Деца по поръчение

Какво е общото между производител на зелена енергия, собственик на металургичен комбинат, експерт по клинични проучвания на лекарства, телевизионен продуцент, известен волейболист и шеф на банка?

Един управителен съвет. Но не на фирма. УС-то на тези амбициозни, талантливи, красиви, богати и влиятелни млади мъже, ще се занимава с въпросите на националната сигурност. В случая, събрала ги е демографията.

Ще се грижат за преодоляване на отрицателния прираст. Казано по друг начин – ще се погрижат за раждаемостта.

Не ми е известно някой мъж да е износил човек, камо ли да го роди, но нейсе.

От кампанията за спасяването на България от демографската криза оставам с впечатление, че това, както и всичко останало на този свят, е в ръцете на мъжете.

И не само в ръцете им, разбира се.

А и в мъжеството им, което патриотично погледнато,

се простира поне на три морета.

Ако не, то поне от Силистра до Малко Търново.

Може би тези мъже от елита са подплашени от научната новина, че след време мъжката хромозома Y ще изчезне. Водещият поддръжник на аргумента за изчезването на „мъжествеността“  Джени Грейвс от университета La Trobe в Австралия, твърди, че в дългосрочна перспектива Y хромозомите неизбежно са обречени – дори и ако се задържат малко по-дълго от очакваното. В книгата си от 2016 г. тя посочва, че японските бодливи плъхове са загубили изцяло Y-хромозомите си и твърди, че процесите в гените неизбежно водят до проблеми с плодовитостта. Резулатът в крайна сметка може да е формирането на изцяло нови видове. Прогнозата за изчезването на мъжете все пак се отнася за близките 5 милиона години. Има време.

А дотогава все пак, за да

„подариш на майка си внуче, а не тиган“,

се искат двама. Жената, приятелката, съпругата, е някъде там сред нужния инструментариум. Онази, която трябва да е съгласна, че иска дете от човека насреща. Която няма да му угоди, защото иска да подари внук, или защото „той ще ме зареже, ако не родя“. А и трябва да може. Както и той. Нищо от това не е предопределено и задължително лесно. Нищо от това не е задължително.

Чувала съм, че

отглеждането на човек не е атракция

в градинките, а отговорен труд, който иска отдаване 24/7. И няма формула или тест, които да показват предварително какво ще стане. Нито с детето, нито с отношенията. Виждали сме хиляди примери на самотни майки, оставени сами да се борят с увредените си деца, защото партньорите им не са понесли предизвикателството. Или просто са си отишли, защото на хоризонта се е появила друга атракция. А и за далеч по-обикновени неща, социалистическият живот по поръчения и партийни повели доказа, че не е житейски издържан. Вярно, че Сталин е опитал регулация на раждаемостта със заклеймяване на аборта (въпреки че жена му Светлана Алилуева е принуждавана на прави аборти от него, б.а), но после официално Хрушчов отменя забраната. Не знам дали се налага и кой има интерес от повтаряне на вече взети уроци.

Каквото и да е решението за създаването на човек, то е лично. С лозунги в стил „да вземем петилетката за три години“, няма да се докараме до нищо добро. Даже и реколтата не се повиши с мантри за производителност, та какво остава населението да дръпне от

заклинания, клетви или рекламна кампания.

Но изглежда, че времето на рационалните аргументи за демографските промени се е изчерпало и наред са митовете за караконджулите. Все пак, даже и руските учени признават, че освен нахлуването на западния модел и разрушаването на „традиционните ценности“, на дъното има и друго.

Например това, че

раждаемостта е намаляла още през 90-те години

и тези, които сега са във възраст да създават и раждат поколение, няма как да станат повече. Математика.

И друго, което се нарича обща несигурност и поскъпване на живота. Качественият живот, който хората искат да осигурят на поколението си, не изглежда толкова достъпен и сигурен във времето.

Рисковано е да имаш деца, когато може да изгубиш работата си от днес за вчера. Или живееш в държава със съмнително качество на здравеопазването, социалните услуги и образованието. Особено ако искаш да създадеш личност, а не да произвеждаш ЕГН за получаване на помощи с натрупване.

„За моето поколение, расло през 90-те, споменът от нямането е още много пресен“, казва С., на 34 години, инженер с две деца. И въпреки че С. вече е дал своя принос към демографския прираст,

отхвърля възпроизводството на всяка цена.

