Байрактарки

Всяко знаме е ушито от жена…

А после в боя го понасяли мъжете, то побеждавало или загивало заедно с тях и колкото повече белези от куршуми и огън са останали по свилата му, толкова по-дълго се застояват сетне пред него хората в тихите музеи.

Имената на войводите се помнят. Помнят се и имената на байрактарите – че е била дълга робската нощ и всеки хайдушки огън по билото на стария Балкан е сгрявал душите с очакване и надежда. Имената на войводите се помнят… И още се люшка в песните онзи син-зелен байрак със сърмения лъв и съдбовните думи над него. Ала как се е наричала оная жена. която в потайни нощи везала знамето… това рядко се знае. Може би тя сама е поискала така. Не, не от страх! Жени със страхливи сърца не шият знамена. Но когато мъжете са отивали на смърт, тя просто не е виждала в своята везба героизъм. Затова мълчала тя. Макар че първа се докосвала до подвига, макар че най-горещият пламък на започващата борба се е раждал под нейните пръсти.

Избирали са я навярно мълчаливо и дълго и е трябвало да бъде верен родът и, да бъде чисто името и, да са смели очите и, а сърцето й – българско. Избирали са я така,

както се избира невеста, безименна невеста за утрешна кървава сватба.

И тя никога не отвърнала „Не“. Може би е трепвала, когато са й прошепвали сладките и страшни думи, но то не е било от страх; може би в тъмните й зеници е светвала сълза, но то не е било от слабост. Иначе нямаше да има знамена.

И после започвали ония къси, звънливи от тишина нощи…

Щом разгърнела гъвкавата свила, ръцете й забравяли умората на деня, забравяли студа на тясната училищна стая. Сигурно много красиво е било лицето й в тия късни часове под меката светлина на свещта, по-влюбено, отколкото в нощите, когато е везала момината си прикя, по-майчинско, отколкото в нощите, когато е везала пелена за първородния си син. Бод подир бод платът оживявал върху скута и, изправял се гневният лъв, засиявали буква след буква ония слова, които сетне мъжете щели да повтарят като закана и клетва: „Свобода или смърт“.

А щом вън в мрака по калдъръма прочатквали копита на залпийски кон, тя оставяла иглата за миг и дъхът и секвал, сякаш за да не разбуди спящите детски главици върху шарената възглавница. После започвало отново, бод след бод –  чак докато прозорецът побелявал и светлината на свещта ставала излишна. Рядко се знаело името й. Една жена. Една българка, първа докоснала свободата и първа готова за смъртта.

Тя уши и знамената на априлци.

В Брацигово тя се наричала Ана Гиздова. Учителката Ана Гиздова, която на въпроса на Бенковски кой я изпраща на събранието на Тайния революционен, комитет, гордо отвръща:

–  Отечеството.

В Троян нейното име е Олга Златева.

В Панагюрище – Райна Попгеоргиева.

В Сопот – Неделя Петкова.

Все учителки. И навярно сутрин, когато са влизали в клас, малките българчета учудено са се питали защо очите на учителката им пак са така уморени и така радостно щастливи, както вчера, както от месец насам.

Април е близо. Подранилата пролет е разбудила Балкана по-рано от всякога. Женските ръце бързат по последния сърмен кенар, че трябва да е хубав тоя байрак, дето утре ще събере погледите на всички хора, защото за тях той ще означава свободата и трябва като им да бъде красив, като нея да бъде чист и светъл, защото юнаци ще пеят под тоя байрак и ще падат с юнашка смърт за България.

Във великото утро на първата пушка, когато мъжете вече развели над главите си новото знаме и сърменият лъв засиял на слънцето, може би мълчаливо и скритом тя е обърсала от очите си щастлива сълза, маже би е сплела трепкащите си неспокойни пръсти под сукнената престилка и е гледала своето знаме отдалеч, изгубена сред навалицата. Гледала го е с надежда и с тревожна обич, както майката изпраща син на дълъг път.

Но една от тях понесла своето знаме сама! И народът я нарекъл Райна Княгиня – първата българска княгиня в Априлското княжество на освободения български дух.

После незнайни певци наредили за нея и песен – тъжна песен, |изпята след погрома на въстанието. Провикнал се с гняв и закана турският паша от Панагюрище: „Кой уши байрака? Кой му тури знака?“ Но освен горестта, песента е запазила и друго – святата гордост на несломената байрактарка, силата на българската жена.

„Аз уших байрака. Аз му турих знака „Смърт или свобода“.

Смърт или свобода. Те извезаха тия думи в потайните нощи на своето въстание. То започна по-рано от другото, не с първата пушка, а с първия бод, след който парчето коприна вече биваше ори­сано с великата съдба да бъде народен байрак.

Не помним всички техни имена… В бой знамената ги носят мъ­жете, от векове е било така.

Но всяко знаме е ушито от жена.