Дреболия. Разказ от Илинда Маркова

Из сьседните апартаменти лаеше куче.  Долу Златев се разхождаше около кола­та: чакаше. Чакаше и охраняваше –  докторът вече бе имал неприятности. Трябваше да изтърпи някакви си десетина-петнайсет минути, без да вика. Викането бе строго забранено. Вместо него:

– Ухапи ми ръката.

По-добре погледнете Златев да не е застанал на слънце.  Светла се усмихна. Виждаше част oт прозореца с короната на раззеленено­то дърво и птиците, които прелитаха… Такова дърво имаше и в градината на детството й – едра ябълка петровка, и тя я населяваше е необузданата си тогава жизненост. Светът бе създаден да му се радва: жужене­то на пчелите, ниските сре­бърни върби, смолата по обелените стебла на чере­шите, високата трева, която достигаше с ръце, провеси­ла глава надолу от ниския и прав като висилка клон. Едно от досадните съседски деца я бе уловило с примитивен фотоапарат и на чер­но-бялата снимка тя бе като прилеп, захапал ябълка в съня си… Упойката беше местна: усещаше първите приливи на приятно отпу­скане и далечна еуфория. Страхът, който за миг се бе опитал да се настани в съ­знанието й, се изцеждаше бавно и виновно. Напрегна­тостта, този лош навик, се разбиваше в зелената коро­на на дървото и зашеметена падаше надолу – прилеп, захапал ябълка в съня си. Притвори очи. Жената на доктора потракваше с легенчета и инструменти, както всяка домакиня би се суетила около тенджери и прибори. Това действаше домашно и успокоително.

– Как сме?

Звучеше свойски. Всъщ­ност бе загрижено Едно трудно прикривано безпо­койство, кръжащо около специалния стол И тя бе загрижена: Златев беше сам и нямаше кой да му каже да не стои на слънце.

– Добре.

Отговори и разбра, че слюнката може да бъде гъс­та и лепкава като смола.

– След малко започва­ме.

Това беше докторът. Ни­сък, дебел, светли очи, кои­то напомняха размити вод­ни боички – цвят, който до неотдавна Светла получаваше за небето в час по рисуване. А то не се виждаше, закрито от раззелененото, разперено дърво, пораснало точно тук да пази прозореца, така както долу Златев трябваше да остане да пази къщата. Кучето отново се обади. Гласът бе злобен и тъничък. Принадлежеше на някой преносим и в джоба пинчер. А може би и на Иванката. Стана й смешно. Жената на мъжа, с когото ходим, винаги беше нещо, с което можем ла се позабавляваме. Скоро всич­ко щеше да мине Само една дреболия, й бе казал Златев и тя му вярваше. Виждаха се от няколко месеца и

знаеше, че за първи път с влюбена.

А той? Той беше различен. Различен от тъл­пата нейни връстници, които искряха от глупави шеги, спортна жизненост и само­чувствие, поддържано от родителско притежание на движими и недвижими ве­щи. Момчетата се притес­няваха, губеха самона­деяност и бързо се отдале­чаваха, ако изобщо бяха имали смелост да я прибли­жат. Застинала. Изглежда, това бе точното определе­ние за нея, защото както откровено ненавиждаше из­лишните жестове и думи, така не бе и привърженичка на онези плитки игри, кои­то оживяваха и поддържаха интереса. Начинът й на об­личане също не предразпо­лагаше. И дрехите й говореха, че е студена, неподвижна и надменна: черна блуза, черна пола, обувки и чора­пи, огромни яркочервени колан и чанта. А ръкавици­те –  тънки, паяжовидни и също черни, не сваляше до­ри когато докосваше някой втвърден от спорт и стрес момчешки врат.

Със Златев често ходеха по заведения и неизменно привличаха по­гледите. Водеше го и в ди­скотеки, кьдсто връстници­те й го гледаха като бяла врана, а момичетата следя­ха с любопитство грижите й за него: трохичка от пас­тата на устата, капка от ка­фето върху панталона. Не знаеха да я съжаляват ли, или да й завиждат Смътно долавяше

проникването на тънките инст­рументи.

Жената на докто­ра попи капчиците пот от челото й. Интересно, че мо­жеше да отделя влага, след като устните й бяха пресъхнали.  Опята се да благода­ри и кимна с глава, а жената се се изплаши:

– Не се движи, сега свършваме.

Златев сигурно стоеше долу на слънцето в неизменната си поза със скръс­тени ръце, подбрана да отива специално на елегантната му фигура. Имаше държание на човек, недоумяващ, че е задържал нечие внимание. А тя го гледаше поглъщащо, говореше му, като сама се прекъсваше от бързина и желание да каже какво ли не, и неусетно побеждаваше вроденото си отегчение от нещата. Двамата се гордееха  един с друг.  Той нямаше навик да се оглежда, но понякога хвърляше поглед, колкото да се увери, че притежава уникат. Светла може би не беше чак дотам топла и вълнуваща, но присъст­вието й караше останалите полети обилно с руж и накъдрени млади жени да из­глеждат евтини и безвкусни в шарените си дрехи.

Ней­ното бе класическа ху­бост – всепризнавана, но и същевременно за ценители.

Повдигаше й се Жената я усети:

– Още малко. Свършва­ме.

