Омъжих се по любов. Бебето беше вече на път и за него говорехме с толкова нежност. Както виждате, пиша в минало време. Умря голямата любов. Сега на нейно място има.. не, не е омраза. Просто едно хладно презрение. Жалко е да говоря така за човек, когото съм обичала. Дано не прозвучи грозно, но аз не го смятам за човек. Мъж, който няма поне грам бащино чувство, не може да бъде истински човек. За чувствата му към мен, бившата съпруга, не говоря. Те сигурно са си отишли отдавна.
Сега съм сама.
Детето расте пред очите ми. Вече казва първите думички. Щастлива съм, когато ме посреща с „Мамо!“ и се гушва в мен. В това малко същество виждам смисълът на живота си. Страшно горда съм да вървя с него по улиците. И когато един ден се научи да казва „тати“ и попита къде е той, си мисля, че същият този тати трябва да е много нещастен. За това, че не чува детския плач. За това, че не вижда първото зъбче, първата стъпка. Та нещастието сигурно е и в това – да не знаеш, че едно малко същество те споменава.
М. Вълчанова
0 Коментара