Да умеем да казваме и „Не“

Любовта към шестгодишния Данчо разпределя семейния бюджет и свободното време на родителите му. С единственото си дете (единствено и в перспектива!) те се съобразяват, когато решават кога и къде ще летуват, с кого да се срещат, какво да четат… Вечер го извеждат „на въздух“ и всяка разходка завършва в сладкарница „Малина“.

Данчо не е от лакомниците, но не се стеснява да поиска наведнъж няколко сладкиша, които не изяжда. Когато през пролетта докараха първия сладолед, Данчо поиска точно четири сладоледа. Родителите веднага му ги купиха. Е, как­во толкова!

Два дни след като му ку­пиха тротонетка, той поиска колело с три колела. Купиха му. После – колело с две ко­пелета, червено. Купиха му. Случайно му отказаха да го заведат на цирк, започна да плаче с дълги и сърцеразди­рателни хълцания. Да пищи и да се търкаля по пода, докато не получи исканото. И при всяко желание, над кое­то надвисва и най-малката сянка да не бъде изпълнено, детето веднага се тръшка на пода или направо на тротоара на улицата. Успехът е гаран­тиран.

Описаният случен за съжа­ление не е измислен В различ­ни варианти можем да го наблюдаваме в доста семей­ства. Кои скрити пружини из­веднъж разрушават разбира­телството, отнемат тишина­та на дома? Родителите на Данчо са образовани, сериоз­ни, делови хора, държали са на определени правила в семейното възпитание. Изглежда, някое правило са пропускали или забравяли.  Може би им липсва единомислие?

Или любовта им към Данчо е е засенчила честолюбието? Но те и сега не желаят нит повече от доброто на детето, нали това подхранва отстъпчивостта им.

Много детски желания са неизпълними, неразумни, абсурдни. В това няма нищо неестествено. Неестественото е, че някои родители ги изпълняват или се чувствуват виновни, ако не могат да ги изпълнят, без да подозират каква опасност таи поведението им. Когото незначителен повод един ден разкрие цялата заплашителна сила на отстъпчивостта им, те се сепват. Случва се и да е вече късно.

Детето трябва да знае, че някои неща са невъзможни и опасни. И за да разбере кои са тези неща, то ги проверява чрез възрастните – търси тяхното мнение, оценки и съвети. Затова, разбира се, е нужен особен навик, може би нагласа, които се придо­биват не само за ден-два, а с години. Въпросът има и чи­сто практическа страна: опре­делени желания са насочени срещу детското здраве или семейния бюджет, могат да

пречат на работата или на почивката на възрастните.

По-важна е обаче другата стра­на – педагогическата: де­тето не трябва да свиква с мисълта, че може и трябва да получи всичко, което по­желае, за да може да се под­готви да разсъждава крити­чески и обективно за себе си. И да оценява своите собствени желания и пориви. За да може детската психика после спокойно да посреща трудностите и изпитанията, да показва издръжливост, непозната за онези, желанията на които се удовлетворяват на часа.

Обоснованото родителско „Не“

помага на детето да добие вярна представа за своето място сред хората, да не мисли, че само то е на света, че разполага с изключителни права и няма никакви задължения. Несрещало препятствия (не измислени, разбира се, а обективно съществуващи), детето заживява с превратното самочувствие на малък господар – не зачита другите, води го не разумът му, а инстинктите на егоист и като чели започва да мисли, че „всичко, което хвърчи се яде“. И то би го изяло, ако има кой да му го улови. Обикновено тогава започват разочарованията.

През цялото детство са го уверявали, че всички блага безусловно му принаджлежат, а се оказва, че не е така. Има опасност кипналият яд, плам­налата отмъстителност да се трансформират и в противообществени прояви. Причи­ните за едно такова поведе­ние са преди всичко педаго­гически. Досиетата на всич­ки малолетни и непълнопетни правонарушители доказ­ват, че те разбиват магазини и будки, крадат шоколади и други лакомства не защото са гладни; не защото не са се возили на автомобил, от­варят с шперц чужди коли и ги карат; не защото им липсват пари посягат на чужди портмонета. Към такива простъпки ги тласка и инерцията, релфексът на безпрекословно изпълняваните детски желания.

Без обоснованото родителско „Не!“ е незъзможно пълноценното социализиране на личността. Животът в колектив (а първият колектив е семейният) предполага и умение да се подчиняват – и на другите, и на себе си. Този, който не може да се подчи­нява, не може и да ръководи, липсва му чувство на дисци­плина – лична и гражданска. Личността трябва ясно да съзнава необходимостта от онова, което върши, както и необходимостта от онова, ко­ето колективът изисква от нея.

А то не винаги е свързано с приятни преживявания.

Когато родителите не уме­ят да казват „Не“, детското мислене се развива едностран­чиво и необективно. Дете­то разсъждава неправилно за по-сложните взаимозависи­мости.

