Дядо Гаврил

Беше решил. Ръцете му с безформени пръсти лъщяха от пот и снопчето банкноти в тях кротува­ше мокро и примирено. Колко време беше стискал тези пари, лев по лев, окъсани, изтънели от прегъване, крил ги беше под трите си ризи, още необличани, заключени в скрина. Ризите чакаха последния ден на дядо Гаврил, те миришеха на мухъл. Старецът не можеше да стане в тази жега, слънцето го правеше трошлив.

Но беше решил. Знаеше откъде минава комбайнерът, за да не го изпусне, час по-рано долепи гръб в шепата сянка на плета. Дишаше жегата и се задавяше. Гърбът го въртеше на своя свредел от болка. Но беше решил.

– Момче!

Комбайнерът спря. Тялото му трепна, но лицето не помръдна.

То беше кораво, опечено лице, което не знаеше да говори.

– Момче – замънка старецът. Отдавна си беше приготвил думите, но сега те се разместиха и от гладката им върволица не остана нищо. Момче… Ако, не… момче, вземи тези пари… всичките. Вземи ги, остави Надка. Махни се оттука. На ти ги!

Младият хвана потното снопче, поглади гръбчето му и го пусна в ръката на стареца.

– Нямам повече – прошепна дядо Гаврил. – Вземи тези. И после си отиди.

Комбайнерът прибра пачката, лицето му, като слепено от камъни, не се промени. Ето, тръгнаха си парите, всеки лев от тях имаше история, за месец беше спестяван и не беше купил толкова неща, за да остане под трите необличани ризи. Нищо, измърмори в тъмното старецът. По-важна беше Надка, внучката. Все я виждаше боса, с пъстра блуза, до счупване тънка. И не можеше да повярва, че тя наистина е толкова красива, колкото я виждат очите му. Вечер, преди босите й пети да прошляпат по пътеката, той се отпускаше на леглото. Знаеше, че тя надзърта и проверява дали е заспал. След това се измъкваше, дрехите й отшумоляваха топло и хубаво и го оставяха с мислите му. Дядо Гаврил мразеше тези мисли. Те бяха толкова стари, колкото кожата му, вкоравяваха възглавницата, заплитаха в мрежата си къщата, градината. По-добре да не беше узнал къде ходи това момиче. Но вече беше научил, познаваше комбайнера – един от прашните, небръснати бригадири, пристигнали за седмица в селото да приберат жи­тото. Защо Надка не го доведеше у дома, защо се криеше? Колко нощи бе будувал – опнат, из­нервен, счуваше му се пращене на съчка, стъпки, дишането на внуч­ката чуваше. Жегата подпалваше постелята, щурците навиваха в ушите му своята песен от тел, не­бето беше изчезнало в нощната риза. Надка я нямаше. Какво щеше да стане след седмица, когато комбайнерите обръснеха житните блокове, когато легнеше зърното в хамбарите? Те щяха да си заминат, комбайнерите. А Надка какво?

Ах, защо не му се беше родил внук, да кара тихо старините си Гаврил, да се радва на млади мишци, развъртели коса сред двора… Да не гледа как се пече семето, как тревата прегаря, градината се съсипва. Нямаше кой и сеното да прибере. Едно време Гаврил стрък не даваше да се разпилее, то му беше младостта В коситбата. Тогава в най-големите жеги през юли, когато избиваше пот и по камъните, с острието на косата той можеше да докарва гласа на сойка. В юлските жеги беше причаквал и Коена, жена си.

В юлските жеги бе роден и синът му… Какво знаеше Надка за юли на дядо Гаврил?

Никога не бе седнал да й разкаже за ония години, отдавнашните. Може би ако знаеше, Надка нямаше да се полъже по някакъв пришълец и да изчезва скришом, не би напуснала къщата, не би оставила дърветата да изсъхнат. Дядо Гаврил почти нищо не помнеше вече за настъплението при Пчиня, от войната в ума му беше останал викът на неговия земляк, подпоручик с два прерязани крака.

С този човек бяха тръгнали още от началото от две съседни села. Гаврил не го обичаше, но като видя двата откъснати крака в нови ботуши от чорт, които още трепереха, като чу: „Застреляй ме, земляк? Застреляй ме!“, и видя ръцете, протегнати към пистолета, Гаврил изгуби ум. Подпоручикът му беше казал веднъж, че има двама братя – единият се удавил още като момче, а другия то претрепали към Косово. Гаврил изгуби ума и докато оня викаше „застреляй ме, земляк“, той виждаше с помътените си очи майката на подпоручика, виждаше я мършава и висока до портата, тя пак му беше пред очите, когато землякът издъхна с глътка вода от Гавриловата манерка на устните.

