И да го казваме на глас, и да го премълчаваме, така си е –  завиждаме на онези момичета, които в синя униформа, с развети шалове самоуверено ни посрещат на стълбичката на са­молета. Завиждаме и на спортистките, и на балерините, и на… на всички, които съвсем млади покоряват публиката и говорят непринудено за далечни градове. Но медалът има и обратна страна. Спортистките завършват бляскавата си кариера на възраст, когато другите я започват. Стюардесите също. А цял един живот е пред тях, той трябва да е пълен.

Разказва МАРИЯ ИВАНОВА, продавачка на билети в БГА „Балкан“ 38-годишна:

Преди три години затворих по­следната страница на една богата книга. Но вече не мисля за това. Изживях го. Рано или късно все­ки спира да лети.

Не бях помисляла, че мога да стана стюардеса. Завърших ан­глийска гимназия и имах чудесна работа, но четирите стени започ­наха да ми омръзват. Реших да избягам от тях.

Авиацията е като магия. Докато си под нейна власт, й се отдаваш изцяло, без да мислиш обогатява ли те, ограбва ли те. За мен летенето е откъсване от земните грижи. Не че съм вятър­ничава! Като се „отлепим“, забравям дребните неприятности преди полета и гледам отгоре – всичко става толкова мъничко. Прелитаме над градове, държа­ви, и още държави и как мога да си мисля, че снощи ми е загоряло яденето? Или че някой ще влезе в къщата ми и ще ме обере?

Бях на 26 години, когато за­почнах да възприемам света с други очи. Какви ли неща не си мечтаех преди това, какво ли не си въобразявах. Но един ден, на път към къщи (бяхме двамата с мъжа ми в колата), катастрофи­рахме… Това можеше да бъде краят. След няколко месеца, ко­гато ме изписаха от болницата, извадих всички сервизчета, вазички – нещата, които грижливо бях събирала за бъдещия си дом. Купчини кашончета, които мо­жеше никога да не отворя. Отто­гава промених живота си. Като че ли разбрах кое е важно и кое не е.

 

Преди това много се страхувах по време на полет. Имало е моменти, когато чувствувах, че ко­сата ми се отделя от главата. При едно излитане от Африка самолетът се замята надолу-нагоре, богомолците започнаха за­бързано да се молят и едната ко­лежка каза: „Аз избягнах една катастрофа, но сега няма да ми се размине“. Другата й приглася: „За първи път майка ми ме из­прати до летището, явно, че е предчувствувала нещо“. Аз ня­мам никакво предчувствие, но ме е страх. Но след автомобилната катастрофа вече бях друга. Има­ло е случаи, когато прелитаме близо до гръмотевични облаци и светкавиците минават от еди­ния прозорец до другия. Гледам бялото как кръжи в салона и не ми мига окото. Ако трябва да става нещо, то ще си стане и аз нищо не мога да променя.

Всичко, което печелим с мъжа ми, сме дали и ще продължаваме да даваме за екскурзии. Споме­ните, които донасям от пътуванията си, са само албумите със снимки – от Австралия, от Нова Зеландия, от Япония. Не обичам да пазарувам. Пръскала съм пари да опитам невиждано ядене в чужда държава или да изям посред зима резен диня. Но никога не ми се е приисквало да си купя рокля. Ако влизах в магазини, то е да погледам разни неща за кухнята. И ако не ме беше срам да се по­неса към летището с тенджери, сигурно щях да го направя.

Не знам на кое ново място ис­кам да отида, но знам къде бих се върнала – в Япония. Бих тър­сила нови неща, които не съм видяла и след това бих се спус­нала в Нова Зеландия – да гле­дам красота, да потъвам в спо­койствие и тишина. Ходи ми се и на Аляска, но не в цивилизован край, а да пътувам с шейни, теглени от елени, да живея в иглу.

Да си стюардеса не е лесно. На нас разчитат да оправим всички пропуски на земните служби – от бюрото продали повече билети, от планирането не си свършили докрай работата, техническите служби се забавили, чистачките не почистили… Това липсва, онова липсва, не заре­дили с тоалетна хартия, няма лед… Куп дреболии и винаги стюардесата опира пешкира, защото тя общува с пътника. За него тя е представителят на авио­компанията ни. Някак успявах да овладявам ситуациите в самоле­та, във въздуха се справях с неща, с които на земята не бих могла.

