Дарин Ангелов: Не съм на този свят само за да ям домати и да се напивам по заведенията

Признавам си, че имам слабост към актьорската професия. Харесвам арогантните стъпки по сцената, изнесения глас, пронизващия поглед и тръпките по тялото. А Дарин е взривоопасна комбинация от всичко това. Той е млад, красив, силен, непримирим, енергичен, търсещ, странстващ, очарователен и адски талантлив. И когато той ти каже, че Животът е прекрасен, просто няма как да не му повярваш.

Ти си трето поколение актьор – чувстваше ли натиск да станеш актьор?

Не, никога не съм чувствал натиск да ставам какъвто и да е било, особено актьор. Всичко стана много случайно и наивно – имах много бурно детство с моя брат близнак и нямах никакво намерение да уча. На 18 години, когато завършихме Техникума по облекло, трябваше да избираме – да учим или да отидем в казармата. Ние с брат ми като типични тийнейджъри единодушно решихме, че ученето не е за нас и отидохме в казармата – на 6 октомври – до днес помня датата. Казармата беше изключително интересно място, както е модерно сега да се казва, там „преживях катарзис”. Там с брат ми осъзнахме, че трябва да направим нещо смислено, защото не можем цял живот да останем хаймани от „Надежда”. Трябва да се търси личностно развитие.

Как избра театъра?

Истината е, че не се интересувах от точни науки. Исках израз на физическото присъствие, защото и спортът винаги е бил част от моя живот. Дълги години тренирах карате шотокан, бях републикански шампион, доста отличия получих и истински имах нужда да продължа да доказвам себе си. Реших да се занимавам с театър, но бързо си дадох сметка, че в театъра много се учи наизуст и затова предпочетох пантомимата. Тя е специфично изкуство, което изисква повече време, за да се наложи, изисква търпението на зрителя. Осъзнах, че имам нужда от нещо по-бързо конвертируемо като драматичния театър.

Как започна твоят живот на голямата сцена?

Готвейки се за кандидатстудентските изпити, започнах да уча произведения наизуст. В един момент осъзнах, че у мен е започнал да живее всеки прочетен ред, всяка запомнена дума. Като една зараза, която плъзва по цялото тяло и ти не искаш да търсиш лек. Дадох си сметка, че може би професията сама ме е открила. Кандидатствахме с брат ми и имахме уникалната възможност тогава Стефан Данаилов да води нов клас. Тогава започнаха големите предизвикателства, големите срещи и голямата сцена.

Трудно ли е да си част от екипа на Народния театър?

Понякога да попаднеш на тази сцена може да бъде и чист късмет, но да докажеш, че мястото ти е тук – това е истинското предизвикателство. А и на това място работим с много големи актьори и смея да кажа, че това е истински дар божи. Ние сме сред малкото млади актьори, които са имали възможността да работят с истински светила – Коко Азарян, Сашо Морфов, Мариус Куркински, Явор Гърдев. На сцената сме били с най-големите, а това е истинска чест.

Театър или кино – къде се чувстваш в „свои води”?

И на двете места. Аз обичам да се превъплъщавам, да откривам нови емоции, нови образи. Не мога да избера, защото и двете места са неповторими – изключително сходни, но и тотално различни в същото време. В киното имаш възможността да се поправиш – първи, втори, трети дубъл. А най-съкровената и необяснима магия на театъра се крие именно в това, че всичко се случва тук и сега – забравяш за злободневното ежедневие, излизаш на сцената и приемаш емоциите и усещанията на своя герой. Без право на грешка. Без право на повторение. Тук и сега.

Кой е най-силният момент, който си усетил на сцената?

На 200-то представление на „Хъшове” в памет на Чочо Попйорданов беше незабравимо – 40 минути залата ръкопляскаше. Завесата беше пусната, а публиката не спираше. Не мога да ти опиша каква емоция изпитахме, как всяка част от тялото ти усеща енергията на публиката. Превръщаш се в проводник на емоции. Затова си заслужава да живееш, да бъдеш актьор и да продължаваш да работиш. Аз съм го изпитал и съм един истински щастлив човек. Уникално изживяване.

Прекрасен ли е животът?

Винаги е прекрасен, защото той е едно истинско училище.

В какви постановки играеш в момента?

В Народния театър играя в „Хъшове”, „Животът е прекрасен”, „Дон Жуан”, „Веселите уиндзорки”, „Ревизор”. Играя и в „Царството земно” – това е една изключително сложна пиеса. Играе се на камерна сцена, а там разстоянието между публиката и актьорите е един дъх, толкова сме близо. Погледът им те докосва и нямаш право и на секунда лъжа. Също така играя в „Лов на диви патици”, която представихме и в Петербург. Руснаците имат невероятни традиции в театъра и беше истинско предизвикателство да стъпя на такава сцена, а и руската публика е взискателна и обръща внимание на всеки детайл. Според мен обаче, българският зрител е сред най-критичните. Играл съм в Полша, Русия, Македония, Гърция, Сърбия, Албания, но тук ако нещо не се хареса на зрителя, става и си тръгва и въобще не му пука.

Какво те вдъхновява да търсиш израз на личността си в изкуството?

Ами това е мой личен избор. Какво да правя иначе – да хайманосвам по заведенията и да се напивам всяка вечер? Как ще ме обогати това като личност? Как ще ме направи по-добър човек? Аз имам отговорност към човечеството. Ти не си тук само за да съществуваш и да ядеш домати. Ти си тук, за да оставиш нещо след себе си. Ти имаш мисия и трябва да я откриеш. Ти нямаш право да стоиш като консуматор на тази планета. Тогава за какво си живял?

Какъв е твоят образ извън сцената?

Аз съм напълно нормален човек. Работя. Тренирам. И всеки ден чакам с нетърпение да дойда в театъра. Когато изляза на сцената, истински се разтоварвам и се чувствам завършен.

Какво мислиш за известността?

Категорично това е един от минусите на професията.

Какво искаш да ти се случи в личен план?

Искам един ден да се обърна назад и да не се срамувам от нещата, които съм направил. Искам да помагам на хората, да възпитавам децата, да им показвам кое е добро и кое е зло. Искам да ги науча, че злото никога не остава безнаказано. Искам да създам стабилно семейство и да продължа професионалното си развитие. Искам да имам един смислен живот.

Лексикон

Животът е сцена, а аз… играя.

Страх ме е... да не загубя себе си.

Любимият ми момент от деня е… вечерта, защото съзнанието минава на друго емоционално ниво. Вечерта е много романтичен момент.

Преди да заспя… гушкам възглавницата.

Любовта от пръв поглед... съществува.

Вярвам в… Господ.

Един ден ще… Я срещна.

Ако животът ти може да се опише с песен, то тя е: Саундтрак от филм или ария от хубава опера. Книгата на нощното ти шкафче: Отнесени от вихъра

Идеалният ден е... днешният.

Жената днес е... красива.