Още от дете знаех, че коремът трябва да се гълта. Нашите ми купуваха дънки с висока талия и аз го набутвах в тях, буквално. С едната ръка бутах навътре сланината, а с другата бързо закопчавах едно копче. После още малко, още малко, докато закопчаех и най-горното. През деня коремът ми стоеше стиснат в грубия плат и слава Богу, че платът беше груб, защото стягаше идеално мекото месо.
Често едвам дишах, докато седях на чина с изпънат гръб. Гърбът трябваше да е изпънат, защото ако го отпуснех, се отпускаше и коремът, а тогава
дишането просто спираше.
Помня, че от време на време в междучасията ходех в тоалетната и откопчавах дънките, за да подишам. Отпусках се изцяло за минута, после рязко гълтах корема, за да закопчая панталоните отново.
Вечер, когато събличах дрехите, носени през деня, кожата ми беше набраздена с червени следи. Виждах как са се отбелязали кръгчетата на копчетата, кръстът ми беше опасан с розовата следа на колана, зад коленете имах множество линийки. Не знам защо, тогава ми беше приятно да пипам издутините. До час-два белезите от деня минаваха и кожата ми се отпускаше. До една вечер, когато няколко издутини не изчезнаха.
Нека обясня, че когато си дете, приемаш дебелината си и последствията от нея като беля, за която си виновен. Поне аз така възприемах нещата и се опитвах да крия всичко. Знаех, че никой няма да ми се кара, но и не исках родителите ми да ме гледат съжалително. Чувствах се като проваленото дете в семейството, което обичат, само защото е тяхно. И се спотайвах.
Убеждавах се наум, че издутите линийки ще изчезнат или поне няма да се появят нови и ще успея да ги прикрия. Но майка ми ме хвана. И така се стресна, че още същата вечер ме заведоха в болницата. Там ми се случи най-гадното. Не ми биха инжекции, не ме рязаха, не ме болеше нищо. Накараха ме да се съблека. Ясно помня лекаря (мъж), който ме разглеждаше и пипаше с ледените си пръсти. Седях като тъпа лабораторна мишка – с празен поглед. След малко докторът отсече:
„Здрава е. Това са стрии! Погледнете какъв корем има – кожата не издържа”.
И продължи към мен: „Моето момиче, няма да ядеш толкова”. После се случи това, което очаквах, от което се срамувах толкова много. Мразех гадното си тяло, а майка ми и баща ми ме гледаха съжалително, шушукаха си в съседната стая и на закуска ме посъветваха да си взема „само” две пържени филии. На следващия ден процедурата с дънките се повтори, както вече бях свикнала да го правя. Скрих корема, а заедно с него и новите белези.
Стриите обаче не изчезнаха. С годините се появиха нови – по ханша, по гърдите, по ръцете, по дупето. Старите избледняваха, нови ги полазваха отгоре – издути и розови.
Някои хора не искат да заличават бръчките си,
защото ги приемат като отпечатъците на живота си – на радостите, които са изпитали, на трудностите, които са превъзмогнали, на опита, който са натрупали. Така ми се иска да кажа същото и за моите стрии – да са спомен от някакъв подвиг или от преживяна травма, от операция или надмогната болест. Просто да имат и те своята история. Но стриите са просто грозни и носят спомена от срама, че съм си причинила сама и съм се обезобразила заради едното ядене.
Мога да ги нарека „Празните спомени от пълненето на корема”.
0 Коментара