Ревю на българските винени сортове

Виното е по-старо от писаната ни история и дори от самото човечество. Вино има, откакто има лози и много преди човекът да опознае приятното му и опияняващо въздействие. Най-ранните археологически доказателства за вино от грозде са намерени в Грузия преди повече от 10 000 години. На многобройни рисунки, папируси и надгробни плочи работещият, воюващ, обичащ и страдащ човек е изобразен с чаша вино в ръка почти винаги. До ден-днешен виното е неотменен спътник на хората в ежедневието им и през по-голямата част от историята си то е тясно свързано с политика и мода. Да, моди във виното има поне от две хилядолетия насам, а отскоро те са особено важни, защото имат и сериозно пазарно значение.

Последните 15 години във виното са толкова интензивни, че на моменти разбирам китайците, които казват, че е проклятие да живееш в интересни времена. Най-открояващата се тенденция за последното десетилетие е тази на вината от местни сортове: Асиртико от Гърция, Грюнер велтлинер от Австрия, Мавруд от България, Нариндже от Турция, Саперави от Грузия – колкото по-далечно и екзотично звучащо, толкова по-добре. Виненият свят е преситен от Каберне совиньон, което би могло да идва както от Чили, така и от България, или от Шираз, който изглежда безспорно австралийски на вкус, но всъщност идва от Франция. Местните сортове с тяхното истинско лице, на моменти дръпнато и диво, дават незаменимото усещане за автентичност, а това е изключително рядко в съвременния глобализиран и повърхностен свят. България е древна винена земя, която има какво да покаже в това отношение и тъй като в момента се бори за винена идентичност (не само на световната сцена), е добре да получи подкрепата ни. Ако се научим да познаваме местните си винени сортове, ще се научим и да ги обичаме.

В два отделни материала ще ви представим българските бели и червени сортове.

Местни бели сортове

На световния винен пазар България се счита за традиционен производител на червено вино. По подобен начин гледа на себе си и местният консуматор – като на производител и потребител на червено вино. Истината обаче е малко по-различна: бели вина и розета се произвеждат и продават в обем, почти равен на този на червените, и това не е отскоро. Амбивалентното отношение на българите към бялото вино се дължи на внушенията във фолклора, които са му лепнали етикета на по-некачествено и по-просто устроено от червеното, тоест без потенциал за развитие и отлежаване. Обявили са го също като „вино за жени“, каквото и да означава това. Няма нужда от подобно отношение: бялото вино е много по-сложно и дълбоко, отколкото ни се струва на пръв поглед. Българското бяло надали ще се превърне някога в конкуренция на Мозел, Елзас или Лоара, но няма и нужда от това – то има своето място в местния ни бит и ежедневие.

Подобно на любовта

към ориенталската стилистика в десертите, така и белите сортове на Балканите са ароматни, опияняващи, обемни и някак замислени. Те не са наперени и скокливи като новозеландския Совиньон блан или немския Ризлинг и пасват по-добре както на кухнята, така и на манталитета ни. Почти всеки български винен район има своя  МИСКЕТ – Карлово, Враца, Варна, Сунгурларе, Пловдив, Шумен, Велико Търново. Важно е да се знае, че макар и идентични като аромати и стилистика на вината, в повечето случаи става дума за различни сортове, които дори не са роднини помежду си.

Най-древният и рядко срещан в други балкански страни сорт е Червен (Карловски) мискет. Има различни имена в различни райони на страната – Синя теменуга (Враца), Ромащина (Велико Търново), Сунгурларски мискет, и на Балканите – Турска ружица (Сърбия). Други чуждестранни имена или синоними на сорта не са известни, а генетичните анализи рисуват, най-меко казано, неясна родословна картина. В най-добрата си форма Червеният мискет е минерално вино с цветисти нотки, допълвани от аромати на жълт плод, акация, роза, цитруси и тропически плодове.

Врачанският мискет, както показва името му, се среща в Северозападна България, в региона около Враца, Видин и Монтана. Освен у нас е разпространен само в Унгария и последните ДНК изследвания доказват, че родителите му са молдовският сорт Coarna Alba (поразходил се из региона, съдейки по ДНК-следата му в няколко балкански сорта) и Дребнозърнестият бял мускат. Вината са с откровен мискетов аромат, допълнен от медно-локумени нотки и такива на бели цветчета и билки. Свежестта е умерена. Като цяло Врачанският мискет е прекрасно аперитивно вино, направено за консумация в рамките на реколтата.

