Забранено за възрастни

Времето е като децата и не стои на едно място. Наведеш глава, залисаш се в работа, а то хукнало вироглаво в неизвестна посока. Или ще изникне пред теб променено, внезапно порасло, научило непознати думи, развълнувано от  странни мисли.

Пък и децата са като времето – сами преместват стрелките на часовника но някаква своя причина, надхитрят се с часовете, прескачат от една година в друга и  предишната представа за тях окъсява като дреха…

Това е познато на всеки родител, който вдига погледа си по-често към своя часовник, отколкото към своето дете. Обикновено в края на седмицата или в края на месеца той намира минути и за

по-дълъг възпитателен разговор.

Тогава идва на помощ ученическият бележник, този мълчалив издайник на сторени пакости и учебни неуспехи, този прожекторен лъч в детското всекидневие, този често пресъхващ извор на родителска гордост.

Но в един есенен ден бележникът на моя син внезапно изчезна „Няма го, каза той, забравих го в класната стая. От бързане не съм го сложил в чантата, но сигурно ще го намеря, кому е притрябвал“… На следващата вечер синът ми съобщи обнадеждващи новини: бележникът му е прибран от негов приятел. Ала сега приятелят му е болен от грип и не ходи на училище.

Болестта на непознатото момче продължи изненадващо дълго. Измина седмица, навъртя се месец, а жадуваната тънка книжка не идваше в ръцете ми.

И чудно нещо – уж боледуаше неговият приятел, а всеки изминал ден моят син ставаше все no-бледен и замислен. Връщаше  се от училище, хвърляше с крива усмивка чантата на стола и дълго стоеше пред прозореца, обърнат към парка.

Реших да отида в училище. Младата учителка, класна на моя син, изслуша търпеливо обясненията ми за изгубения бележник, за болния приятел и всичко останало, усмихна се деликатно и рече: „Знаете ли, аз пък предполагах, че вашият син е болен. Повече от седмица не е идвал на училище… А някои деца ми казаха, че го виждали сутрин да се упътва към парка…“

Ceга аз усетих, че нещо не съм добре.

В малкото минути до втория звънец научих и други изненадващи подробности – вече месец моят син странял от останалите момчета, дори се сбивал няколко пъти с тях в меж­дучасията, а в последно време молел учителите да посещава часовете им с другия пети клас, в които бяха повечето му приятели от нашата улица. Положението се очертаваше като действително сериозно, загадката с бележника остана на втори план.

Ще си призная, че по обратния път за дома в главата ми кръжаха най-различни въпроси, но до отговор не стигнах.  Близо до мен се полюшваха тъмните дър­вета на парка, прехвъркваха сне­жинки и погледът ми озадачено шареше по тънките пътеки в мок­рата шума, където бяха скрити и самотните стъпки на моя син. Кажи речи. цяла седмица той е бродил тук с тежка чанта на гър­ба, крил се е между черните ство­лове и е другарувал с катериците, докато неговите съученици са пи­сали диктовки и са чертали триъ­гълници в топлите кабинети… Едва изчаках да мине предългият ден.

Вечерта седнахме около масата и започнахме с майка му своето родителско изследване – какво е станало и защо е станало? И най-важното: какви са тези скитаници из гората в учебно време?… На въпросите синът отговаряше неохотно и кратко, понякога спираше на половин дума… Но постепенно различните кадри па действието идваха на местата си, за да се получи приблизително следният филм:

Няколко момчета от класа образували нещо като летяща команда – не Тимуровска, а напротив: заедно ходели но коридорите и в училищния двор, като упорито търсели поводи за сбиване. Имали си и свои кътчета, където припалвали от бащините цигари, а едно от момчетата свикнало да бърка от време на време в палтата и чуждите чанти… Без да е толкова кротък и хрисим, синът ми започнал да страни от зях. Защото освен всичко друго, на малките заговорници им хрумнало да наказват с бой „зубрачите“ от класа, а синът ми но това време беше единствения отличник между момчетата и наказанието се отнасяло само за него. След всяко получаване на шестица той очаквал със свито сърце и свити юмруци

връхлитането на „командата“,

техните весели удари и общи подигравки. Не знам колко време е продължавало това, но „уроците“ в междучасията все пак дали резултат със закъснение си спомних как синът ми започна да донася в къщи вместо шестици – петици, а по-сетне само четворки. Не­връстният стремеж за уравниловка постигна своето.

