Думите. Разказ от Иво Андрич

Вие познавате тази атмосфера. Коридорът в спалния вагон по линията Загреб – Белград. Време около седем часа сутринта Място: Стара Пазова.

Излязох от купето и тъкмо застанах до прозореца и хвърлих поглед към жълтите неправилни ниви с цъфнала рапица, някой здраво ме хвана за раменете И вече говореше.

Милан Демежан, съученик от гимназията. С такива като него човек се среща веднъж на десет години и обикновено се чувствува неловко, чудейки се за какво да отвори дума и какво да каже. В случая такава иеловкост няма защото самият Демежан говори.

С прошарена коса, спретнат, здраво сложен, грижливо облечен и добре гледан човек. Винаги усмихнат, със здрави бели зъби и силни, сочни устни. Сигурен в постъпките си, С твърда и хладна гражданска мярка и умереност във всичко – докато не почне да говори.

Доколкото си спомням, винаги е бил такъв – здрав, ограничен, необременен с мисли и незасегнат от чувства, практичен, страхотно приказлив. Тази приказливост сякаш бе израз иа здравето и успеха му, съставна част от опростената система, с помощта иа която преминаваше през живота          така усмихнат, винаги подсигурен, винаги доволен най-напред от себе си и после от всичко около себе си. И онова, което изхабяваше и рушеше другите хора него като че ли не го бе и докоснало.

Отспал си през нощта, румен и избръснат, с една глава по-висок от мене, Демежан говореше с цяла уста и с целите си бели дробове за миналото, за настоящето, за себе си, за мене, за всичко възможно – говореше гладко, весело, без някакво особено съдържание и видима цел. Говореше така, както диша и ходи.

Човек го гледа, слуша го и се пита: как успява, говорейки толкова много, нищо да не каже? Как не му се схване езикът как не му се протърка небцето и не му се изтъпят предните зъби! Гледам го малко а после той все по-бързо започва да избледнява пред очите ми, избледнява и вече не го виждам, защото правилното му лице ту се слива с дървената стена на вагона, ту се губи в разляната равнина, която скоростта на влака превръща в течна маса и я плъзга покрай прозорците на вагона, като бърза тъмнозелена река, слушам го още по-малко, след това изпускам нишката на говора му и неговите думи се превръщат в също така бърза река от звуци без форма и смисъл А аз мисля за друго.

Откъде се взема тоя непресъхващ водопад от думи? За какво служи! Би ли могъл да се употреби за нещо полезно? Какво изобщо значат думите за хората, какво би трябвало да значат? Думите. Да, думите! И изведнъж, по силата на някакъв чуден закон за противоположностите, те предизвикаха у мене спомена за една отдавнашна случка. Глух и сляп за всичко, което ме обкръжаваше, сега аз сам я разказвах на себе си и така, чрез този ням вътрешен монолог вероятно инстинктивно се бранех срещу наводнението от ненужни, натрапчиви думи.

* * *

В Париж някога живях в отдалечения и съвсем непознат дотогава за мене 16-ти район. В един хотел, построен в края на XIX век – с много и разноцветни стъклени врати, гипсови и дървени орнаменти навсякъде. По декорацията си – един малък оазис на лошия вкус, каквито в Париж рядко се срещат. Но затова пък всичко в хотела беше чисто, пристойно и толкова солидно, че безвкусицата на вътрешната архитектура се губеше в общата солидност като че ли беше едно от необходимите условия за нея.

Гостите на хотела бяха сякаш довеяни от вятъра от всички краища на земното кълбо. Тук имаше и скандинавски студенти, и полски пианистки, тръгнали да търсят добър и авторитетен професор и бърза слава, и южноамерикански емигранти, и остарели френски и чуждестранни двойки, оттеглили се от живота.

Една такава брачна двойка живееше до моята стая. Старец и старица – хора с изискан външен вид, но толкова несъвременни в облеклото и държанието си, че по-скоро вдъхваха някаква призрачна почит, отколкото да предизвикват усмивки. Изглеждаха като живи модели от някаква подвижна итожба на костюми и нрави от края на миналото столетие. И което бе най-странно, дрехите им не бяха нито овехтели, нито сиромашки износени а запазени и хубаво стопанисвани. И те ги носеха напълно естествено и непринудено, като добри актьори, които съобразяват движенията си с духа и епохата на своя костюм, и изобщо във всичко се държаха така, като че ли целият свят около тях бе също облечен по модата отпреди петдесет години.

