Павел Митков: Действащият човек променя съдбата

Негов любим герой е Дон Кихот, който често препуска в картините му, а в реалния живот за художника Павел Митков герои са всички, които успяват да съхранят светлината в себе си и да оцеляват в материалния свят – чистите, духовните, сърцати хора, на които се крепи всичко в този живот. С него разговаряме за мъжете днес, и за жените, за мислещите хора, за изкуството в материалния свят, за успеха и нравите български. Художник на действието и смелите експерименти, Павел Митков е на път да сбъдне и една дългогодишна своя мечта – в края на годината ще отвори врати неговото обучително „гнездо” за таланти – Академия на бъдещето /talant.bg//.

Чувства ли се успял художникът, чиито платна притежават кралят на Белгия Албер II, Владимир Путин, семейство Клинтън, Вселенският патриарх Вартоломей, Папа Йоан Павел II, Папа Бенедикт XVI и още много влиятелни личности? Отговорът е – не. Какво означава успехът според Павел Митков и как една физична формула намира най-добрата си творческа реализация в живота? Отговорите на художника в специално интервю за „Жената днес”.

Какво се случва с мъжете днес, май се превръщат в изчезващ вид? Белият хетеросексуален мъж е обвиняван, критикуван и назидаван от всички страни.

Според мен това е изпитание за самия него и той ще издържи. Защото в крайна сметка едно от качествата на истинския мъж е да се справя с изпитанията по пътя си. Сега трябва да се справя с джендърство, трябва да се справя с всички тия метросексуални течения, които прекаляват и които унищожават истинската мъжка природа. Разбира се, от другата страна на везната е ганювщината, която можеш да видиш навсякъде. И лошото е, че тя се превръща в символ на мъжественост. Ганювщината всъщност е характерна национална черта, която ние прекалено много осъждаме, но у бай Ганьо има и много качества – предприемчивост, находчивост, упоритост. Той е вечно оцеляващ герой. Ако се култивира повечко, ако обърне внимание на външния си вид и обноските си, ще стане доста симпатичен и забавен човек – докато не прекрачи рамките на естетиката, разбира се. Днешната хорска естетика е най-видна на плажа. Наскоро един мой приятел швейцарец ме попита учудено защо повечето български мъже приличат на боксьори (ама с шкембета), а много от жените на проститутки? Трудно ми беше да му отговоря. Вярвам, че всичко това е преходно.

Какво им липсва на жените днес?

Не става дума за жените и мъжете поотделно, нито пък за външните „ефекти”. Човек трябва да обърне внимание на добрината в сърцето си. На тая фина любов, която дава вътрешната красота на човека. Нито гримът, нито бижутата, нито татусите, нито корекциите, нито маймунските физиономии в социалните мрежи, тия уеднаквявания не правят никого по-красив. У жената те привлича добрината на нейното сърце, светлината на очите й, естественото лице с възможно най-малка намеса на грим. Жена, която да искаш да съзерцаваш, с която да искаш да общуваш. Другото е форма на евтино предлагане на парче месо.

Времето, в което живеем, ни прави изключително суетни, хората искат да се харесват, да се „продават” добре. Не се ли превръщаме в бездушни маркетингови „продукти”?

Това е една тема, която вече 10 години занимава съзнанието ми. И в началото изключително силно се конфронтираше с моите представи за живота. Иска ми се хората да бъдат личности, хората да бъдат едва ли не богове, а не да бъдат продукти. Защото един продукт е като кучето на Павлов – изцяло програмиран. Мисля си обаче, че човек открай време е „отглеждан” като продукт – зависим от толкова много неща, рамкиран. Но това е наложително, когато става дума за съжителството на огромни маси от хора, нужно е да има правила. Работата е там, че много често самите хора искат да бъдат „продукти”, те не искат да мислят – не всеки иска да твори. Голям процент от тях искат да си намерят вътрешното спокойствие – рамките, в които да се чувстват комфортно и сигурно. Картината става готов да продажба продукт, когато се рамкира. Така и с хората. Всяко нещо става продукт, когато се рамкира или пакетира и му сложиш цена.

Твоите картини са скъпи, но с лекота намират своите купувачи. Какъв урок дават парите и какво отговаряш на онези, които те наричат „комерсиален художник”?

Не се обиждам. Защото в момента пазарът е най-големият регулатор за това дали успяваш. Аз не искам да бъда бездействащ човек в този живот, който така или иначе винаги минава през някаква форма на пари. Парите са концентрирана енергия, трудно управляема – ако си тръгнал да правиш нещо, няма как да го направиш без енергия. С кола до морето да идеш, трябват ти пари за бензин. Като енергия парите концентрират процесите вътре в самия човек. Човек може да се самоунищожи с тях, а може и друго – ако има визия, ако е филантроп, тогава парите са невероятна сила и създават красота. Много ми се иска създадената от мен Академия на бъдещето да даде шанс на хората с таланти да надградят своите качества. Академията обединява различните изкуства, новите технологии, ще предлага обучение от международни специалисти с богат опит. Искам българският талант да бъде видян, оценен и добре представен по света.

