Четиримата братя. Преразказана от Ангел Каралийчев

Четирима братя – сиромаси хора, тръгнали на чужбина да си търсят прехраната. Като вървели, по пътя ги настигнал един старец с бяла брада, тояжка на рамото и торбичка, завързана на тояжката. (Той бил магьосник, който можел всичко да прави).

– Добра стига, юнаци! – поздравил старецът четиримата пътници.

– Добро да намериш, дядо! – рекъл най-големият.

– Накъде сте тръгнали? — попитал ги старецът, като се изравнил е тях.

– Отиваме да си търсим късмета по чуждите краища – отвърнал вторият брат.

– Ако отивате надолу по селата, вземете и мен, че да бъдем дружина.

^– Тръгвай с нас – зарадвали се четиримата братя, по лек ще ни е пътят, като сме заедно.

Вървели що вървели — стигнали до една чешма с два чучура. Седнали да си починат и да си похапнат. Бръкнали братята в торбите си и изкарали по един крайщник чер хляб. Старецът като видял, че нямат нищо друго за ядене, извадил oт торбичката си една глава лук, нарязал я и всекиму дал по една четвъртинка. Похапнали братята, напили се със студена вода и станали да си ходят. Преди да потеглят, най-големият брат се загледал в бликналите водни струи и въздъхнал:

– Ех, да може вино да потече наместо вода от чучурите на тая чешма, че да се наместя тука, че да си изградя една кръчма! Вярвайте ми, братя, няма да остане непочерпен сиромах човек.

– Нека бъде тъй, както искаш! – промълвил старецът и дигнал нагоре десницата си.

Тогава станало чудо – от единия чучур мигом рукнало бяло вино, а от другия – червено. Поразени от чудото, тримата по-малки братя се обърнали към големия:

– Ако имаш нужда от помощ за из­граждането на кръчмата –  да останем!

– Вървете си по пътя, а мене оста­вете сам. Щом като имам такава чешма помощници колкото щеш.

Потеглили тримата братя със ста­реца по-нататък. Вървели що вървели и излезли на едно равно и широко поле. Сред полето имало три заоблени могили, а между могилите търкулнати два големи бели камъка. Вторият брат се спрял, погледнал могилите, равното поле, камъните и въздъхнал:

– Ех, да можеха тия могили да се превърнат на житни купни, а камъните на два вола, че да си направя едно крушово рало! Цялото поле наоколо ще изора. Ще го засея и ще насипя в житниците си зърно за чудо и помен. Вярвайте ми, братя, сиромах човек няма да излезе гладен от къщата ми!

– Тъй да бъде! – вдигнал втори път десница старецът и могилите се пре­върнали на житни купни, а камъните на два бели вола с разкрачени рога.

Останал вторият брат при купните и воловете, а другите двама и странникът продължили по-нататък. Вървели ни малко, ни мно­го – стигнали до една рътлина. А рътлината –  цяла почерняла от накацали гарвани.

– Ех – загледал се третият брат, – вижте колко много гар­вани са накацали насрещи! Де да ми бяха стадо овце! Че да ги смъкна по лъките, че да си изградя една голяма мандра… Вярвайте ми, ненагостен човек няма да отмине мандрата ми.

– Тъй да бъде – трети път вдигнал десница странникът и мигом гарваните се превърнали на стадо черни овце. Насмел третият брат стадото към лъките, а най-малкият и старецът продължили по-нататък. Надвечер стигнали в едно  село. Там заварили сватба – цигулки свирят, тъпани бият.

– Искаш ли да те заведа на тази сватба? – попитал старецът.

– Хайде – отвърнал момъкът.

Отишли в сватбарския дом. Вратата била широко разтворена. Кумът тъкмо въвеждал невестата при свекъра и свекървата.

Старецът го преварил и се провикнал.

– Хей, кумове и сватове, тази невеста не е ваша!

– Хубава работа, ами чия е? – попитал го кумът.

– Наша! – отвърнал старецът.

– Как тъй ваша? – развикали се сватовете.

– Тя е късметът на това момче, дето е тръгнало с мене. Ако не вярвате, донесете ми две лозови пръчки. Едната ще побия аз в земята, а другата нека я побие старият сват. Ако вашата пръчка се разлисти и върже пред очите ни – вие сте правите. Ще си вземете невестата, но ако лозата ви изсъхне, а моята роди грозде – ще дадете невестата на туй момче, дето върви с мене. Съгласни ли сте?

– Тъй да бъде! – отговорили сватовете и тозчас донесли две лозови пръчки от селския маточник.

Старецът грижливо посадил едната пръчка, а старият сват – другата. Всички заобиколили пръчките и вторачили очи да видят какво ще стане. Минало ни малко, ни много време – ето че пръчката на странника се разлистила, пуснала реса, вързала грозде и то почнало да руменее, а пръчката на стария сват изсъхнала и почерняла.

Като видели туй чудо, сватбарите нямало що да сторят. Предали невестата на доведеното момче и го направили приведен зет. Старецът изял едно гроздче от младата лоза, простил се младоженците и се загубил в нощта, а четвъртият брат останал да живее в селото на невестата си.