Това помнеше Гаврил от войната. Тя още му беше оставила и два куршума, които фелдшерът бе извадил от корема. Двете оловни топчета заедно със снимката на баба Коена и снимката на сина си като новобранец дядо Гаврил държеше в големия шкаф при ризите, които щяха да го изпроводят от селото му и от света. Старецът не мислеше за този ден, беше го избутал далече зад Гръмнибаир, за да не го вижда с мислите си. Обичаше слънцето сутрин и читалището. Двамата –  старец и читалище – се гледаха, слънцето съживяваше пътеката към къщата заради Надка. Тя се връщаше призори тихо и предпазливо. Дядото отново затваряше очи и се преструваше, че спи. Момичето потропваше в кухнята, сваряваше мляко.

И къщата беше дребна и подклекнала като стопанина си. Кривият й чардак, разперен като крило, все се готвеше да литне, както дядо Гаврил цял живот се бе готвил да тръгне, да опаше с цървулите си целия свят, но все не бе натрупал пари да повдигне себе си и къщата нагоре. Преди синът му да се раздели с жена си, Гаврил седна да му пише писмо – два месеца вечер след вечер бе лепил една с друга думите, които не искаха да се хванат и да тръгнат заедно. А Надка, бе Младене? – питаше го старецът, писмото така и не довърши, и мислите не свършваха, все там се въртяха – в опразнената стая на сина, във вехтите парцали на снахата, които бе забравила, в тревата, която нямаше кой да окоси и така съхнеше като във вдовишки двор. Добре поне, че Надка оставиха при него. Баща й се запъди някъде, отначало от месец на месец драсваше картичка, после от Нова година на Нова година, момичето растеше без него високо,  тънко, с бистри очи. Тази Надка! Старецът се беше опитал да я прекръсти Коена на името на покойната си жена, но като смени името, всe едно пропъди сянката сина и снаха си. Имаше малко парици старият. Година след година ги беше скатавал, от овчарлъка беше делил. Смяташе да се отсрами, когато внучката му се задоми. Парите отидоха другаде – за погребението на Коена.

Събра всички живи от селото, бе дал на всичките роднини, така, мислеше си, ще изтрие петното, което й бе лепнал. И всички дойдоха, цяло село потече след баба Коена — от Кралев дол, Бучино, всички. Дядо Гаврил се надяваше, че така Коена ще му прости, че ще го навестява в съня ако не за друго, то поне да пита нахранил ли е добитъка. Пък тя въобще не се вести. И в земята тя продължаваше войната помежду им от приживе. То бе станало отдавна, тяхното скарване. Подпоручикът, землякът, бе открил едно момиче – тогава лагеруваха в едно кюстендилско село, изядено от въшки и с коремен тиф, а момичето го намерил в една барака. Така стана: иде при Гаврил землякът, разпасан, сваля колана на Гаврил и вика – твой ред е! Момичето – свито на четири в ъгъла, с парцали от дрехи по него. От войната Гаврил помнеше и ребрата на това момиче, които бодяха през кожата. И насинените рамене. Две години след тая барака у дома на Гаврил, при син му и Коена пристигна същото момиче. То още повече се беше смалило. В ръцете му висеше дрипав пакет от одеяло, в него плачеше бебе. Момичето нищо не каза. И Коена нищо не каза. Лицето на бебето беше синьо, а очите – залепнали с някаква бяла мас. Ако не бе умрял подпоручикът, мислеше си Гаврил, ако не се беше затрило това боеше момче, сигурно щеше да я прибере… Всички пари, които имаше тогава в къщата, даде на момичето. Малко бяха, затова продаде по-новите си дрехи, двете бели ризи, които Коена му беше ушила – и тях даде на момичето. Оттогава между него и Коена се отвори рана. Преди бяха едно, но онзи ревливият пакет с бебето ги разкъса и застана между тях. Продължиха криво-ляво живота, но всичко се промени. Като заколиш петел и главата му падне на  една страна, а тялото още пърха и се дърли в прахта – така беше и тяхното, шаваше с последни сили обичта им, блясваше за някой миг, но никога нямаше да се съживи. Какви планове беше кроил Гаврил – да изправи къщата, още два етажа да й вдигне, още деца да му роди Коена. Нищо не излезе. Затвори се жената, премести се в барачката, където по-рано живееше магарето. За кого да строи Гаврил? Взе да продава – каменарския си чук, ножовете, теслите, триона. Искаше да събере пари – толкова, колкото бе дал на момичето с ревливия вързоп. Даде ги на Коена една вечер, каза й: всичко е за тебе! Тя не ги пипна, така останаха левовете на потна купчина върху масата. Коена набързо след това изчезна при сестра си, а синът му израсна като трън, без приказки вечер, сам.