Тя беше кокалеста, съсухрена жена, а той – сгърбено и повяхнало старче с живи и черни очи и грижливо поддържани сребристи бакембарди на все още възруменото му лице. Знаеше се, че са дошли от Австрия, че тя е еврейка и че заради това са напуснали страната няколко седмици преди идването на Хитлеровите войски, и че някога той е бил търговец на картини и антикварни ценности, голям специалист в тази  област, със солидни връзки в много страни и особено във Франция.

Бяха неразделни и човек можеше да ги срещне навсякъде около хотела – по пейките в младия парк или пред някое от малките кафенета наблизо. По стълбището в хотела учтиво поздравяваха съседите си – по маниера на XIX век, но с никого не дружеха, нито пък се застояваха след храна в трапезарията или в миниатюрния салон.

Така тези престарели вече, непознати двама души продължаваха да стареят тук, пред моите очи, и сякаш с всеки изминал ден ставаха поне с месец по-стари. У тях липсваха знаците на мизерията, ала те носеха белега на някаква тежка емигрантска обезвереност и безнадеждност. Като че ли вързани един за друг, но отделени от целия останал свят, те не ходеха – а пълзяха, така както буболечката пъпли по сламката без определена посока и видима цел. Тежки сами за себе си и непотребни за света наоколо. Докато можеха, те се движеха така – цяла есен и цяла зима; а когато настъпи пролетта, „старият господин“ грохна. (За първи път се случи странната двойка да не се появи на обед.) А два дни по-късно при мене се втурна камериерката и ми каза, че моят съсед умира. Пристигна и собственицата на хотела. Тлас­кан от някакво безпокойство, каквото вероятно всеки човек изживява при такива случаи, излязох и аз, желаейки да бъда наблизо до старата жена, макар че не знаех с какво точно бих могъл да й помогна. Всичко се свърши без вълнение и без излишни думи.

Когато старецът издъхна, жената напусна стаята и не се върна повече там, докато не донесоха ковчега и не затвориха в него мъртвеца, за да го отнесат в моргата. „Тя не трябва да го вижда мъртъв“ – каза собственицата на хо­тела. И за да не седи през това време долу в тесния и винаги хладен салон, предложих на жената да дойде при мене, където беше по-широко, по-светло и по-топло. Тя прие.

Седеше в креслото, до стъклената врата, която извежда на балкона, цяла обгърната в дрехите си от тежък плат и кадифе, с разноцветни дантели, бро­дерии и украшенийца. Седеше неподвижно, потънала в атмосферата на онази особена учтивост иа своето време, която обвързва човека при всяко движение и във всеки миг и която този вид хора никога ие изоставят – дори и в най-дълбокия лес, дори и нощем, когато са сами и невиждани от никого в постелята си Канехме я да хапне или да изпие нещо. Всичко отказваше и то така, че приличаше на статуя, на която не са нужни храна и питие. Най-накрая все пак се съгласи да изпие малко кафе, е което собственицата но хотела – с онази голяма житейска мъдрост която френските жени проявяват в малките нещо – бързо и незабелязано наля половин чашка коняк.

Старицата малко се пооживм но фразите й се движехо само в най-тесни граници. Освен стаята ми, хвалеше и моя вкус, съдейки по единствената картина на стената, която всъщност не беше моя. За покойника не разменихме нито дума. А когато съобщиха, че всичко с свършено и ковчегът е отнесен в моргата, жената направи движение, като че искаше да стане и да се сбогува. Благодареше ми, но продължаваше да седи. По лицето й за пръв път се появи нещо като гримаса на плач, но едва забележима. Съвсем леко потреперване на клепачите, но без следа от сълзи в пресъхналите и избледнели очи. Казах, че продължавам да бъда на услугите й. Не зная с какви думи съм изрекъл това, но старицата – сякаш в продължение на казаното от мене – започна да говори. Това. което разказваше, не бе много, нито пък толкова особено, но все пак – неочаквано и в очебиещо противоречие с нейните навици и с цялото й поведение преди и след това.

– Тежка е такава загуба – тя каза приблизително нещо такова –  и особено на тия години и при такива обстоятелства Но имам сестра, омъжена в Англия, и ще отида да живея там.

– Да – казах й аз неопределено, поне ще има близък човек, с когото да разговаря и – изобщо.

Разговор, така да се каже, около мъртвеца. Обаче в този момент, оставайки неподвижна, с безцветния си глас, в който все пак се долови някаква твърдост и нещо като гордост, старицата неочаквано каза:

– Аз не съм свикнала на разговори.

През лицето й отново премина като сянка тънката гримаса на плача и – изчезна.

