Има ли мъжко готвене? Питаме литературния критик Михаил Неделчев.
Безспорно. Мъжът готви по съвършено различен начин от жената. Чрез досега с продуктите той преживява готвенето. Неслучайно мъжете, които обичат да готвят, се сърдят, ако някой реши да им подготви зеленчуците, защото всъщност онзи, който „пипа“ зеленчуците, продуктите, именно той изпитва чувствено досега с природата. Именно в контакта с плодовете на природата според мен се крие и обяснението защо за много мъже приготвянето на ястия е почивка. Жените не преживяват готвенето така – за тях то е по-скоро работа, част от задължението им да нахранят семейството. Твърди се, а и аз твърдя, че мъжете са по-добри готвачи. Обяснението е именно в това – за мъжа приготвянето на храната носи нещо от аромата на мистичното занимание, то е тласък към онова особено състояние, в което съзнанието ти се разтваря в много посоки.
Има и други разлики между мъжкото и женското готвене. За жените приготвянето на храна често е престижна работа, чрез която те се представят добре пред даден човек или хора, на които държат особено. Докато при мъжа удоволствието е не само в крайния ефект, но и в акта на приготвянето.
Жените предпочитат да готвят чисто, еднотонно, мъжете са по-големи привърженици на експеримента, използват повече подправките. Мъжете се отдалечават от онова, което са приготвили предишния път, докато жената обикновено възпроизвежда точно рецептата (разбира се, говоря най-общо).
Но мисля, че по принцип женското начало е по-консервативното. Неслучайно, когато в нашите възрожденски градове мъжете вече са носили дрехи алафранга, жените са продължавали да се придържат към традиционното облекло. Неслучайно на ритуали, празници, когато се приготвят традиционни ястия, с тях се заемат жените. Жената е основният поддръжник на традицията (без която не можем да оцелеем). Мъжът е по-центробежен, жената – по-центростремителна. Мъжът по принцип е по- склонен към смешение, промяна, оттам и към експериментиране, дори и в подготвянето на храната.
Действително, особено напоследък много жени се интересуват от чужда кухня, но това, струва ми се, е по-скоро желанието им да сменят своята идентификация. Кухнята на едно семейство е изразител на неговия социален статус, на съществени нюанси от общественото му положение. Това, че поднасяш европейска кухня например, значи, че по някакъв начин си се „поевропейчил“. Докато традиционното ястие изразява националната и регионалната ти обвързаност. Подобно е значението и на ястията, които се предават от поколение на поколение в един род – те затвърждават принадлежността ти към дадено семейство – с неговото минало и настояще. Така че чрез ястието човек може да укрепва своята идентичност или да бяга от нея (Големият руски литературовед Георгий Гачев например смята, че националната кухня до голяма степен отразява националното мислене.)
Колкото до идентификациите – вероятно фактът, че най-много обичам да готвя яхнии, се дължи на това, че и баба ми най-често готвеше именно яхнии. Тя на свой ред се беше учила на домакинство от свекърва си, която е от Велес (в Македония яхнията е традиционно ястие).
Приятно ми е да експериментирам върху една основна манджа. И една от „темите“ ми е да задуша лук, моркови, целина и оттам нататък „градя“. По подобен начин правя и супите. Харесва ми да ги приготвям от всички възможни зеленчуци, като за разлика от много жени не ги слагам едновременно. Основното при зеленчуковата супа е да знаеш кое след кое да сложиш. Първо например се слага лукът, след него са твърдите корени, след тях – карфиолът, а накрая — картофите, зелето. За мен този род супи са празник на природното богатство. Понякога в една и съща супа, макар това да не се препоръчва от класическата кулинария, слагам зеленчуци с еднаква мекота – картофи, карфиол, тиквички. Според мен колкото повече неща се съберат в зеленчуковата супа, толкова усещането за пълнота, за богатство е по-голямо.
Като дете насила ме караха да ям месо. Като самостоятелен човек осъзнах, че месото, дори поднесено по най-фин начин, неизменно ми напомня за престъпление, за убийство. По същия начин изпитвам неудобство да нося кожени дрехи, обувки, усещам ги като посегателство, като ангажимент. Макар и с известни колебания, ям риба. Предпочитам по-големи риби, и то само филето, за да не виждам цялостния им вид. Не, нямам неприятно усещане към тези, които ядат месо. Нито приемам за редно вегетарианецът да проповядва разбиранията си. Отношението към месото е тип еволюция, до която всеки трябва да стигне сам. А и очевидно е – има хора, за самата физиология на които месото е абсолютно необходимо. Докато за мен не е съществувал нито един момент, в който да ми се е приискало да хапна месо.
Странно ми е, като ме попитат: „Е, като не ядеш месо, какво ядеш?“ Въпреки че днес нямаме разнообразието на зеленчуци, което е съществувало преди 50-60-100 години, все пак според мен възможностите на вегетарианската кухня продължават да са по-големи от тези на кухнята, която използва месо. Защото, когато в едно ястие има месо, то е основното, което доминира, и зеленчукът остава в подчинено положение. Докато във вегетарианската кухня разнообразието идва от зеленчуците.
Не, в българската литература не е застъпена точно темата за вегетарианската кухня. Но кулинарната тема съществува. Например в повечето пътеписи за Рилския манастир неизменно става дума за манастирската магерница, където можели да се поберат три вола. От литературното ни наследство можем да видим, че и „мъжкото“ приготвяне на храната не е от днес. В повестта на Цани Гинчев (работил в средата на миналия век) „Ганчо Косерката“ е подробно описано едно чисто мъжко приготвяне на риба. При това кулинарните умения на главния герой са вложени от автора, за да може той да обобщи, да досъгради образа на един добър български стопанин. Вазов също описва мъжките пикници, които са били традиция в определен период.
Преди Освобождението П. Славейков издава готварска книга, той е и вероятно първият, който от фолклорно-етнографски интерес събира рецепти. Знае се, че самият Славейков е бил голям кулинар и вероятно това му е помогнало да съпроводи всяка от рецептите с нещо като рецензия.
Често ние не си даваме сметка, че наред с основните сетива – очите, обонянието, слуха, кожата – ние добиваме познания и чрез поглъщането на храната. Както и самото приготвяне е експериментално познание за природата, при това за природата в най-концентрирания й вид. Много обичам да приготвям едно ястие изцяло и с него да нахраня близки хора. Защото така добивам усещането, че чрез докосването си до храната, чрез удоволствието, което те са получили от нахранването, се затваря един кръг от хармонията.
0 Коментара