсеше между листата и тя усещаше по слепоочието си утешителните му докосвания. Прави бяха местните хора – птиците наистина бяха спрели да пеят. Чуваше се само кроткото похлопване на чановете от ливадите и жуженето на пчелите.

Разбра, че не може да тръгне веднага. Искаше да го направи като Марко – да вземе малък багаж и да потегли към най-близкия град. Но не можеше. Тялото й беше като ябълковото дърво – вкопано завинаги в това място.

До октомври тревата израсна няколко пъти, Лучия намери под навесa ръждясала коса, подостри я някак и окоси. В началото й беше трудно, възпроизвеждаше движения, виждани в стари италиански филми. После започна да се получава, замахваше леко и под острието тревата полягаше на земята. „Искам да съм като тази трева – казваше си Лучия – Искам да ме окосят, да лежа сред билки и бръмбари, да не разбирам, че ме няма.“ С отминаването на лятото тя започна да осъзнава, че времето наистина е свършило. През зимата не можеше да остане тук. Къщата не беше годна за сурови условия, пътят не се поддържаше. Реши да тръгне, когато последното листо на ябълковото дърво потегли към земята. Реши също, че няма да вземе нищо от Casa d’Amore. Поставката за ноти не беше завършена. Лучия я разкова и лесно направи от двете основни греди кръст. „Просто е всъщност – мислеше си Лучия – Нещо мечтателно да се превърне в окончателно. Житейските събития са прости.“

В деня, в който падна последното ябълково листо, тя заби кръста в земята, близо до зида с часовника. Прехвърли раницата през рамо и тръгна така, както беше облечена – в работен гащеризон и с почернели ръце. Не затвори прозорците, нито вратите. На масата на балкончето сутрешното кафе си стоеше недопито. Последния си поглед, по навик, отправи към вградения часовник. Стрелките бяха заковали на 5.