В януарския си брой през 1975 година „Жената днес“ публикува писмото на група осмокпаснички от Асеновград. Оплаквайки се от грубото държане на своите съученици, те питат: „Всички мъже ли са такива?“‘ Пръв се опита да им отговори известният артист Стефан Данаилов.
Сега даваме думата на Дончо Папазов, който заедно със съпругата си Юлия през лятото на 1974 година прекоси с лодката „Джу“ Атлантическия океан. Ръководителят на трите научни експедиции „Планктон-1″, „Планктон-2“ и „Планктон-3“ Дончо Папазов е научен сътрудник, завежда секция „Икономика и организация на производството“ в Института за металорежещи машини – София.
Въпросът за кавалерството ми е колкото близък, толкова необичаен. Затова преди да се захвана да пиша, си отговорих на три въпроса: „Темата не е ли изчерпана?“ , „Имам ли какво да кажа?“ „Имам ли опита и правото да пиша?“. Започнах със семесни чувства и с уговорката, че ще споделя мои лични, неповлияни от нищо впечатления за кавалерството, резултат от нашия семеен живот, протекъл дни наред в крайно тежки условия и относителна самота.
Правилата: целувай ръка; дръж палто: поклон; комплимент и т. н. са външни прояви на кавалерството. Красиви са, удобни са, но са „ниската“ степен. И лесната. И нищо некостващата.
Това може да се внуши на дете, на влюбен дангалак, може да бъде похват на кариерист или женкар. Хиляди мъже по този начин „отбиват номера“ и минават за възпитани и интелигентни.
Евтинее, когато мъже, които се стискат целогодишно, даряват с цветя и дреболии, празнуващи съпруги. Не утешава старото правило: по-добре един път, отколкото никога. В личните отношения еднократни жестове могат да наскърбят, да подсетят за пропуснато внимание. Нелепо е и изолираното „разпускане“ с цветя, с ресторант, театър и т.н.
И въпреки това жените обичат тези външни прояви и ще ги обичат още хиляди години. Кое им харесва? Защо една млада и силна спортистка се радва, ако възрастен мъж и подаде ръка като слиза от тролея? Мисля, че всяка жена харесва у мъжа силното начало, а външните прояви са до известна степен негов плод. Така нещата застават на мястото си и подсъзнателно се определя отношението и ролята на всеки.
Истинският кавалер дозира вниманието.
Тук преиграването има обратен резултат. Много важен е рефлексът. Закъснение само от 5 секунди може да те постави в нелепо положение. Има дори амбициозни жени, които приемат обикновеното внимание като подценяване.
Правилата са строги, точни и знайни, но пълни с нюанси. А нюансите правят човека. Може цял живот да отваряш врати и да целуваш ръце и пак да минаваш за „дръвник“.
В наше време на кавалерите е по-трудно, от тях се иска повече разнообразие, такт и интелект. Културата на жените е по-висока и те знаят, че са равни на мъжете. Налага се
да балансираш с модерно внимание, без намеци за неприятни неща.
Времето на салонните кавалери отминава.
Тя поема управлението, аз – кофата.
Условията на нашата експедиция бяха такива, че външните прояви на кавалерство от само себе си отпаднаха. В буря, когато лодката се мята като бясна, е оперетъчно да захвърля управлението и да подам ръка на излизащата от рубката Джу. Жалко, че не се сетих – щяхме да имаме един смях повече. Но
е в реда на нещата аз да изхвърлям водата с кофата. Това е хамалска работа. Така аз хващах кофата, а Джуто – управлението. В тези „изчистени“ условия другояче не можеше да бъде.
През цялото време наблюдавах как Юлия се смалява, как гасне като свещичка и се мъчех да й помагам. Тя винаги отказваше помощта ми и нито един път не се съгласи да поема нейната вахта, дори когато беше зле и едва се крепеше. Правеше го не от криво разбран стремеж за равенство, а защото усещаше, че и на мен ми е тежко. Тя знаеше отлично, че не ми е леко и ме пазеше. Това е кавалерство.
Истинско и ценно. То не се забравя.
