Шеф Виктор Ангелов е най-разпознаваемият и харизматичен готвач и ресторантьор в България в момента. Той е водещ на световния риалити формат – Hell’s Kitchen, излъчващ се по Нова тв. Ресторантът му Chef’s e трикратен победител в конкурса на „Бакхус“ за „Ресторант на годината”. 46-годишен, софиянец, влюбен в семейството си и в храната. Взискателен, педантичен и импулсивен. През 1991 г. завършва училището по туризъм и ресторантьорство като професионален готвач. През 1993 г. работи в българската армия, през 1995 г. е управител на правителствен ресторант, през 1999 г. работи в хотел Sheraton Frankfurt в Германия. През 2001 г. започва в Sheraton София като су-шеф, после става главен готвач. 3 г. по-късно оглавява кухнята на Sheraton в Тирана. Едно от хобитата му е да реставрира ретро автомобили.
Преди няколко години се заговорихме в ресторанта ви Chef’s – бях просто клиент, а вие току-що бяхте станали звезда с първото издание на Masterchef. Бяхте достъпен, непосредствен и общителен. Още ли сте такъв след толкова сезони в телевизионния праймтайм? От опит знам, че пребиваването „в телевизора“ изтощава и по-скоро затваря, отколкото отваря.
Радвам се, че съм оставил у вас впечатление за земен и естествен човек. Наистина съм си такъв – земен. И смятам, че всичко, което правя – като ресторантьор, готвач и водещ в кулинарен формат, е обърнато към хората. Участието в телевизионни шоута не би трябвало да изтощава, ако е дозирано. Снимането на тези формати отнема около 3 месеца и човек се настройва, че за това време ще спринтира, а после отново ще се върне към дългото бягане с почивки. Но бих отворил една скоба, насочвайки вниманието към хората, които стоят зад един такъв тв формат. Шоуто е плод не на един или трима водещи, а на 100-150 човека, които ежедневно се грижат за всички участници и създават условия за положително напрежение и интересни събития в ефира. Затова не се чувствам изтощен.
И известността не ви направи по-дистанциран?
Не, в никакъв случай. Още повече, че за мен това е просто разпознаваемост. Известен си, когато те познава цял свят, дай Боже, с нещо добро. Не мисля, че разпознаваемостта ме е променила. Според статистиката в България около 1,5 млн. души гледат кулинарни формати и ги следят редовно. Все едно дали са позитивно или негативно настроени към едно или друго кулинарно шоу, когато хората ме срещнат на улицата, са изключително приповдигнати – благодарят, радват се, че децата им виждат добри примери в ефир и като цяло показват, че се забавляват. Ние затова го правим – за да се забавляват. Показваме реални ситуации в кухнята – кои комични, кои трагични – и това е интересно и приятно според мен.
Риалити форматите са във възход отдавна, а кулинарните им разновидности – по-отскоро. В кухнята не пречи ли прекомерната популярност – там е достатъчно горещо и без тв камерите?
Напротив, по-скоро помага. Хората проявяват интерес към това, което правя, любопитството ги кара да посещават ресторантите, които менажирам. Виждам само положителни страни.
От друга страна, констатирам, че критиците стават все по-критични. Ако преди време клиентите бяха по-склонни да махнат с ръка за някое несъвършенство в храната, която сервирам, сега решават, че трябва да са по-педантични и от мен в ролята ми на водещ на Hell’s Kitchen. Стават по-критични и по-крайни в оценките си. Естествено, това се случва до момента, в който не се покажа в залата. Ако клиент се е оплакал на сервитьор, че ястието не му харесва, или му е безсолно, или не е достатъчно кисело, когато отида до масата му, за да установя проблема и какво не е наред, чувам единствено „Здравейте, шеф Ангелов, ама всичко е супер, не ме е разбрала колежката ви. Ястието е прекрасно…“. Но фактът, че съм взискателен към себе си и към хората, с които работя, не значи, че съм съвършен. Аз се боря за съвършенство като всеки свободен човек.
Няма да скрия, че ме изненадахте с превъплъщението си в Hell’s Kitchen – давам си сметка, че сте в ролята на лошото ченге, а и познавам добре британския формат с Гордън Рамзи, тъй че не придавам голямо значение на крясъците и хвърчащата в ефир храна. Но според мен натюрелът ви е по-мек и агресивната експресивност на ролята ви сега е привнесена насила. Вие как се чувствате в това тв амплоа?