На онези, които роптаят, че съм комерсиален, пожелавам им и те да работят върху това. В момента, в който станеш продаван, никога няма да си губиш времето да критикуваш другите. Хората искат да са успели, но имат грешна представа за това какво е успех. Зад успеха, освен късмета, седят търпение, труд и воля.

През август навърши 42 години. На какъв етап от живота си се намираш?

Търся зависимостта между черното и бялото. Отношенията между тъмната и светлата страна на живота, деня и нощта, мъжа и жената. Намираме се в една центрофуга, в която всичко става сиво. В къщи имам два петела – спомням си, че когато бях дете, петлите кукуригаха само сутрин. Днес обаче кукуригат и на обед, и надвечер, по всяко време. В самия свят сякаш денят и нощта се сливат и това е някакъв процес, който е извън нас, хората. Ние сме негови производни. Според старите закони прилича на масова шизофрения. Имаме над 90% продукт – маса, а малък процент хора се превръщат в колоритни, ярки личности. Няма как всички да са успели, да са лидери, да са творци, гении. Трябва да има и една тълпа, която да ръкопляска. И точно това е „продуктовата” тълпа. И всеки мислещ човек трябва да реши към коя страна иска да принадлежи – към тези, на които цял живот ръкопляскат и са част от тълпата, за да получат малка част удоволствие от събитието, или към другите, които градят събитието. Второто обаче е огромна отговорност.

В съдбата ли вярваш или в себе си?

Съдбата е проекция на човека във времето. Вярвам, че всеки държи съдбата си в ръце. Чувал съм едни думи на Ванга – че всичко е предопределено, че можеш да кривнеш извън своя си „тунел”, но пак ще се върнеш в него. Но целият живот е безброй много тунели, лабиринти и най-вероятно има и портали между тях. В крайна сметка търсещият човек, действащият човек променя съдбата. В реалното време няма как да има промяна, без да има действие.

Любимата ти житейска формула?

Пътят е равен на скоростта по времето – любима моя формула още от училище. В това измерение ние сме заковани във времето, то е константа – 24 часа в денонощието, точно определени минути и секунди – така се измерва животът ни. Единственият начин да изминеш по-дълъг път е като увеличиш скоростта.

Ти как измерваш своя живот?

На висока скорост, но е много важно да имаш точен навигатор, защото може дълго време да се въртиш в собствения си лабиринт на висока скорост и в крайна сметка да не достигнеш определената цел.

На кого доверяваш навигацията си тогава?

На жените. Няма по-добра навигация от женската интуиция. Като цяло жените са по-добрата част от човечеството. Сигурно не е случаен фактът, че истинските мъже започнаха да стават все по-голяма рядкост. У хетеросексуалния мъж, за когото говорихме в началото, е заложена войнствеността, жаждата за битки, завоевания, войни. А войните нищо добро не са донесли на човечеството.

Чувстваш ли се успял?

Не, не се чувствам успял в международен план. Чувствам, че удрям сериозно по вратата на успеха, но тя е здраво залостена и или ще я разбия, или ще си прекарам времето в удряне по нея. Колко са успелите българи? Ние, българите, не можем да избягаме от своя егрегор. Сами не си позволяваме да успеем. Определени българи успяват, но не получават признание. Ние им се нахвърляме – не знам защо не можем да се обединим и да подкрепим хората, които ни представят – в спорта, изкуството, политиката, на различни сцени. Не дай боже, много да те заобича нашият народ! Ще станеш храна за назидания. Не знам защо е така – може би ние самите усещаме, че тия хора ще се самозабравят. Българинът има една наистина недобра черта – той е като сляп човек. В момента, в който насред цялата сива маса блесне някой, те се нахвърлят върху него. При нас цари невероятен вампиризъм. Обяснявам си го с пълното незнание, неяснота и липса на три неща в душата – търпение, воля и добродетел. В момента, в който извадиш една шепа зърна, никой няма търпение да ги посее, да ги полее и да направим цяла житна нива. Всеки ще иска да ги открадне, да ги смели и да ги изяде. Себеунищожаване. На нас не ни трябват войни, ние вътрешно се самоунищожаваме и самоизяждаме. Дълбоко е заложено в гена ни това нещо, навярно си има своя космически смисъл. Но ако премахнем тия предположения, причините са алчност, мързел и невъзпитаност. Другото са оправдания. Изследвал съм тия черти, наблюдавайки себе си. И в мене ги има.

www.mitkov.com/,bg-bg.facebook.com/Pavel.Mitkov.Artist/