Санданският мискет

е създаден чрез кръстосването на сортовете Широка мелнишка лоза и Тамянка (Дребнозърнест бял мускат) през 1963 г. Сортът има сериозна родовитост и дава високи добиви – по всяка вероятност създаването му е било продиктуванo от нуждата от бял и ароматен „ударник“ на лозето по време на комунизма. Силният интерес към местни сортове през последните няколко години обаче може да възроди интереса към Санданския мискет, който, поради участието на Широката Мелнишка лоза, стои по-свеж и не толкова натрапващо ароматен, колкото другите мискети. В носа му, освен нотки на роза се долавят и такива на бели цветчета, липа и папрат, тялото е закръглено, но в никакъв случай отпуснато, а финалът е сочен и свеж.

Варненският мискет е създаден чрез кръстосването на Димят и Рейнски ризлинг през 1971 г. и, както показва името му, е разпространен главно в региона на Черно море, около Варна. Варненският мискет със сигурност е нечия сбъдната научна мечта за сорт с висока плодовитост и устойчивост на студ, който в зависимост от климата да проявява или стегнатата свежест на ризлинга (хладен климат), или способността на димята за натрупване на захари (топъл климат). С други думи, сорт, от който могат да се получат както сухо, така и ликьорно вино и ракия. Ключовите думи при този сорт, който липсата на въображение отново е нарекла мискет, не са ароматите на роза, а изключително интересните соленовати и минерални (мокри камъни) нотки, придружени с цитруси, бели цветя и билки.

Мискет сунгурларски –

ако погледнете в информацията за Червен мискет по-напред в текста, ще видите, че един от синонимите му е Сунгурларски мискет. Доста объркващо е, че има друг, отделен сорт с името Мискет сунгурларски, който е кръстоска между Червен мискет и Совиньон блан. Това е втората кръстоска между ароматен сорт и такъв с високи киселини след Варненския мискет, което показва, че работата на опитните станции в България през миналия век е била на прав път. Най-късно сега можем да си обясним успеха на сунгурларските вина, които по особено добър начин съчетават в себе си фино ароматен нос с нотки на бели цветчета, портокалови корички и роза и свежо, елегантно тяло.

Димят, известен като Smederevka в Сърбия, Хърватска, Словения и Македония и Semendria в Румъния. Предполага се, че родината му е България, но теориите, че е отглеждан по нашите земи още от тракийски времена са отхвърлени, тъй като последните ДНК изследвания фиксират родителите му: молдовският Coarna Alba, чиито гени откриваме и при Врачанския мискет, и Gouais blanc, наричан „Казанова на сортовете“, защото е доказан родител на над 80 сорта, най-важните от които са шардоне, гаме, саванин, фурминт, блауфренкиш и ризлинг. Първото му споменаване е през XVI век.

Макар и използван като всестранен ударник (пенливи и тихи вина, ракии, бренди, десертно грозде) през времената на комунизма, при внимателно отношение към лозето и в избата, димятът би могъл да даде доста интересни вина в стил „Долината на Рона“ – деликатен нос, но гъвкаво и богато тяло – и би могъл да бъде заявката на българското винопроизводство за местен почерк при белите вина. Експерименти от последните няколко години показват, че той отговаря добре на отлежаване върху фините утайки, на различна продължителност и степен на контакт с дъб, на купажиране с по-свежи сортове, дори на ферментация с ципите (т.нар. оранжеви вина).

• Уточнение: Тамянка е местното име на френския Дребнозърнест бял мускат – най-качественият и елегантен член на фамилията Мускатови и съответно не е местен български, нито македонски сорт. В друг материал ще се спрем на тази древна винена фамилия и ще научим повече за членовете й.

Гергана е поредната хибридна екзотика, родена в годините на комунизма – и по-точно през 1972 г., от кръстосването на Мускат Отонел и Димят. Очевидно идеята зад това кръстосване е била да се получи поредният „впрегатен кон“ с висок добив и студоустойчивост, подходящ както за вино, така и за дестилати и като трапезно грозде. Споменаваме го тук, защото след дълги години пребиваване във виненото небитие, през последните години започват плахи опити за работа със сорта. Те показват, че Гергана би могла да бъде повече от прост сбор на гените на родителите си.

И така, белите вина на Балканите имат обща генетика, макар и с различни лица. Заедно биха били много по-успешна маркетингова сила, отколкото българските, сръбските или македонските поотделно. Както почти всички европейски земи, Балканите са територия с древна, неравна и на моменти тежка история. И ако политическите и етнически граници в региона са твърдо очертани и отстоявани, то кулинарните и винени са размити и биха могли да паднат изцяло, ако го позволим.

* Текстът е част от книгата за вино на Яна Петкова, която ще се появи на бял свят през 2019 г. „Жената днес“ го публикува с нейно съгласие. Никаква част от този материал не може да бъде възпроизвеждана без изричното писмено съгласие на автора.