Минали десетина години. Странникът решил да споходи четримата братя и да ги види как живеят и дали посрещат човешки сиромасите. Отишъл най-напред при кръчмаря. Мръквало се косато бутнал мандалото на вратата. Влязъл вътре.

– Добър вечер, синко! — рекъл гостенинът и оставил в къта торбичката с тояжката си.

Кръчмарнт не отговорил па поздрава му, като го видял колко е е окъсан и грохнал.

– Брей, че дълъг път съм бил – започнал старецът. Капнах от умора. Много съм ожаднял. Да щеш да ми  наточиш една чаша вино.

– Пари имаш ли? – попитал го кръчмарят.

– Де пари в такъв човек като мене, клет сиромах съм.

– Вино без пари не давам! – сопнал се кръчмарят. – Не може!

– Като не може – не може! – изломотил старецът. – Остави ме поне да пренощувам в кръчмата на завет, защото навън духа студен вятър, а аз съм болнав човек.

– Моята кръчма не е хан за просяци! – викнал кръчмарят и изтласкал старецът навън, като хвърлил подире му тояжката.

Старецът се навел, взел си тояжката, надянал торбичката, метнал я през рамо, погледнал към кръчмата и рекъл:

– Както беше преди десет години – пак тъй да стане!

Само за един миг кръчмата се превърнала на стара каменна чешма, а от чучурите наместо вино рукнала пак бистра водица.

Отишъл старецът при втория брат – земеделеца. Заварил го пред хармана – седи на едно столче с броеници в ръце и наблюдава работата на ратаите си.

– Дай ми малко хлебец – протегнал ръка странникът – че умирам от глад. Два дена залък не съм слагал в устата си.

– Я да си вървиш по пътя! – почнал да го хока той. – Нямам хляб за скитници като теб. До гуша ми е дошло от тия сиромаси!

Старецът тежко поклатил глава, излязъл на улицата и без да се обърне назад, промълвил:

– Както си беше – пак тъй да стане!

И мигом житните купни се превърнали на могили, воловете – на камъни, а харманът, богатият дом и ратаите изчезнали.

Старецът продължил пътя си и спрял пред мандрата на овчаря. Надникнал през високия плет. Лавнали го кучета. Овчарят се показал отвътре със запретнати ръкави. Тъкмо подклаждал казаните с току що надоеното мляко.

– Какво има, старче? – попитал овчарят.

– Дошъл съм да ми дадеш малко хлебец и паничка мляко. Гладен човек съм.

– Сега ли намери да ми крънкаш, точно когато подклаждам казаните! Я да се махаш или ще пусна кучетата да се разправят с тебе!

Старецът въздъхнал, поклатил глава и рекъл:

– Както си беше по-рано – пак тъй да стане!

И всички овце, които пасели по рътлината, мигом се превърнали на черни гарвани.

Отишъл странникът и при последния брат. Намерил жена му и дечицата му в една сламена колиба накрай село.

– Къде ти е човека? – попитал старецът невестата.

– Той пасе селските говеда. Скоро ще се върне. Влез, дядо, влез да починеш – поканила го невестата.

Старецът влязъл в колибата и видял трима малчугани – седят край огнището и чакат.

– Сторете място на гостенина да се позатопли! – рекла майката и подала стол на стареца.

Малчуганите се отместили назад, а старецът протегнал ръце към огнището и попитал:

– Какво си заровила в огнището, питка ли? Тъкмо навреме съм дошъл. Дай я насам да си похапна.

– Мамо, извади питката! – замолило се най-малкото.

Тогава невестата се навела и прошепнала на стареца:

– Дядо, то не е питка от брашно, ами от кал. Ние осиромашахме много. Лани изгоря къщата ни и всичко, каквото имахме. Сега сме ей тъй, както ни видиш. Шепа брашанце нямаме, затуй замесих малко кал, направих питка и я метнах в огнището, за да залъжа чедата си, докато се върне баща им. Той ще донесе нещо от гората: гъби, лешници, я диви круши.

– Извади питката! – заповядал старецът.

Невестата покорно разровила огнището, извадила питката и като я разчупила – що да види: калната питка се превърнала на истинска.

По едно време се върнал и говедарят. Като видял гостенина, той се зарадвал до немай къде. Вечеряли всички заедно. Изяли питката. Невестата постлала една рогозка до огъня и рекла:

– Ти си стар човек. Легни си тука до огъня.

– Как живеете? – попитал ги старецът.

– Много сме добре – отвърнал говедарят. Разбираме се. Лоша дума не сме си разменяли откак сме се събрали. Изгоря ни къщата, но нали сме живи и здрави – ще се потрудим и ще си направим друга.

– Все тъй да карате докрай! – продумал странникът. С мир и сговор вие ще можете косъма да разцепите и през пламъка да минете. Хайде сега лека ви нощ!

Всички налягали. Старецът вътре, домакините – вън. На заранта невестата се пробудила и влязла в колибата да види какво прави гостенинът, но не го заварила – той се вдигнал рано и си отишъл. Домакинята почнала да разтребва. Дигнала рогозката да помете и що да види – там, където спал гостенинът, заблещукали изсипани цяла паница жълтици.