Но събитията продължавали да се развиват по някаква странна логика. На сина ми започнали да изчезват едно след друго различни неща: вед­нъж химикалка, друг път – сто­тинки, събрани от класа за ко­лективно кино, после шушляково яке… Предишната класна ръководителка (младата учителка по математика само я заместваше временно), разбрала за това, помъчила се да спре подобни прояви, потърсила и ро­дителите на тези момчета за по­мощ, но те обидено отказали да се занимават с такива „измис­лици“… На всичко отгоре клас­ната излязла в дълготраен отпуск и синът ми останал в центъра на неразрешения конфликт. Вече ня­мал мира и по време на час: дър­пали го, драскали но тетрадките му… Веднъж не издържал, ско­чил, размахал юмрук по време на урок.

И в бележника му се по­явила строга забележка.

Точно тогава решил да скрие бележника от нашите очи — някъде но таваните за известно време, докато вихрушката отми­не. Но когато го потърсил след два-три дни, се оказало, че жи­веещият там квартирант го на­мерил и използувал за известни цели. Пред вратата му се тър­каляла само корицата.

Синът ми изпаднал в незавид­но положение За човек на единадесет години ученическият бележ­ник не е само обикновена книжка, а нещо като лична карта, паспорт. първи и единствен доку­мент в живота му. От него се интересували не само в къщи, а настойчиво го искали по разни поводи и учителите. И тогава момчето решило да не ходи на училище, а

всяка сутрин поемало към мълчаливата гора,

далече от погледите на всички, далече от мъчителните въпроси на идващия учебен ден. Сторил това, което ние, възрастните, наричаме „бягство от действителността“, с тази разлика, че след многочасовото си безцелно въртене из пустия парк трябвало отново да се завръща в нея, сложил на ли­цето си ведра усмивка. И да си кажа честно, развълнува ме не толкова неговият неравен кон­фликт с онези момчета, а тежката роля, която беше си избрал да играе цял месец пред най-близ­ките си хора, при това, без да има особени артистични данни. Ако беше споделил с нас още в на­чалото своите проблеми (за ня­кои от тях само е намеквал вечер, давайки пестеливи обяснения за честите си синини по лицето), ед­ва ли работата щеше да стигне дотук. Но може би не е искал да занимава

вечно заетите си роди­тели с такива момчешки истории.

Е, такова приблизително беше съдържанието на филма, който ние успяхме най-сетне да видим, независимо че над него стоеше надписът: „Забранено за възраст­ни“… И вътре нямаше капка из­мислица, самият аз можах да се убедя в това, разговаряйки още веднъж с младата учителка и с няколко подсмърчащи смутено деца.

Не беше никак лесно дори за нас, възрастните, да намерим приемлив изход на тази история. Нямахме нито време, нито нерви да търсим срещи с всички учи­тели, да си разменяме дълго пре­мисляни реплики със засегнати бащи и майки, заедно да препро­читаме Песталоци и Макаренко. Просто помолихме момчето ни да бъде преместено в друг клас, където имаше добри приятели и енергичният директор, без да усложнява въпроса, изпълни мол­бата ни.

Не зная дали това беше най-правилното от педагогическа гледна точка.

Но вече синът ми се завръща весел и бодър or училище, заобиколен от приятелски гласове, а в новия му бележник, ако щете вяр­вайте, има, кажи речи, само шестици.

Мисля си, след всичко това, каква бележка да поставя на нас, възрастните.