И се обосновава: „Много от приятелите ми не искат да повтарят думите: „Нямаме пари“. Това изречение е избродирано в мозъците ни. Каквото и да поискахме, това беше отговорът в първите години след 10 ноември. Не мисля, че сега е станало по-лесно. Напротив – животът поскъпва, а заплатите не мърдат.“

Разбира се, една бременност и майчинство винаги може да се ползва като лекарство срещу бърнаут или временно отлагане на кариерни решения.

Даже и като спасение от уволнение. Но това също не е мотив за създаване на поколение. Погледнато в дълбочина, мотивът е егоистичен. Както някога, когато деца са раждани в изобилие, първо заради високата смъртност и второ, защото са ползвани за работна ръка. Но тогава жената не е имала думата. Сега, когато жените имат право да гласуват, да правят научни открития, без да бъдат подписвани от мъже, могат да печелят и да харчат парите си, да говорят за секс, дори имат право да изпитват удоволствие, някой прави опит да рестартира програмата и да върне статута на жената някъде в началото на XX век.

„Децата сякаш никога не са били в дневния ми ред“,

казва 73-годишната носителка на „Оскар” Хелън Мирън. Тя е омъжена от 20 години за Тайлър Хакфорд, нямат общи деца, но Мирън е приела неговите две като свои.

„Не си представях как мога да вмъкна едно дете в дневния си ред, без то да страда от факта, че нямам време за него. Не съм взимала крайно решение, че не искам деца, но все си казвах: следващата година, следващата година. Докато в един момент вече нямаше „следваща година“ и възможност за бебе“.

Ако попитаме УС по демографията, ще кажат, че Мирън е отложила непростимо във времето това да се възпроизведе.  Но че е била длъжна да го направи, защото „всяка жена е призвана да бъде майка“. Ако не си майка, нищо не си. Това изречение следва и скоро ще се чува на всеослушание. Като сбъднат кошмар от книгата „Историята на прислужницата“, където единствената стойност на модерните робини е  възможността да забременеят и родят деца за стерилните си и богати господари. Да не забравяме, че преди това на

жените извън кастата на новия елит

е отнета свободата, конфискувани са им парите, задължени са да се обличат еднакво, да ходят с наведени глави и да мълчат. Книгите са унищожени, музиката и филмите също. Новата религия, описана в антиутопичния роман, проповядва християнски фундаментализъм.  А зад маската на „най-добро за децата“ и „християнски ценности“ се случват всички извращения, възможни в един тоталитарен режим.

Но това е в книга и сериал. В реалността засега не се чуват шумни гласове срещу ползването на „утроби под наем“ или търговията с яйцеклетки и донорски ембриони, които обслужват същите мании за притежание на наследник. Богатите дават пари, а бедните отдават матки и яйцеклетки. Понякога донорите остават увредени завинаги, но са заклети да мълчат, защото са приели сделка.

Разбира се,

всеки има право да постъпва с тялото си, както намери за добре.

Когато става въпрос за асистирана репродукция, законът поставя рамка в броя на опитите и възрастта. Има и изисквания към дарителите на яйцеклетки. Легално те трябва да са раждали и здрави и да не взимат възнаграждение за своя генетичен материал.

И въпреки че хормоналната стимулация може да доведе до други заболявания, хиляди жени се подлагат доброволно на манипулациите, с надежда да станат майки. Въпрос на избор.

А въпрос на дупка в закона е да придобиеш изцяло чужд ембрион, създаден в лаборатория от дарителски материал. Така направи 62-годишната Красимира от Русе, която лекари със съмнителна етика „съживиха“, така че да може да износи донорските два ембриона, имплантирани в матката й. Красимира прескочи всички изисквания и препятствия, през които минават кандидат-осиновителите и срещу двайсетина хиляди лева си

сбъдна мечтата да бъде майка.

В резултат законът сложи граница и това вече е възможно само до 51-годишна възраст. Все така без никакви изисквания към жената, освен финансова възможност и организъм, който да понесе бременността.

И ако при хиляди двойки създаването и износването на поколение е проблем, то при други става лесно. Вероятно, защото се практикува от ранна детска възраст. Това прави ли ги завършени личности и свестни родители? Вероятно тук УС по демографията би бил категоричен: Не. Неотдавна една позната, по професия компютърен специалист, мениджър на проекти за изкуствен интелект, сподели, че е станала майка. К. сравни родителството с професионализма, на който и да е специалист, работил само по един проект в живота си. „Няма как да станеш експерт по всички бебета, ако имаш едно дете. Да знаеш всичко за бебетата, значи си педиатър. Те са senior-ите“.

