Деца на никого

Oт две години съм учителка в един от домовете за деца и юноши, преподавам български език и литература в X и XI клас. Още първите ми контакти с моите ученици ме убедиха в коренната разлика между тях и останалите им връстници в няколко аспекта: физиологически (изключително много боледуват), психически (с трайни травми, неврози), интелектуален.

Тяхното усложнено социално-психологическо положение, отсъствието на дом, семейство, топли родителски грижи е превърнало много от тях хора недоверчиви, с горчивото съзнание, че бъдещето им е отредило едни от най-сенчестите места в нашия живот.

Опитвах се да внуша на възпитаниците си част от своя педагогически оптимизъм, като използувах учебния материал, стараех се всячески да укрепвам вярата и надеждата им. Творбите на наши и чужди писатели ми помагаха с идеите си за победимостта на злото,

за човешката съпротива

и устойчивост. В край на сметка резултатът не е голям.

Сред възпитаничките ми има едно шестнадесетгодишно момиче, казва се Ваня. Тя не познава родителите си, не получава никакви средства освен онова, което й дава държавата, не общува с никого, настръхнала е срещу всички.

Наскоро ги заведох на унгарския филм „Родители за неделя“. Исках да видят, че техните проблели, драмата им вълнува хората, че се търсят средства да им се помогне. На импровизираното обсъждане на филма, което аз се постарах да протече при възможно най-топла, интимна атмосфера, Ваня каза с горчива ирония: „Ревете върху собствените си трупове, а обществото плюе на вас

и от сълзите ви прави развлечение за другите.“

Най-силен е техният протест срещу хората „отвъд“ дома, към всички нас – благополучни, семейни, обществено признати. На нашите усилия да им върнем загубеното те гледат е недоверие. Когато рядко наруши безнадеждното си мълчание, Ваня тъжно казва: „Вие се правите на човечни, за всичко това ви се плаща и то повече, защото трудът ви е тежък. Тази ваша човечност не ни е нужна. Тя не връща онова, което ние нямаме – своя опора, свои близки.

Ние сме деца на никого, нас никой не ни е обичал.

Ако аз се задомя, мога да бъда само жена и слугиня, но да обичам – не мога, смешно е да мисля за подобни неща. Сърцето ми е празно, какъв човек съм аз?“

Неведнъж съм спорила с песимизма й, но тя има срещу всички мои думи неизбежния, всеуни щожаващ довод: „Вашите грижи за нас са напразни, те не ни връщат нищо. Обществото утре ще посочи мястото ни. Хората знаят за съществуването ни, но не се занимават с нас, неудобно им е,

изпитват неловкост от нас като от срамна болест.

Никога няма да ни приемат за равни, нашият произход ще ни затваря вратите цял живот!… А изключенията не ме интересуват.“

Да се строят домове за тези деца е необходимо, но не е достатъчно. На тях трябва да им се даде не само препитание за живота,

а вяра в смисъла му.

Неотдавна имаше предаване по телевизията за нашите домове, та изчерпва ли се проблемът с напуканите дюшемета, с претъпканите спални, с произвола на някои възпитатели или с липсата на бани? И при решаването на тези въпроси отговорностите се прехвърлят от инстанция на инстанция. Но дори всичко да беше наред, дори да имаха блестящи учебни и битови сгради, това не би променило много нещата. Защото тези деца, тези млади момичета и момчета,

тези хора страдат

и за тяхното страдание трябва да се потърси някакъв изход! Зная, че нещата не зависят само от административиото или правното им уреждане, нито от личния ентусиазъм.

Как може да се обясни фактът, че броят на родените извън брак деца се увеличава – за 1980 г. те са около 13 000. Сиреч, на всяко десето дете едно е извънбрачно. Това явление е страшно дори и като се има предвид, че не всичките са лишени от семеен покрив, че част от тях се отглеждат от майките, други са осиновени. Но посочената цифра крие в себе си и

потенциала на изоставените деца,

онези, към които и при наложилите се по-свободни сексуални норми на поведение се проявява нетърпимост, „презрение“, съответствуващи на отхвърлени представи от миналото. Как можем да си обясним парадокса: в едни случаи да сме свободомислсщи, еманципирани, а в други, пряко произтичащи от първите – да се придържаме към консервативни норми. Не е ли това един симптом за

зле прикрито морално двуличие,

не е ли подминаване на истинските виновници и стоварване на вината върху беззащитните им рожби? Ето в такава атмосфера се създават тези анонимни, страхливи и подли „родители“, изоставили децата си на неизвестността и уредили живота си без тях.

Начинът, по който се отнасяме към възпитаниците на домовете, някак натрапчиво се свързва и с главния въпрос: действително ли са така солидни нашите собствени морални норми? Не ерозират ли те твърде лесно от промените на времето, не допринасяме ли самите ние за нравствената неустойчивост на нашите деца? Иначе как да си обясним факта, че дори в семейства, уважавани и почитани, са се появили онези,

захвърлили рожбата на своята любов?

Къде са плодовете на грижите ни да създаваме хора отговорни и добри? Статистиката на абортите, забременяването на непълнолетните не помрачава ли убеждението ни, че сме си свършили добре възпитателната работа? Даваме ли примери със собственото си поведение какви хора да бъдат нашите деца? Не подменяме ли исконните човешки ценности, свързващи и обвързващи ни, с вещомания, с кариеризъм, със стремеж към замогване? Не насърчаваме ли тъкмо ние в синовете си изграждането на

фалшива йерархия на ценности,

в която на ниските степени се поставя отговорността, мклосърдието, алтруизмът?

Бъдещето на нацията са младите и цялото ни общество се стреми да осигури на младия човек условия да се подготви и реализира пълноценно, в името на младежта се прави много. Но децата от домовете са създадени от представители точно на тези младежи и това показва пукнатините на възпитанието ни, което не формира у всички чувство за дълг и страх от безнравствената постъпка, нито пък – отзивчивост и състрадание, отговорност за човешката мъка.

И най-важното:

отношението им кьм любовта.

Как допуснахме така бързо сред част от младите да се разпространи схващането, че любовта е секс, удоволствие, безнаказана сладка игра без никакви обременителни последици? Нямаме ли тук и ние пръст, щом допуснахме деформация на тези романтични и прелестни човешки отношения! Не се ли отдръпваме твърде лесно пред неизбежната промяна на нравите, не обявихме ли някак бързо ранната сексуализация за процес, движещ се по свои собствени закони, недопускащи контрол и намеса отвън! Мигар можем да останем необезпокоявани пред съществуването на хора повърхностни, нравствено инфантилни, недолюбващи децата, упражняващи любовта като спортна дисциплина!…

Някои споделиха с мен скръбта си,

породена от гледката на момичетата в дома, показани в телевизионния филм, за който стана дума. В телевизията са получени много писма, изразяващи тревога за изоставените деца. Проблемът се коментира и в науката, и в художествените произведения, и по радиото, и в печата, но уви – твърде недостатъчно… Твърде малко е само тази тревога, само това гражданско съпричастие. Необходимо е всички да потърсим и унищожим причините за тази болест – НЕЧОВЕЩИНАТА! Защото, в последна сметка, няма друг начин за борба с това явление, чиито жестоки последици са всички онези момичета и момчета от домовете.