Ах, тази нежна ученическа любов! Тази фанатична обич, дето се кълне във вечност. Изпитанието, наложено от неговата военна служба, беше нищо в сравнение със силата и чистотата на чувствата. Тя, както винаги, блестеше сред съученичките си. Той – за пример в поделението. Чудесни млади хора.
Откриха в него талант, предложиха му специализация: още една година разделени, после тя ще го последва в големия град. Може и като негова съпруга – ще учат заедно, ще преуспяват заедно.
Но тя не бе съгласна. Докато е тук, в малкия град, и той да е тук. Специализация, перспективи и всичко най-добро, което му предлагат, нямат значение. Той да е при нея! Само това е важното. Клетвите за вечна любов започнаха да се очертават като диктат:
обич днес и всеки ден! Никакво отлагане!
Той беше щастлив да е толкова желан. Тя ставаше още по-щастлива да е толкова силна, тържествуваща над него.
Едни му завиждаха, според други – бил заслепен. Някой каза, че тя е егоистка. Около кръстовището на усложнените им дни се натрупаха любопитни, съветници, присмехулници. Двама се обичаха и искаха да бъдат заедно веднага, без резерви за утре…
Резервите стояха кротко зад гърба им: нейните родители, неговите родители… А талантът му да твори? Той може да почака. Но талант чака ли? Други казват обратното:
чака ли любовта заради разцъфтяването на таланта?
През следващата есен тя, все така блестяща, отлетя към големия град като студентка. Той? Той ще почака поне една година още (дай боже само една!). Талантът, какво стана с таланта му? Беше се разсеял, задрямал, стопил в бездействието и сляпата всеотдайност към нея през месеците, докато я чакаше да се „изравнят“ във времето.
Тази нежна ученическа обич… А какви остри нокти!
0 Коментара