Не възприемам участието си в Hell’s Kitchen като актьорство, не бих се снимал във филм, не бих участвал в театрална поставка. Това не го мога. Мога да готвя, мога да ръководя отбори, да създавам нови кулинарни концепции, да обучавам хора и като такъв се съгласих да участвам в Hell’s Kitchen. Крясъците и летящата към кофите храна са ежедневие във всяка кухня. В студиото на кулинарното шоу помещението просто е по-голямо и храната лети по-дълго, за да могат камерите да я заснемат… Това е в сферата на шегата, разбира се.
Нищо не е привнесено насила и няма хора, които да ми казват кога и по кого да хвърлям и т.н. Емоциите са спонтанни – не крещя по някого просто така, а повишавам тон, едва след като три или десет пъти съм правил забележки, корекции и нещата продължават да не се случват, както ги искам. Когато започва да боксува целият отбор, цялата кухня, целият процес, ми пада „пердето“ и експресивността ми става не ала Гордън Рамзи, а умножена по десет. Виктор Ангелов е един доста взискателен и емоционален човек.
Все пак риалити телевизията е винаги хипербола – театър с актьори-натурщици, готови на всякакви „шпагати“ в ефир заради своите 5 минути слава. Преди работехте с любители, сега – с професионалисти, които, да ме прощавате, но в началото изглеждаха по-зле и от аматьорите. Това търсен драматургичен похват ли е – за да изпъкне по-силно напредъкът им? Или наистина много от готвачите у нас приличат на току-що взели шофьорска книжка новобранци, които има нужда още дълго да шофират, докато се научат да карат кола?
Преди да ви отговоря, нека уточня какво е формат за професионалисти и какво – формат за аматьори. В този за любители участниците готвят каквото си пожелаят и каквото могат, използвайки голямо разнообразие от продукти. Професионалистите готвят това, което аз им кажа, по толкова пъти – колкото аз им кажа, и в кухнята трябва да покрият моите критерии и стандарти за работа. Тези хора са главни готвачи до един и някъде носят отговорност както за други хора, така и за храната, която издават в ресторантите си. Но ястията им там нямат връзка с тия, които трябва да готвят в Hell’s Kitchen – и ако някой има съмнения по въпроса, нека се запише за следващия сезон на предаването. Тогава доста бързо ще му стане ясно защо едни яйца по панагюрски, една леща или един бургер биха могли да са толкова непреодолимо препятствие за всеки готвач.
Не е чудно, че продуцентите на Hell’s Kitchen видяха тъкмо във вас българския аналог на Гордън Рамзи, макар собствената ви харизма да е по-различна според мен от неговия малко гаменски футболен чар. Той ли е вашият учител по поведение в студиото? А кои са идолите ви в гастрономията?
Аз съм си аз, както казах вече. Държа се в студиото на Hell’s Kitchen като в реалния живот. Нямам учители по тв поведение. Що се отнася до идолите ми в гастрономията, напоследък се възхищавам на български готвачи, пребивавали дълги години в чужбина. Те започват да налагат собствената си визия за кулинарията, преплетена с голяма доза българщина, и това ме радва. Защото именно живеейки и работейки навън, те са се променяли и са изграждали стила си какви готвачи да бъдат, без да забравят българското. За мен това е много по-ценно отколкото да сготвиш 2-3 манджи, които да покажат в някое списание или в интернет.
Имате ли време да ходите по ресторанти на конкуренти?
Не съм състезателен тип и не се ръководя в живота от това какво прави конкуренцията. Съперничеството дори може да съсипе човека психически, защото никой не може да бъде на върха постоянно. И ако се стреми винаги да е първи, повече от сигурно е, че ще дойде миг, в който това няма да е вярно, и тогава ще е доста болезнено. Никога не съдя за качеството ми на работа и на живот, наблюдавайки другите как работят и живеят. Имам своя визия за нещата, следвам я до ден-днешен – ръководя се от собствените си възгледи и се чувствам комфортно.