В най-тежките моменти дреболиите стават проблем. Една не на място поставена кофа, едио зле подхвърлено въже така те вбесяват, че започваш като от спестовна книжка да „вадиш“ стари обидни спомени и бавно, но сигурно затъваш в блатото на разправията. Много пъти ми се е искало да се развикам на Джуто, но се опазихме. Без да морализаторствувам, мисля, че едно изчакване, едно „премълчаваме“ е от чистите прояви на кавалерството.
Стана ми ясио, че кавалерството е работа за двама. Кавалер трябва да бъде мъжът, кавалер трябва да бъде и жената. Едва тогава ще има истинско равенство в семейството, но това н означава, че мъжете трябва да се разтоварят изцяло от външните форми на кавалерство.
Уважение във всекидневието
Най-кристалната проява на кавалерството е уважението. Да съумееш да вдъхнеш и запазиш уважение към партньора си, да имаш непрекъснатата радост от общението, от думите, от милите глупости, след като е минала лудостта на влюбването, е трайната, голямата основа на съвместния живот. Това е то, дяволското уважение във всекидневието. За него се искат усилия и от двете страни. Ще си позволя да поместя, без съкращение, част от дневника си:
… Всъщност експедицията нищо не променя. Ние сме си старите. Аз ще се върна в института, Джу – в студията. Ще се хвърля върху отложената аспирантура и ще подема кампанията за Тихия океан. Но има и друго. Важно. Хиляди пъти по-голямо от това, че те пишат във вестниците и се гледаш по телевизията. То е Джу и аз. Ние се обичаме. Ние сме семейство, което не си е „писнало“, което може да се забавлява, но предпочита собствената си компания.
Нагледал съм се на нещастни семейства, на вътрешни емигранти. Ние пренесохме през много трудности и опасности нашата любов. Не зная кое какво направи – тя експедициите ли, или те нея, но съм сигурен, че много по-лесно в тези условия е да се разколебаеш в някого, да го възненавидиш.
Джу от все сърце искам нашите неща да се развиват, да вървят напред. Ние се приемаме по коренно различен начин, отколкото преди 6 години. Но много no-качествен. И вярвам, че след още години ще стане по-хубаво. Аз съи влюбен и те обичам. Вътре в себе си нося и нещо още по-необходимо – уважение и вяра. Според мен то е задължително условие, освен другите. Просто, ако го няма, всичко рано или късно ще изгърми. И е най-трудно да запазиш вярата и уважението в някого, особено в близък, когото виждаш непрекъснато. Всичко съм изпитвал към тебе, но никога не би било блудкаво.“
Сами си го правим
Голяма част от познатите ми смятат за унизително да научат нещо от жените си, не желаят да допуснат, че те могат да знаят повече от тях. И дори когато жената е явно по-интелигентна, нещата по взаимно съгласие се тушират, за да може мъжът спокойно да упражнява изначалната си власт.
Само пълната липса на кавалерство може до те накара да бягаш от равенството. Това не се оправя с навреме купени цветя, дрехи и накити.
Наблюдавал съм стотици пъти как мъжът се старае да смачка самочувствието на жена си или на приятелката си, как се гордее с това, че има свой „собствен“ живот. И как прави всичко, за да сведе живота на жена си до работата, децата и къщата. Разбира се, по-късно започва да се чуди защо у дома му е скучно. Ще му спестя чуденето. Скучно му е, защото сам си го е изработил. Направил е всичко възможно да доведе нещата дотам. Нелепа е тази мъжка недалновидност, това полугеройско неразбиране, дори на собственото удобство. Хиляди пъти е по-хубово да общуваш с усмихната, забавна, пълна с истории съпруга, отколкото през вестника да гледаш как в кухнята мърмори смръщената и недоволна майка на собствените ти деца.
Доверието е друга проява на кавалерството. Естествено то е свързано с уважението, но може да съществува и отделно. Няма по-приятно чувство от това да вярваш, да знаеш, че няма да те подведат, че ще направят всичко за тебе, че няма да те изложат и т. н. Да знаеш, че това е човекът, на когото можеш да се опреш. И пак опираме до двупосочността – мъж-жена.
Да задържиш доверието е трудна работа. Това е от висшите форми на кавалерството. Ако прибавим търпимост и широта, ще бъдем близо до идеала. И, търсейки го, може би никога няма да си изневерим.
Много от това съм научил от жена си. За него и за всичко, което ми е дала, й благодаря.
0 Коментара