Поднесе бяло легенче и червените й нокти прилича­ха на пръски кръв по стените. Вероятно беше на годините на Златев и при нея то­ва беше отблъскващо. А у Златев Светла бе сигурна, че обича на първо място именно възрастта. Възраст­та като нещо непознато, мамещо в отвъдно, което и помагаше да се чувства же­на. Златев бе обвит в изтъ­няваща и сякаш чуплива ко­жа и затова й се струваше по-достоен за внимание и обич. Рехавият му залез съ­буждаше у нея нежност и майчински инстинкт, болез­нено желание да го закриля като малко дете и да оплак­ва безпомощността му пред неумолимото време, което й го отнемаше все повече, все повече…

Помнеше топъл есенен ден в градината на своето детство. Той изглеж­даше безкраен. Не се при­бра за обяд въпреки викове­те на родителите си, които ценяха топлото ядене и сту­денината в човешките отно­шения. Бе се приютила по високите клони на ябълката петровка и държеше в ръце сочния есенен ден, ухаещ на пчели. Беше чела, че лъвицата майка хваща антилопа и без да я убива, я носи на малките лъвчета, за да се научат те как се прави това.

Спомни си го, когато не след дълго слънцето достигна хоризонта и денят бавно започна да изчезва, разкървавен и разкъсван от лъвчетата на залеза. Така беше сега и със Златев. Тя наблюдаваше със свито сърце тъмните петънца по ръцете му, златото в зъбите, ситните бръчици по лицето и знаеше, че някъде наблизо го дебнеха, готови да й го отнемат, малките лъвчета на старостта, а може би и на смъртта. Това я разнежваше, извикваше у нея желание да го пази, закриля, да го приютява като дете.

– Иванката мина петдесетте, от години не живея с нея, но не мога да се разве­да. Не, не заради децата, те са големи, поели са своя път. Заради нея. Не мога да й кажа: сега вече, като не ми трябваш повече, си свобод­на, защото съм решил да си устройвам живота отново…

Това беше заявено още в началото и застана като кръгъл предупредителен знак пред очите й. Колкото и да бе странно, именно Иванката, както той нари­чаше съпругата си, му осигуряваше тунел за измъква­не, следователно свобода.

Бе избрал най-удобния на­чин да не се обвързва.

В края на краищата не може­ше да се развежда заради всяка привлекателна млада жена, която се изпречваше на пътя. Ето и сега Светла чувстваше около себе си анонимност. Той не бе влю­бен в Светла, без която не би могъл да живее или не­що подобно, а в момиче, което ласкаеше самолюбие­то му. Бе очевидно, че е свикнал на подобни при­ключения, а тя вярваше, че ще го накара да я забележи. Не непременно брак, но с години: три, четири, пет. Не искаше нищо от онова, което предлагаха връстни­ците й: панелна стряха и все по-уголемяващ се телеви­зионен екран като око на душата.

Проклетият малък пинчер отново лаеше, но като че ли го бяха преместили далеч, много далеч. Не ис­каше дете. Нямаше време и желание да се разсейва с друго освен Златев. Това, което можеше да се превърне в трагедия и да разруши живота на една жена преди десетилетия, на нея й се струваше случка без значение. Дреболия. Така беше казал Златев: дреболия. Да, една несъществена дреболия, около която по понятни причини нямаше защо да се вдига шум. Не напразно я предупредиха да не вика. Защо да вика, отдавна не я болеше и не чувстваше нищо. А този вик? Сигурно е жената на доктора. Не разбира, не си спомня да е последвала съвета и да е ухапала ръката й. Движенията на доктора стават нервни и груби. Опитва да повдигне глава, но не успява. Клепачите й също са залепнали. Чува гласа на Златев:

– Как сме?

И той като жената задава въпроса в множествено чис­ло. Сигурно му е прилоша­ло на слънце. Или не… Мо­же би вече наистина не мо­жеше без нея и се беше ка­чил. Тогава защо не бе до­ловила звънеца? Само от време на време онзи кучеш­ки лай, който говореше за зла и дребна порода при­надлежеше на някой пинчер или на Иванката… Като спиш с един мъж, не е възможно да не си представиш поне веднъж жена му. Зла­тев говори: като че ли ще замине за осем дни. Чудес­но! Докато се върне, тя ще се възстанови. От какво? Нали това е дреболия. Ня­каква дреболия. Какво? Какво казват? Вече бил за­минал… на работа в Афри­ка. Не е вярно! Всичко живо знае, че не може да понася слънце. Още преди седми­ца… не си спомняше такова нещо. Срамно е, че още ле­жи. Надига се. Но защо я носят на ръце?… Нали тя трябваше… да помогне на Златев… да си полегне със студен компрес или… С как­во друго – защо не се сещам? Жалко. Не може да чуе… защо… точно… сега.. зами…на…ва… Кучето из­веднъж се разлайва и заглу­шава гласовете наоколо. А дървото?… Защо и то… тръгва! Тръгва с клоните си напред… разбива прозоре­ца!… Не, това не е моята ябълка петровка, нито сре­бърните върби… Вече не влиза никаква светлина, никакъв въздух… И всичко потъва в мрак.

Мрак, захапал ябълка в съня си.