А дали семейно излизаме на ресторант, това е друга тема. Истината е, че при толкова много часове в кухнята вечер ми е много по-приятно да си остана вкъщи. За семейството ми обаче това не важи – те обичат да излизат извън дома. Ако оставя на тях къде да идем на вечеря, ще предпочетат някой от нашите ресторанти. Е, случвало се е да бъда и на други места – по семейни поводи, след покана от приятели… И да, дори в най-обикновената квартална кръчма мога да намеря нещо, което да ми хареса, и да реша да го имплементирам в кулинарната си философия.
Вашата лична Адова кухня как изглежда? Сънувате ли я понякога?
Нямам страхове. Може би съм имал преди години, но не ги помня. Днес вълненията и чувствата ми са доста овладяни и успявам да ги режисирам за момента според това какво искам да сънувам и какво не.
Кога готвихте последно? Какво и за кого?
Последно готвих снощи вкъщи – на рождения си ден (2 май – бел. ред.). Приготвих няколко вида салати и октопод.
Как мислите, престанаха ли готварските рецепти да се предават от поколение на поколение? Сега ги научаваме главно от телевизията и интернет, и много по-малко от бабите и родителите си – не е ли малко тъжно това?
Много е тъжно това, не за друго, а защото нищо не научаваме. Когато си сверяваме часовника с интернет и се информираме оттам за някоя рецепта – как да направим крем карамел, например – действаме по линия на най-ниското съпротивление. Тогава човек нищо не запомня – приготвя въпросния крем карамел, но знанието си остава в интернет. Много интересна статистика четох наскоро. Изследване, правено в рамките на 2 години сред различни групи туристи, има за цел да установи кои са хората с най-трайни спомени. И е било доказано, че в пъти по-трайни са спомените на онези, които не са правили снимки по време на пътуванията си, а само са наблюдавали и са се наслаждавали на обстановката, изостряйки сетивата си, за да усетят мястото. Същото е и с нашата професия. Когато имаш готварска книга и я отвориш, и тя ти замирише на хубаво, и я прелистваш страница по страница в търсене на онова, което ти трябва, минаваш и през други неща, които не си планирал да погледнеш, зачиташ се… Така информацията, която остава в теб, е много по-трайна, отколкото да сърфираш из интернет за рецепти, които в 99% от случаите са на самозванци.
Виждате ли се като човек, ангажиран с някаква кауза – било то запазване на кулинарните традиции, или за популяризиране на здравословното хранене като Джейми Оливър, или просто на дълга към удоволствието а ла Антъни Бурдейн? Вашата мисия – човешка и професионална – каква е?
Не се възприемам като мисионер. Надявам се, че като работя отдадено, грижа се за семейството си и се отнасям с уважение към околните, правя добро и това добро е заразително. Нямам амбиции да обучавам някого на нещо и да мисионерствам. Това са просто телевизионни предавания – Джейми Оливър или Антъни Бурдейн не прокламират нещо, защото това им е мисията… Успехът се крие в удоволствието. Ако работата ти доставя удоволствие, и резултатът е завлядаващ. За мен най-важният елемент у човека е душата и колкото по-щастлива е тя, толкова по-здраво е тялото.
Как станахте какъвто сте – не само диригент в кухнята си, но и вдъхновител на младите? Знаете, че благодарение на бума на кулинарните тв формати професията на готвача стана популярна и ценена – и в България, и по света, превръщайки се в мечта и цел за мнозина от новите поколения.
Да, професията стана престижна и това ме радва. Още повече, че чисто статистически са се увеличили записванията в Техникума по готварство. По-скоро телевизията се прояви като мисионер в нашия случай. Защото, убеден съм, ако за всяка друга професия се направи телевизионен формат и й се обърне достатъчно внимание, хората ще погледнат и на нея по-задълбочено, ще видят не само фасадата, но ще искат да разберат и какво стои отзад. Не съм целял да вдъхновявам младите, но се радвам, ако е така. За мен е добра оценка, ако с работата си съм спомогнал професията готвач да стане по-популярна в България. Хората не са слепи и вярвам, че ценят истинското, неподправеното. Аз съм неподправен и абсолютно истински в Hell’s Kitchen – понякога рязък, понякога мил, винаги взискателен, много емоционален. Зрителите виждат как очите ми се пълнят със сълзи, когато се разделям с някого, без значение дали час по-рано се е налагало да му повишавам тон.
