На 15 години съм.
Имам нужда от вашата помощ.
Отнася се за любовта.
Вече съм изпитала какво е първата любов, въпреки че съм само на 15 години…
Р. С., с. Български извор
Вече почти година всеки ден отварям писма, които започват еднакво – търсят съвет, помощ, подкрепа. За първата любов. Вече си мислех, че всички любови са еднакви, няма първа любов. Докато в редакцията не пристигна и едно писмо от Пловдив: „За първи път обичам и съм обичана. Всичко ми изглежда различно. Как да обясня на родителите си, че имам право на любов и че първата любов е най-чиста, най-неподкупна, най-искрена. А възрастните винаги пресмятат…“
Ето, Дианиното писмо ми отвори очите – има, разбира се, първа любов. Същата тази, от която улиците стават по-весели или по-тъжни, а
на родителите и учителите им настръхват косите
от нея. И все едно знаят. „Малки сте още, малки сте още!“ Искам да ги успокоя – нали все някоя любов трябва да бъде първа? Нали все някога човек трябва да разбере, че светът не се състои само от бележници, изпитвания и компютри? Нали все някога трябва да започне да гледа на света и по този начин?
Скоро обаче една майка ми каза: „Аз не се тревожа от това, че дъщеря ми е влюбена, а от това, че върши глупости…“ Глупостите бяха бягствата от училище и намаляването на успеха. Права ли беше дъщерята? А майката?
Пак поглеждам писмата. Те са толкова объркани, толкова питащи. Най-после събирам смелост да им отговоря, макар че едно време и аз питах, търсех съвет, чаках рецета, а страшно се ядосвах, когато отговорите не съвпадаха с това, което исках…
Уж са различни – и по пликовете, и по печатите, и по листата. Но повечето от тях носят умоляващото:
„Помогнете!“
Питам се тогава: за какво да помогнем? И можем ли? „От две години обичам едно момче и тайно го следвам, където мога. макар че той не ми обръща никакво внимание. Искам да съм с него цял живот. Просто не мога да си представя, че ще живея с друг. Помогнете ми, иначе ще се самоубия… Искам да съм с него, разберете!“
Започнах да премислям всички варианти как можем да помогнем на 0. Как да стане тъй, че момчето й да я заобича, да са заедно? (Това впрочем е един от най-често срещаните въпроси.) Но колкото и да мислех, стигнах до извода, че… не можем да й помогнем. Не само ние в редакцията, но никой по света не може да накара някой човек да обича друг човек.
Чувство за двама
Знам, трудно е, тъжно с, самотно е, но дано да ви бъде по силите – отдръпнете се, щом сте нежелани. Така или иначе любовта не се постига насила. А ако продължавате да настоявате за „любов на всяка цена“, има опасност да не спечелите обич, ами – презрение. И нещо, което е по-важно – да загубите собственото си достойнство.
Скоро наблюдавах такава картина. Деветокласничка дружеше със свой съученик. Момчето замина да учи в друг град и през лятната ваканция престана да й се обажда. Девойката посърна. Все търсеше сгоден момент да мине през неговата улица. Звънеше му по телефона и мълчеше. Причакваше го уж случайно на спирката с надеждата, че ще го накара да й обърне внимание. Уви, всичко стана наопаки. Приятелите му разбраха слабостта на Марина и започнаха да й се подиграват. Гледах и него – „умираше“ от щастие, че тя е толкова „хлътнала“. Един ден я спрях. Посъветвах я да се оттегли. „Лесно ви е на вас – разплака се момичето. – Ами после? Та аз толкова го обичам. Какво ще правя после?!“
„После“ наистина е ужасно време.
Дни, седмици, месеци светът ти се струва празен и безсмислен. Човек има усещането, че са му отнели единствената възможност в живота. Какво му остава да прави? Ами нищо друго, освен да взема първия си урок по житейска зрелост. И в това няма нищо обидно. „Урок по житейска зрелост?“ – гледа ме скептично Марина. Ами да. Защо можем да учим английски, химия и цигулка, а да не учим как точно да преодоляваме мъчнотиите и огорченията, как да излизаме от тия заплетени ситуации. Нали в живота има успехи, но има и поражения, има удовлетворения, но има и разочарования? Ето, огледайте се по-далеч от вашата улица, от вашето училище, от вашия клас. Навярно там има други хора, които
наистина заслужават любовта ви.
Как да направим така, че да сме обичани? За жалост универсални рецепти няма. Никак не е лесно да се превърнеш в обичан човек. Но едва ли това може да стане е бягства от училище и дома, със стоене под прозорците на любимия, с мълчания в телефонната слушалка, които те унижават, правят те смешен. Има и други начини. Вгледайте се в себе си и в него. И… не тръгвайте към някого с желанието на всяка цена да го превземете.
Диана от Пловдив казва, че в любовта възрастните винаги пресмятали. Може би наистина звучи „пресметливо“, но в нещастната (или по-точно – несподелената любов) трябва „да се пресмята“, за да не се превърне най-красивото човешко чувство в озлобление към хората, към света, за да се уважават усещанията на другия, за да не направим неща, за които по-късно можем да се срамуваме и съжаляваме…
В щастливата любов пък трябва да се „пресмята“, за да се запази тя, за да не се превърне в нещастна. Неведнъж съм чувала момичетата и момчетата да казват: „Мен да ме обичат, пък тогава е по-лесно…“ Илюзия!
Никак, никак не е лесно
Спомних си: аз – ученичка и влюбена. До уши. Исках да съм постоянно с НЕГО, да се държим за ръце, да ми шепти колко съм хубава, да ми се възхищава, да ми носи чантата, да ми се обажда по телефона през пет минути. Представях си дори нашия общ живот след 10 години – децата ни, кухнята, спалнята ни. Предполагах, че все тъй ще си вървим – ръка за ръка, очи в очи, винаги, навсякъде заедно с НЕГО. Поне на теория ми изглеждаше чудесно, поне така пишеше в книгите…
Но не стана така. Изведнъж се оказа, че не съм „абонирана“ за щастието, както си мислех. Първата любов ме стъписа, свари ме неподготвена. Обърках се – трябваше да се съобразявам с хиляди неща – с училището, с моите и неговите приятели, с моето и неговото настроение.
Изведнъж трябваше да общувам по всички възможни начини със света – от галенето до кавгата. А се оказа, че още не мога. Че съм била прекалено сопната. Че съм мислела повече за себе си, а за него – като за вещ, която мога без усилия да притежавам. Не успях да преодолея връхлетялото ме щастие, сметнах, че ми е задължено. И един ден то си отиде. Просто ми обърна гръб, защото аз не бях го заслужила и не полагах достатъчно грижи за него. Защото исках само розови дни и приказни сънища. А и в най-голямата любов хората се сдърпват, разделят, изпитват чрез други хора и обстоятелства…
Тези редове не претендират за универсалност. Исках да защитя първата любов пред родители и учители, да й позволя да се целува по улиците, да държи предълго телефоните заети. Исках да кажа още, че момичетата и момчетата на 16-17 години никак не са малки от деня, в който започнат да мислят за някого отчаяно или по-малко, настойчиво или по-малко, щастливо или по-малко. Може би любовта е дошла и може би не й е достатъчен урокът по английски и химия.
0 Коментара