Гаврил, Гаврил беше виновен, че момчето му се затири подир леката пара. Сега поне внучката си да овардеше… Парите, разделени на две купчинки, няколко нощи бяха топлили колената му, преди да реши. Сега беше олекнал и нищичко нямаше, надяваше се само, че комбайнерът ще се махне, внучката му ще се успокои и пак ще стане спокойното момиче с познатите бистри детински очи. Надяваше се, а зад надеждата още по-настойчива пареше мисълта: ако внучката го остави сам, както бе направила Коена, както го бе зарязал синът му. Не можеше да устои без другар под покрива, миналите дни да се навиват пред очите му и да чака кога най-сетне Коена ще го повика при себе си. Не можеше да гледа как дворът, който век беше хранил рода му, изсъхва. Най му беше мъчно за тревата, дълбока до пояс, с миризма на младост, която ръката още помнеше. Беше се захващал преди жегата да коси, но заспиваше прав, подпрян на косата. Събуждаше се паднал съвсем близо до острието, боеше се някога да не се строполи върху него. Внучката му някой път го беше намирала и бе мятала черджица върху гърба му. Заради нея продължаваше коситбата дядо Гаврил напук на страха си, на ръцете, които трепереха и изтърваваха дръжката. Привечер се надигаше, креташе бавно до ливадата и махаше, махаше –  за пет вечери откос от метър заставаше изкривен като рязан със зъби след сандалите му. И този метър го правеше млад. След такива дни можеше да вижда ясно Коена в мислите си. Дори и синът пристигаше като малко момче, обул панталонки с презрамки, и увисваше на дядо Гавриловата шия. Тази коситба още колко ли щеше да продължи, век? Кой щеше да я довьрши…

След като бе дал парите на комбайнера, дядо Гаврил бе заспал. Сънят, който бягаше от клепките му, най-сетне го бе оборил. Толкова неподвижен изглеждаше старецът, че една съседка прескочи да провери дали още диша. Когато дядото се събуди и стаята бавно започна да се намества пред очите му, изведнъж гърлото изхриптя, ръцете се разтрепераха – на купчина върху масата, даже превързани с канапче, лежаха неговите левчета – онези, които беше крил в ризите. Още миришеха на мухъл. Старецът докрета с протегнати ръце към тях, опипа ги. Надке! – извика. Гласът му се бе прекършил и не се чу. Внучката бе заминала с комбайнера, затова са му върнали парите. Надке! Надке! Затътри се горещ, паникьосан до гардероба. Къде са дрехите й, къде са дрехи…

Тогава го видя през прозореца – онзи комбайнер, пришълеца. Затънал до пояс в трева, той въртеше косата, след гърба му течеше прав откос, острието свистеше. Старецът не успя да познае двора си – наполовина покрит с откоси, равен и блеснал като златна тава. Дядо Гаврил едва събра дъх да премине прага. Този пришълец, толкова далече е стигнал! Защо спъва тревата крачките, защо чува сърцето – хлоп, хлоп – да бърза нагоре, към шията…

– Момче… момче! Парите си върнал – успя да изрече старецът.

– Да.

Старецът го гледаше, знаеше, че едва се крепи. Взе да вика Коена от паметта си, трябваше му помощ, много помощ.

– Надка няма да идва с мене – прекъсна мислите му комбайнерът. – Аз ще остана тука, с нея и с тебе.   I

Тогава за пръв път опеченото лице на комбайнера, което беше слепено от камък, се разчупи и проговори. Очите и устните се усмихнаха. Дядо Гаврил слушаше, слушаше. Така се обърка, здраво се обърка и се наведе. Докосна с устни ръката на комбайнера, която отдъхваше върху дръжката на косата. Младият бързо го изправи и застана срещу стареца с пpeсъхнало, слисано гърло.