Кажете ми повече за детството си – някоя паметна случка? Кога и как влязохте в кухнята, за да останете там?
Имах невероятния късмет като дете да прекарвам цялата си лятна ваканция при баба и дядо на село. Миризмата на животни и кърският прахоляк не са ми чужди. Самозабравях се, когато отивах там, сякаш бях на друга планета – толкова невероятно беше детството ми. Баба и дядо гледаха животни – имахме магаре, овце, кози, кокошки… Баба ми приготвяше кокошка само в моя чест. Като си дойда на село, правеше две неща – невероятно вкусна кокоша супа, плуваха едни яйчица вътре, абе фантастична… Тя готвеше с много сухи чушки и сминдух, миришеше прекрасно – и досега, щом докосна носа си, се връщам към ароматите от детството. А другото нещо специално за мен беше нейното монтанско ризото – с морков, сухи чушки, пресен лук и кокоше месо. Това беше една невероятна манджа – полутечна, кремообразна, божествена… ето и сега започвам да преглъщам. Не знам дали заради това съм станал готвач. Може би тези спомени и миризми работят на подсъзнателно ниво, но истината е, че съм чревоугодник от малък. От дете обожавам да се храня. Живея, за да ям. Така че какво по-естествено от това да се занимавам професионално с готвене?!
Ако не бяхте станали готвач, как щяхте да си изкарвате хляба?
Един Господ знае, но може би щях да съм автомобилен състезател. Всъщност, аз проявявам състезателен хъс само и единствено на тема автомобили. Нищо друго не може да ме накара да се състезавам с някого – нито карти, нито табла или шах, нито дори готвене… Няма шанс да ме изкараш от зоната ми на комфорт. Но стане ли въпрос за автомобили – естествено, контролирано и на писта, това е все едно друг Виктор Ангелов. Картинга го разцепвам! (Смее се)
Какво ви кара сутрин да станете от леглото и да очаквате с нетърпение деня?
Хубаво е да се събуждаш, когато си си „подредил къщичката“ и животът ти е предвидим. Естествено, и аз имам стресиращи сутрини, когато съм планирал да свърша повече неща, отколкото е възможно, и събуждането ми е тежко. Но просто ставам по-рано в такива случаи.
Правила съм интервю и с Джейми Оливър в Лондон, все още единственото за българска медия, питах и него – без коя кулинарна съставка не можете да живеете?
Ако трябва да съм съвсем буквален и да говоря за продукт – за мен зехтинът е и храна, и подправка. Но ако говорим за душевност – най-важната съставка за мен е удоволствието. Не получавам ли удоволствие от това, което правя, все едно нямам нищо. Така че… храната за душата.
А без какъв кухненски прибор не си представяте живота?
Мога да готвя без никаква посуда, стига да имам топлина. Има ли огън – има и храна.
Ако имате възможност да промените едно-единствено нещо в живота си, кое ще е то?
Доволен съм от живота си. Радвам се, че жена ми е спокойна до мен, че майка ми и баща ми всеки път, щом ги чуя, ми казват, че се гордеят с мен. Радвам се, че дъщеря ми е щастлива, че съм й родител. Радвам се, че имах възможността да отгледам и децата на жена ми от първия й брак. Всъщност харесвам живота си, какъвто е и няма какво да променям в него.
А какво бихте променили в света, ако парите не бяха проблем?
Бих премахнал парите като средство за размяна. Бих върнал натуралното стопанство. Защото от години ми се ще да се води дискусия не за вкуса, а за суровините. Световният империализъм доста се постара да превърне развитите общества в консуматори и да притъпи нуждата на хората да си задават въпроси какво ядат. Актуалната дискусия трябва да е за суровините и техния произход и едва после за комбинирането им. Разговорът за вкуса би трябвало да е последен.
На последната си маса какво бихте искали да сложите?
Ако въпросът е какво бих искал да оставя след себе си, то, с риск да звуча старомодно, бих искал да отправя едно послание към младите поколения, които са нашата надежда. Те нямат вина, че не са достатъчно търпеливи, последователни и амбициозни – това е наша грешка и слабост – тъй че бих им оставил тези три съставки с надеждата да сготвят хубав живот от тях.
0 Коментара