От момента, в който пристигах на летището до слизането ми от самолета аз съм на работа и ме интересува само онова, което трябва да върша. Кой къде е хо­дил, какво казал, какво е купил – негова работа…

Не познавам колежка, която да е очаквала, че когато на 36 години трябва да слезе от борда, ще й предложат работа, която поне да звучи привлекателно. Но може да се помисли за нещо, кое­то поне малко да отговаря на квалификацията ни. Не бих се обидила, ако човешки ни се обяс­ни, че „в момента няма друга възможност и ако мислите, че можете, започнете тази работа, ако не – изчакайте“. Но да ти дадат един лист, на който пише, че те назначават за „тарифьор“ и да не могат да ти обяснят какво значи „тарифьор“…

В много авиокомпании стюа­рдесите продължават да летят и до 50 години – организират ра­ботата на по-младите, решават конфликтните ситуации в салона. Мисля, че много от колежките ми биха се радвали, ако и при нас се въведе тази практика и можем да оставаме на борда повече. И не заради нещата с лъскави ети­кети, които нашата професия ни дава възможност да си купим. Човек знае две и двеста.

Мечтаех си, когато се разделя с небето, да бъда с хората, с кои­то най-много съм летяла. С тези, които чувствувам близки, при­ятели. Но всички – и команди­рът, и вторият пилот, и бордният инженер, и стюардесите летяха вече в други екипажи. Как да ги събереш? Попитах ги съгласни ли са да са с мен на последния ми полет Бургас – Будапеща – Бургас и те приеха. Молих се в планирането, на инструкторите, на тези, които правят нарядите, на началниците. Не можаха да излязат на глава с мен. Като по чудо екипажът се събра в пълен състав.

Не бяхме летели шест месеца заедно. Когато изпълнявахме чартърни полети и преспивахме във Варна или Бургас, след работата отивахме да вечеряме – целият екипаж. На самолета ко­мандирът ми е командир, на зе­мята ми е приятел, но аз и до ден днешен не мога да се обръщам към него на „ти“. В него съм ви­ждала човека, който ми осигу­рява спокойствие във въздуха и ми вярва. Той ме оставяше като старша да отговарям за всичко, което става в салоните. За всяка възникнала ситуация с пътниците ми даваше право аз да вземам решение и го правех, без да се страхувам, че след това ще се съ­рди и ще ме наказва. И той, и екипажът му не са ме притесня­вали с непредвидени, неочаквани настроения. Вторият пилот беше девет години по-малък от мен, а бордният инженер – пет. Аз бях каката. Те и така ми казваха — „како“. Колежките ми негодуваха – как им позволяваш да се обръ­щат така към теб! Но на мен ми звучеше приятно — аз бях тяхната по-голяма сестра.

Бях си извоювала при излитане и кацане да съм в кабината. През останалото време на полета, не­зависимо колко продължителен е, не обичах да сядам. Дори да сме обслужили пътниците, да ня­маме работа – аз стоях права. На полети като този до Лагос например (случвало се е да сме във въздуха и повече от 10 часа) така съм се изморявала, че си мислех – ако седна, никой не може вече да ме вдигне. Едва съм слизала по стълбичката на са­молета.

И така – събрах за последния ми полет екипажа, но аз се вълнувах, като че за пръв път се качвам на самолет. Влязох в ка­бината. Струваше ми се, че са­молетът много бавно рулира. Някой като че ме беше хванал за гърлото и ме душеше. Отлепихме се и всичко си дойде на мястото. Настъпи моментът за кацане. Пак влязох при екипажа. Свечеряваше се. Светлините на Бур­гаското летище като с магнит привличаха огромната машина. Слизахме все по-ниско — 100, 80, 50, 20, 10 метра. Моето последно приземяване. Завинаги си оста­вам на земята. Когато колелата опряха пистата, три мъжки ръце хванаха моите. Гръмна бутилка­та шампанско. Кабината се из­пълни с дъх на рози. Екипажът ми пожелаваше „Щастливо при­земяване!“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара