Стояхме с приятелката ми на опашката на един от щандовете в магазин „Явор“. Може би чакахме вече повече от час и половина когато към нас се приближи жена на средна възраст, натоварена с няколко папки и класьори. Тя се спря и каза усмихната на приятелката ми.
– Колко сте хубава!
След това продължи пътя си.
Приятелката ми се изчерви от удоволствие. Поласкана, че непознат човек е забелязал грижата й да бъде добре облечена и с приятна външност. Тя повдигна глава, изправи още повече раменете си и забрави, че краката й бяха започнали да я болят. Пред нейната реакция мислено си зададох въпроса: „Защо аз не й бях казала досега тези думи. Нейният вкус и изтънчени обноски винаги са ме възхищавали, но никога не ми бе минавало дори през ума да и го кажа“.
Може би именно умението да се каже похвална дума за другиго е това, което се нарича признание. В много от случаите ние не си правим труда да го сторим било поради прекалена въздържаност (израз на зле разбрана добродетел), или поради това, че другите могат да четат в мислите ни като в отворена книга. Признанието и възхищението обикновено идват много късно, в края на кариерата, при пенсиониране, или в последните минути на живота. А една непринудена похвала, макар и за по-дребни дела от всекидневието, оценката на някой друг за сръчността, умението, таланта или някоя особена черта от характера могат да направят приятен деня, месеца или годината, могат дори
да променят понякога цялото съществуване.
Веднъж имах възможност да попитам един голям и известен наш хирург какво го е насочило към тази професия. Той ми разказа, че като дете бил с труден характер, мрачен и свадлив. В училище всички били недоволни от него, не бил дисциплиниран и по едно време бил пред изключване. В този момент една учителка, от чиито уроци той почти винаги бягал, му казала нещо, което останало завинаги в паметта му. Сред общия хор от вечни упреци и обвинения нейният глас прозвучал окуражаващо:
– Вие имате хубави и деликатни ръце. Сигурна съм, че ще си служите с тях, за да правите големи неща.
От този ден той добил увереност в себе си, амбицирал се и успял да завърши училище, а по-късно да продължи образованието си и да стане хирург.
„Никога не забравих този глас и той винаги ме подкрепяше в трудните моменти“ – завърши разказът си лекарят.
В навечерието на новогодишните празници пътувах права в претъпкан с хора автобус до близък до столицата град. Повечето от пътниците бяха натоварени с големи пакети и торби. Те се блъскаха в тясното пространство между седалките. Кондукторът обаче бе симпатичен човек, весел и жизнерадостен, надарен със звучен глас и приятен смях. Маневрирайки умело между навалицата, той канеше любезно пътниците с шеги и духовитост да благоволят да минат „напред, към дъното на колата“. И като по чудо постепенно всички започнаха послушно да се подчиняват, напрегнатите физиономии полека-лека се отпуснаха, появиха се усмивки, всеки започна да разговаря със съседа си, разля се смях. Под впечатлението на тази удивителна промяна, която се дължеше на кондуктора, записах името му и веднага след пристигането си, макар и съвсем изморена, написах благодарствено писмо, което адресирах до дирекцията на „Автотранспорт“. Впоследствие получих потвърждение, че писмото ми е било прочетено на общо събрание и че за тази и други подобни похвали кондукторът е бил предложен за награда, което несъмнено ще бъде стимул в по-нататъшната му работа.
Никъде другаде признанието не е така необходимо, както в семейството, а там именно то най-рядко се среща. В неумолимите всекидневни задължения преценката избледнява, грижите се приемат като нещо дължимо, а дребните и неизбежни търкания се раздуват. В такива моменти никой не мисли за любезност към другия. Децата имат
много по-голяма нужда да бъдат окуражавани,
отколкото критикувани, а родителите им по-често трябва да търсят и външен израз, и доказателство за взаимното си уважение. По този повод си спомням за следния случай, който млада майка ми разказа.
Всичко започнало с копчетата на ризата на съпруга й, преуморен и крайно изнервен. После закуската не се харесала на никого, малкият счупил каната с млякото и отгоре на това децата закъснели за училище. Общото напрежение се разразило в истинска семейна буря. Напускайки като вихрушка полесражението, съпругът й се спрял за момент на отворената врата и гневно извикал:
– Защо, по дяволите, си се омъжила за мен ?
Тя не разбрала как му отговорила:
– Защото приличаш на Ален Делон.
Ужасена от казаното, жената чула трясъка на затръшнатата врата и глухо безпокойство започнало да я измъчва. Разбира се, тя се била омъжила за него, защото го обичала и неговата смътна прилика с Ален Делон била просто ученическа фантазия. След около половин час телефонът иззвънял:
– Знаеш ли какво харесвам у теб? – запитал гласът на съпруга й.
– Не мога да кажа… – отвърнала неспокойно тя.
– Харесвам вкуса ти и преценките ти, и начина, по който оценяваш хубавите неща – казал нежно съпругът и затворил телефона.
0 Коментара