То иска да отиде да се окъпе в реката край село­то без позволение. За него то­ва е свързано само с пред­чувствие за приятни усеща­ния, изключва опасността от настиване, от нараняване или нещо по-лошо. Детето така постъпва не от глупост, по­ради „детинщина“, както възрастните бързат да отсъ­дят, а защото му липсва на­вик да съобразява.

Родителите не са го научили вина­ги да търси и „обратната страна на медала“. Незакалеността в тая насока обик­новено се нарича глезене. Тогава детето става безво­лево и неуравновесено. Не­говите желания и настрое­ния се сменят бързо. То си из­гражда и една невярна пред­става за себе си (най-често надценява своите потребно­сти и желания). На човек с такива черти не може да се разчита, а и той сам не може да разчита на себе си. Ако навреме „неволята не му по­могне“, според известната при­казка, осигурен му е траен източник на най-различни не­приятности за цял живот и при­чината за тях ще му бъде все неизяснена до край, все мътна.

Разглезеният преди всич­ко ненавижда труда, защото трудът е изпитание, трудност, отказ от удобства, от оби­чайните удоволствия, провер­ка иа психическата устойчи­вост и сила на характера, подчиняване на реална не­обходимост.

Изпълнението на каквато и да е задача изисква сила, набирана с години и закалявана преди всичко с труд. Липсва ли закалка, всяко из­питание е сигнал за тревога, за трескава паника. Умението да се взема бързо и вярно решение предполага тренировки. Тоя, на когото никога нищо не е отказвано, сам издига като щит собст­веното си „Не!“ –

не иска да работи, да се съобразява с другите, със съществуващите норми и закони.

За не­го закон са собствените му прищевки. Всяко негово „Искам“ е начало на недостой­на игра за получаване на не­що, което не му се полага. Понякога и да осъзнае не­лепостта на положението си, обикновено е безпомощен да се спре.

Бебето още не е пропла­кало в кошчето и бабата ти­ча да го вземе на ръце. И по­сле майката се чуди защо пла­че до посиняване и трябва непрекъснато да го носи. Пре­ди детето да е осъзнало, че играчките му могат да бъдат и много (затуй пък без­интересни), добрият татко му подсказка тая възможност, ка­то му купува с повод и без повод. Със същата безотго­ворност възрастните услуж­ливо предлагат на малчуга­на лакомства, книжки с кар­тинки, забавления и удовол­ствия без мярка. Но детето става ученик и трябва да изо­стави много от предишните си занимания в името на учебния труд и на дисцплината. Сега то вече не може да изгледа телевизионната програ­ма до край не само защото след 20 часа тя е за възраст­ни, а и защото трябва да ста­ва рано. Но опитайте се да откъснете от телевизора ед­но дете, на което седем годи­ни сте угаждали и предугаждали желанията. Напразно приписвате протестите, пла­ча, истериките на неговата опърничавост. Всичко това вие сами старателно сте под­готвили от много любов! Се­га отказът напомня натиска­не спирачките на автомобил, набрал голяма скорост. Раз­бира се, че може да стане и катастрофа. Но за това авто­мобилът има ли вина!

При прилагането на родителското „Не!“има закономерности, за които трябва да държим сметка. Проходилото дете само се уверява, че не може да пипа с ръчичка нагорещената печка.  Така то получава първото нагледно доказателство, че не всичко му е разрешено. Ако сполучливо използваме това начало, ще решим много проблеми. И тогава откъсването от телевизора няма да бъде толкова болезнено. Малкия човек трябва естествено плавно да навлиза в един свят с разрешени и неразрешени неща, с неотменими изисквания, постепенно сам да си ги открива и се съобразява с тях – без трусове, без заплахи за неговите детски радости.

Известен е педагогическият „секрет“ – не издавайте заповеди, които няма да бъдат изпълнени. А възрастните трябва да знаят добре кое тяхно нареждане е неизпълнимо. Вярно е, че възрастните не бива да забраняват на детето да задава въпроси, да обича някого, да иска да рисува, да играе, да се смее…

Те са длъжни безпогрешно да отделят истинските му нужди от прищевките, да проявяват много търпение, да отчитат  индивидуалната непов­торимост на детето (възраст,  темперамент, предпочитания) и на ситуацията, да бъ­дат прецизни, да показват отчетливо чувство за справедливост. Ако родителската забрана само веднъж бъде продиктувана от лошо настроение, от скоропреходна раздразнителност, за които детето няма никаква вина, и то разбере това, всички следващи възпитателни усилия що срещат неговата прикрита или явна съпротива.    Г

Отказът не е средство за дресировка, а лост за регулиране на поведението, пътека към тайните на големия свят. Чрез родителското „Не!“ детето се приучва да приеме определен обем от задължения и отговорности, от лишения, да осъзнава нуждата от самодисциплина.

Отказът може и да навреди, ако в него има предвзетост и преднамереност, стремеж към удовлетворяване на болни родителски амбиции!

Умението да казваме убедително своето „Не!“ зависи в последна сметка и от нашето умение да живеем честно, да проявяваме гражданска доблест, да не допускаме противоречие между думи и дела. Защото децата не толкова ни слушат какво им говорим, колкото ни гледат какво вършим.