Семейните кавги, заради които стават толкова много разводи (несходство в характерите!) остават една загадка за психолога. Ако каната не е оставена на масата, от това не следва, че трябва да има взрив. Другият съпруг с едно движение може да я постави на мястото й. Вместо това недоволният застава сред стаята и пита:
– Къде е мястото на каната?
– На масата.
– А защо не е на масата?
– Сега ще я сложа.
– Ще я сложиш! Все аз да те подсещам!
Това е кратка интродукция или по-скоро детонаторът. Истинският взрив следва. Той засяга възпитанието на децата, скритите пари за фонд „и аз съм човек“, някакъв флирт отпреди пет години.
В случая може да се касае за всичко друго, само не за несходство на характерите. Напротив. При кавгите най често има сходство.
Съпрузите си партнират като добри актьори
от комедия дел арте: импровизират, застават с поразяващ жест в средата на помещението (холчето или спалнята, където се случи) и произнасят монолозите с вдъхновението на Лорънс Оливие, само че без неговото актьорско майсторство.
Какви могат да бъдат причините за семейните кавги? Все пак тази тайна не е толкова зловеща, за да не се опитаме дахвърлим върху й малко рационална светлина.
В основата на кавгата е егоизмът. В нея се изявява не ощетеният или засегнатият човек, а този, който се предпазва да бъде ощетен и засегнат. Кавгата има една предпазна функция, следователно спада към превантивните действия. Поради тази й мотивираност, тя изтъква
личностната значимост на предпазващия се.
И не може да бъде иначе. Егоизмът винаги предполага значимост на личността. Така че, когато кавгаджията се изстъпи сред стаята да произнесе своя монолог, той не е вече човекът, когото познавате. Сега се представя в мащаб три към едно (спрямо величината, която е всъщност).
Кавгаджията е имал намерение да се предпази.
За тази цел е засилил и подчертал личностните си характеристики (тези, които са благоприятни за него). Оттук нататък той е някой друг, а не човекът, когото познаваме. Излишно е да апелираме към неговото познато добродушие или разумност. Сега той ги няма и двете, защото е „играещият човек“. Той ще се държи арогантно, некоректно, ще обижда, ще пародира партньора си до изчерпване на този „психологически запас“, до изиграване на ролята си.
Тайната на щастливия брак е съпрузите да не си подхождат, да не са „сродни души“, да не са „от една кръвна група“, за да не могат да си партнират в семейната кавга. Когато не са сходни, застаналият в средата на стаята, който подема монолога, е посрещнат от другия с хумор, с добро настроение. Това попречва на нашия актьор да се вживее, да влезе в роля и следователно нищо не се получава.
Кавгата, трябва да се признае, е привлекателна. Тя нарушава еднообразието на всекидневния живот. Тази особена нужда в човека да бъде понякога друг и различен, която е родила маскарадите и голям брой от празниците. Така кавгата получава важна и сериозна обществена функция. Тя е част от този механизъм от психически действия, чрез които осъзнаваме себе си.
Кавгаджията, който преувеличава
личностната си значимост, в падението след кавгата изпитва нещо подобно на изживяното от Адам и Ева след изяждането на плода на познанието: той разбира своята обикновеност. Това е добре.
Всеки ден по телевизията, радиото, в печата той вижда отразени значими човешки успехи, някои от които са резултат на изключителни дарования. В съпреживяването на филми, пиеси, есета и статии у него се създава илюзията, че между създателя на двигателя с вътрешно горене, примерно, и самия него няма съществена разлика. Това поражда една вече доста разпространена маниакалност, на която никой не се противопоставя и не опровергава, тъй като ние – с пълно право – искаме да си създадем обществено самочувствие.
Тази лека
маниакалност засилва егоистичното начало,
подхранва го като с пчелно млечице, стимулира го. С представи от „Макбет“ и от „Богат-беден“ едновременно в главата си, кавгаджията започва монолога, който трябва да установи неговата значимост. И когато претърпи необходимия крах и се окаже, че той не е равен на Ричард III по амбиции и коварни възможности, нашият мнимо значим човек усеща ръбовете на твърдата реалност и мъдростта на пословицата за жабата и вола. В това отношение кавгата е полезна, защото се противопоставя на илюзорността.
Човек може да бъде всичко, само не илюзорен.
По-често кавгата играе такива едни функции. И след пречистването от излишни претенции, тя дори заздравява семейния живот. Освен ако се окаже, че и двамата партньори върде много обичат театъра, че поставят театъра на семейната драма над реалния живот. И своите измислени и въображаеми личности над реалните си лица на хора.
Егоизмът, казахме, е мотивировката, причината, основата. Но за кавгата, както за всяко претворяване, е нужен талант. Бездарният и тук няма успех и е по- добре да не се залавя с кавги. Зашото ще бъде победен и от по-надарения, от по-значимия артист, както това става и в изкуството.
Ще рече, ако ние някой ден
стигнем до победата над егоизма,
все пак едва ли ще се простим с кавгата, защото тя има и другото основание: неприложеният в живота и в духовното производство талант. Самата надареност привлича към превъплъщение. Познавам млади жени, високо надарени с възможности за превъплъщения, създали такива ситуации на своите съпрузи, че ако някой ги опише и събере, това ще бъде половината от драматургията на Ибсен. С въображаем драматизъм и измислена конфликтност, за които и геният не би се сетил.
Това пък ни предвещава
безсмъртието на семейната кавга.
Какво да се прави? Да капитулираме пред тази лоша традиция, която унищожава душевното ни здраве? В никакъв случай. Просто трябва да се осъзнаят нейните причини, семейната кавга да бъде свалена от пиедестала си на „магическо изкуство“ и да бъде демистифицирана. Това е пътят на нейното преодоляване.
0 Коментара