– Повече от тридесет години брачен живот прекарахме покойният ми мъж и аз. А това бяха тридесет години на мълчание. Ето сега не мога да си припомня да ми е казал някога нещо друго, освен необходимите делови не­ща и житейски дреболии. Срамуваше се, когото аз говорех в общество. Много скоро забелязох това. А когато оставахме сами, той най-често мълчеше и не криеше, че всеки мой опит за разговор пречи на мислите му. Намерихме някакъв начин за споразумяване и се разбирахме добре, но разговори не е имало – никога. Отначало ми беше трудно, изглеждаше ми нетърпимо, а после се примирих. Цял живот промълчахме така един до друг.

Мъртвото й лице отново едва забележимо се оживи. Дали само така ми се стори, или по него действително премина някакъв израз на учудване, нещо като слаба усмивка? Продължавайки,, жената наистина каза:

– Да, това е странно… Но най-странното е онова, което се случи тази нощ. Първите два дни той боледуваше кротък и мълчалив, както винаги. Дори с доктора не говореше почти нищо. Но в последната нощ, на разсъм­ване, ме повика, хвана ръката ми, като говореше, че около него всичко е тъмно и че в тази тъма е непоносимо страшно. В стаята светеха всички крушки. Той все повтаряше, че е тъмно и страшно и ме молеше да говоря, да му при­казвам. „Какво да ти кажа?“ „Кажи нещо, каквото и да е, само говори!“ И непрестанно повтаряше това, молеше ме да му говоря. Бях изненадана и объркана. Исках да му помогна, да го утеша, сложих ръка на челото му, ала нито една дума не успявах да измисля, нито пък да проговоря. На мо­менти изпадаше в агония и мълчеше, но дойдеше ли за малко на себе си, неизменно повтаряше, заклинайки ме:. „Говори, Паула, говори! Кажи нещо, каквото и да било, само кажи нещо, кажи!“… И така до сутринта, когато издъхна. А на мене ми се беше стегнала устата и наистина не успях да изго­воря нито дума, макар че силно желаех и искрено се мъчех да направя това. Гуках му като на дете, разтривах ръцете му, които започваха да изстиват, но думи, думи не умеех, не можех да кажа.

– Странно!

Казах това в мъчителната тишина, която изведнъж настъпи и която трябваше по някакъв начин до се прекрати. И това бе всичко, което аз – смутен и изненадан от този изблик на искреност – намерих да кажа.

– Да, да, странно! – каза старицата.

Очите й се помрачиха и клепачите леко почервеняха, но сълзи нямаше Всичко това продължи само няколко минути. И всичко бе казано правдиво и твърдо – така че по нищо не приличаше на неприятните интимни изповеди. След това старицата някак решително стана и ме напусна с няколкото обичайни думи от своята старовремска учтивост – думи без никаква връзка с онова, което тя така неочаквано беше изговорила, седейки неподвижно в креслото.

След няколко дни пак по този начин тя се сбогува с мен, като ми благодареше със същите формули за приятното съседство и малката услуга от онзи ден. И замина за Лондон, с обемист багаж, в който някъде се намираше и урната с праха на мъжа й.

Останах сам иа стълбището на малкия хотел със запечатан в съзнанието ми образ на човека, който в най-трудния час напразно бе търсил едиа-единствена дума – като капка вода в пустиня, и с моите безпределни размисли за човешкия живот и за смисъла и цената на думите. След няколко дни отпътувах – и забравих.

И ето че сега тези мисли изведнъж се появиха отново пред мене – същите и все така без край и без решение.

От моя вътрешен разговор ме сепна и пробуди внезапна промяна. Бързата наситенозелена река на пейзажа започна да забавя течението си, малко по малко да потъмнява и най-накрая се сгъсти в сиви, твърди маси. До съзнанието ми постепенно достигаше шум от говор до мене и ставаше есе по-силен и отчетлив.

– Белград! Гледай, гледай, моля ти се! Че кога стигнахме в Белград?!

Това беше казано от Демежан, който изобщо не беше престанал да говори. Гледах го как, говорейки, сваля и внимателно приготвя спретнатия си багаж и как отривисто и безпрекословно вика носач, като че ли носачът открай време е тук и единствено при него на служба. След това се сбогува с мен – кратко и с множество бързи думи, уверявайки ме, че трябва да се видим някой път и да си поприказваме малко повече на спокойствие.

Понесох багажа си сред реката от хора, която бавно напредваше към изхода. Пред себе си зърнах Демежан, който в оживен разговор с носача бързо се придвижваше напред –  пробиваха си път лесно през гъстото множество, като че ли бяха две сенки.

Aз напредвах по-трудно и все повече изоставах. Вътрешният ми монолог бе замлъкнал. Бавно ме пронизваше топлият и шумен живот на белградската гара и полека-лека изтласкваше и застилаше безкрайната пустиня ма смъртното човешко мълчание, която така ненадейно беше се възкресила у мене.