Ползвай преди срока на опаковката

„Спомням си как веднъж си биех чекия в килера, след като си бях сложил обувките на високи токчета на майка ми, наблюдавах краката си в огледалото, бавно издърпвах една хавлия нагоре по тях, все по-нагоре, сякаш бяха женски крака…”.

Гледката на дванайсетгодишния, преждевременно окосмен, пъпчасал и по тялото Буковски, трябва да е била трогателна. Макар и не точно по този начин, в детството ми имаше моменти, когато и аз си представях, че съм жена. Наблюдавах съученичките си. И най-недоразвитите сред тях имаха вид, сякаш бяха попаднали в класа, за да го повтарят. До тях ние, вече имащите се за мъже, изглеждахме като момчета. Освен че ни биеха по успех, доказателство за една доминантна интелектуалност, те бяха по-развити физически,

 по-красиви, по-зрели и по-подготвени за живота.

Имаха планове и мечти, свързани с бъдещето. Нашите мечти бяха свързани само с тях. Заради това им завиждах. Животът на девойките изглеждаше доста лесен. Разполагаха с бонуса на биологично предимство, а това отваряше с лекота всяка врата пред тях. Единственото, което нямаха, беше нашата груба сила, но тази липса те превръщаха в преимущество, лепвайки си изтерзания етикет “по-слаб пол”, за който ние трябваше да се грижим.

Това много напомня взаимоотношенията между вълка и лисицата в приказката “Болен здрав носи”. Той, едва гледащият от глад, изтощен кавалер, перфидно е манипулиран от принципно по-слабата, но не и в този момент хитруша, която компенсира слабостта на зъбите и захапката си с коварство и измама. От алчност и отказ смирено да приеме силовия прерогатив на Кумеца, тя измисля отмъстителен план, който методично изпълнява до края. А краят е печален. Поради простотия. Защото деветдесет процента от хитростта на лисицата, се дължи на глупостта на вълка.

Заради това исках да съм момиче,

а не за да се гледам в огледалото и да мастурбирам. Намирах дискриминацията между половете за обратна, а това я правеше по-несправедлива от другата (която традицията бе утвърдила като нормална, а щом е нормална, значи е и правилна), заради подмолните й прийоми.

После дойде краят на седми клас, а с него и първият повод за отрезвяване. Мъдрите труженици в МОН, отчитайки генетичните предимства на момичетата, и за да дадат все пак някакъв шанс и на нас, бяха направили квотен принцип на прием във всички гимназии. Дълго чакан момент на възмездие. Така с моята цветна диплома и посредствен резултат от матурите, влязох в училище, в което някои от отличничките на класа не можаха. Злорадството ми беше искрено, но и оправдано. Балансът между половете почваше да се подобрява. Някъде около кандидатстудентските изпити щеше да се изравни, а после настъпваше плавен, но траен път нагоре, който едва в края му драстично ще кривне в тяхна полза.

Момичешкото предимство е кратко.

И крехко. Точно като тях. Те започват живота си с разочарование и го свършват в самота. Разочарование за бащите и самота без съпрузите. Повечето мъже искат да имат син, а повечето старци умират преди бабичките си и то не само защото са по-стари от тях, в унисон с традиционния матримониален модел. Именно в тази тяхна смърт е последното съмнително предимство на жените – да живеят средно с 5-6 години повече. Това е едновременно награда и наказание за един живот,  постоянно принасян в жертва и приключил преждевременно, много преди биологичното им декомпозиране. Защото въпреки продължителността жената умира, когато умре нейната женственост. А ако жената е имала участта да бъде красива, и по-рано – когато умре красотата й. Никой вече няма да я възприема както е свикнала, а съзнанието за загубата и споменът за отминалите красиви години ще прави настоящите непоносими, а бъдещите – нежелани.

Грозните жени са калени кучета.