„Детството ми беше достатъчно мъчително

и не знам как бих се справила с мое собствено дете, което да мине през всичко, което аз преживях, докато растях“. Думите са на 44- годишната актриса и писателка Челси Хендлър. С опит за хумор, че „покрай нея все някой трябва да страда и вероятно това ще са децата й“, и Опра Уинфри обяснява публично липсата на поколение в живота си.

Осъзнатостта не би трябвало да е грях. Все още. Хендлър е едно от шест деца в семейство на мормонка и собственик на автосервиз с еврейски произход от Източна Европа. Бяга в Лос Анджелис на 19 и успява да се реализира, благодарение на комедийния си талант, забелязан за първи път в групата за задължителна терапия на шофьори, заловени с алкохол. Кариерата не е лошо нещо. Понякога професионалното утвърждаване е път за лечение на рани, терапия за комплекси, израстване. Но

талантът не лекува детски страхове

и травми, макар да помага да бъдат надживяни или зазидани. И не е лишено от логика човек с незаличени страдания от детството да не желае да опитва да бъде родител. Може да се окаже по-готов, отколкото предполага, но липсата на подкрепящ модел е дефицит, който не се компенсира с лозунги.

Помня една млада жена, която интервюирах в Сливенския затвор.

Б.

лежеше вече пета година за убийство на двумесечното си бебе.

Б. отричаше, че е ударила момченцето с твърд и тъп предмет по главата. А аутопсията показваше, че крехката бебешка главица има и стари белези от травми, ребрата му вече са били чупени, а Б. го убила с юмрук. Събудила се нервна от плача на бебето и го приключила с един удар. „Никога няма да приема, че аз съм го ударила и аз съм го убила, като знам какво аз съм преживяла“, разсъждава Б. и показва, че се е скрила зад психологическия феномен на отрицанието.

Б. е на 24 години, не е от малцинствата. На 19 е родила първото си дете. Б. носи фамилията на майка си, а нейните деца – нейната. Израснала е в домове заради системното насилие, на което е била подложена. Спомня си как приятелят на майка й я тормозел. Дори веднъж искал да я изхвърли през балкона. След години Б. преживява същото, но със своя партньор и по-големия си син. Така, когато е в затвора за убийството на бебето,

жената е с едно пребито и едно мъртво дете

зад гърба си. Неспособна да излекува травмите си, останала заключена в инфантилната нужда от любов, без да е научена да дава и получава, Б. опитала да мине на друго ниво, но акостира в институция за лишаване от свобода. По перверзен начин там, а не другаде, Б. расте и се учи на промяна. „Много жестоко минало имам, майка ми гасеше цигарите си по мен, малтретирана съм с години и никога не съм си представяла, че това ще се случи и на мое семейство“, казва Б. пред психоложката на затвора. А затворът като психологическа терапия е твърде алтернативен  и скъп вариант за незрели родители.

„Коя си ти да коментираш, ти нямаш деца“,

Преди две години прочетох за първи път тази опорна точка под мой коментар във Фейсбук. Тогава, а и всеки път, когато е имало повод, отговарям едно и също. Раждането не те прави родител. И не се налага да познаваш всяко нещо през личния си житейски опит, за да имаш мнение или информация. Давам пример. Интервюирала съм серийни убийци, правила съм репортажи и разследвания за различни сфери от живота, без задължително да съм „живяла“ там. Защо родителството да е нещо извадено пред скоби, сякаш някой се опитва да ни вмени, че за тази работа са нужни само инстинкти и генетичен материал. Нито е само интелектуална работа, нито е нагон. Любов трябва. Подходящ партньор и съвпадение. Не е казано, че се случва на всеки.

И това не е грях.

Днес натрапването на чувство за непълноценност поради избор, невъзможност или стечение на обстоятелствата, вече е държавна политика, дадена за реализация на подизпълнител. Така напомням за онзи Управителен съвет по въпросите на демографията, с който започнах. И всичко, както и пътят към Ада, изглежда е постлано с добри намерения. Но тази „игра“ на поръчения може да стигне далеч. Някъде там, където определени хора влизат в графа „подчовеци“.