Тях разрухата на бъдещето не ги плаши особено, защото няма какво чак толкова да им отнеме, даже напротив, след тежката младост, прекарана в периферията на привлекателността, разрухата идва като разплата, чрез естетическия егалитаризъм, който изравнява хубавиците с тях. Като малък мечтаех да съм момиче. После пораснах с мечта за него. Разликата между двата периода е, че през първия красотата не ме интересуваше. Детството няма изграден критерий за нея. Жените са обратното на мъжете, а понеже никой мъж не е еротично атрактивен, то всички жени стават такива. Безпощадните детайли за качество се оформят впоследствие. С настъпването на половата зрялост, идва и физическото диференциране. Надмощието на жените над нас трае от 15-тата, максимум до 40-тата им година, като се осъществява чрез просто размахване на хормоналната тояга, с която насочват в избрана от тях посока сексуалното ни стадо. За този примитивен акт не е необходима ловкост, техника или някакво специално умение. Единственото изискване е

ръката, която движи тоягата, да е секси.

Създателят е последователен и ръката на една жена е секси точно колкото нея. Ако не вярвате, погледнете си пръстите и се убедете сами. Шансът, съдбата, случайното разбъркване на спермочислата, от които ще бъде изтеглена еротична или безлична комбинация, определя дали жената ще има труден или лесен живот. Красивата жена има опция да капитализира красотата си, разменяйки я за повечето базови за своето битие потребности. Извънредно красивата жена има допълнителна, златна опция, с която обикновеното удовлетворяване на потребности стига до ексцентризъм.

Тази достъпност в задоволяване на желанията изкушава красавиците и те почти винаги се поддават, избирайки телесната търговия, пред която и да е друга форма на професионална реализация. Прието е, че тези жени са прости, но това не е вярно. Техният жизнен път е предопределен от доминантните им качества и се е оказал толкова равен и лек, че не им се е налагало да развиват други. На грозните жени обаче им се налага. Те не са по-умни, просто нуждата ги е принудила

да усъвършенстват способността си за оцеляване.

На тях, заради тях, никой нищо няма да им даде. Те трябва да разменят свободното си време и усвоените полезни умения срещу пари, с които да си купят каквото красавиците получават само с присъствието си. Ако освен за украса, красавиците бъдат ползвани и за удоволствие, спечелената от тях сума ще надвишава изработената от по-посредствените им посестрими, даже да притежават най-редки умения. За мен тази оценка е изкривена, но когато похотта определя пазара, никога няма много логика. И не само пазара.

Красота, младост и сила. Най-желаните качества днес са същите като при нацизма. Липсата на дори едно от тях се възприема като дефект, а липсата на две дисквалифицира от активно участие в живота. На мъжете обаче все пак ни е простено. Не е жизнено важно да сме красиви, а младостта е за сметка на мъдростта. От нас се очаква да бъдем умни. А това е актив с отрицателно обезценяване.

Но към жените изискванията са безмилостни. Жените трябва да са красиви завинаги. Много от тях не успяват даже за кратко. Според модерните повърхностни предразсъдъци, погрозняла и застаряла жена почва да принадлежи към третия биологичен вид, този на безплътните безполови хора. След 25 активни години, поне още толкова пасивни й предстоят. В преносен смисъл, тази жена е вече пас. Отказва й се участие. Новата бодра смяна е тук. Свежа и стегната.

Бившите вече красавици са брутално прецакани.

Двайсет и пет години те са ценени само заради това, което сега го няма и няма с какво да се смени. Грозничките са свикнали, а и принудително са развили някое полезно умение, като компенсация и инвестиция за старини. Хубавите са свикнали само да са жадувани. Но изведнъж стават пасувани.

Печална е участта на жената, родена хубава и забравила, че ще остарее. Тя трябва да бъде ползвана според порочното си предназначение, но и често подсещана какво й предстои. Това предупреждение ще е полезно за всички. Тях ще научи на смирение, а нас – на спестяване. Спекулативно напомпаната стойност първо води до разхищения, а сетне – до сътресения. Когато силиконовият балон се спука, спихне или се изсуши. Разхищенията са наши, но сътресенията не. В карнавала на живота има безброй балони и безброй жени, готови да ги надуват с духане. А после да ги продават на всеки, готов да плаща за плът под налягане. Тези лесно заменими жени знаят само, че търсенето определя предлагането, но с мъка им предстои да научат, че ползването го определя годността.