Имало едно време…

За човешкото съзнание тези три думи имат магическа функция: чуеш ли ги, забравяш всички логически предписания, те отключват друг свят, за да те поведат към пещерата на Али Баба, към владенията на Халифа-щърк, към зловещата къщичка на Баба Ята или към Незнайковия Слънчев град…

Понякога късно вечер, когато сънят не идва, уморената мисъл трескаво вика спомена за вълшебната страна, в която сме били много пъти, за да търсим там лек за болките на живота. Бягство от действителността? Не, акумулиране на енергия от един неизчерпаем източник, глътка жива вода от извора, който никога не пресъхва. Важното е да го намерим, защото той става невидим, щом личната скръб погребе оптимизма, щом неверието покрие с тежката си сянка летящото килимче на търсещия дух.

Имало едно време…. Още тук, в преддверието на приказния свят, ни очаква тайната, но знаем ли вълшебния пропуск, можем да проникнем отвъд нея и бавно да заслизаме по хлъзгавите стени на кладенеца на времената, към тайнството, разкриващо ни единството на живота и смъртта, диалектиката на доброто и злото. Ако историята не може да ни даде сигурни сведения за произхода на човечеството, то приказката познава праисторическата същност на човешкото, тъй както познава и днешния ден, за да ни отведе към най-значимия спомен за бъдещето. Детето безмилостно преследва възрастните с вечната молба: разкажи ми приказка. Пратеник от приказния свят,

детето иска да съживи в паметта си забравеното:

около него шуми и се движи нещо заплашително, многоцветно и многогласно, с изплъзващи се контури, което може да бъде победено само от приказния герой. И щом той – сияйният принц, Аладин или Чиполино – се появи, нещата послушно се подреждат по местата си. Нима стоглавият змей е по- страшен от оная оловна птица, дето оставя светеща диря и се врязва в дъгата? Нима фигурата на Баба Яга предизвиква по-гореща тръпка от зиналата паст на машината, която поглъща шеметно житните класове? А детето, веднъж научило приказната формула, вече безпогрешно се досеща, че в каквито и страшни приключения да се забърка, добрият герой накрая ще бъде победител.

Преди да продължим, нека си послужим със законите на вълшебството и да се понесем обратно на часовниковата стрелка, нека подлудим пясъчните и слънчевите часовници, за да се озовем в ония времена, когато не детето, а цялото човечество прилича на пратеник от приказния свят, когато сред праисторическите чудовища, сред тъмните пещери и застрашителните планински грамади са отстоявали правото си на съществуване онези, които са били напълно

убедени в свръхестествената сила

на природната стихия, в могъществото на боговете. Тяхна и само тяхна е заслугата за може би най-гениалното творческо откритие в историята на литературата: щастливия финал на вълшебната приказка. Защото те можеха много по-лесно (и много по-убедително, според логиката на живота им) да узаконят лошия край и тогава приказният герой би загинал в търбуха на змея. Наречете това инстинкт за самосъхранение, но няма да бъдете прави, защото инстинктът е противопоказен на творческото начало. Можем ли тогава да твърдим, че още в зората на човешката история хомо сапиенс е открил магията на изстрадания оптимизъм? Длъжни сме да повярваме – и най-голямото доказателство е нашето съществуване, нашето безусловно доверие към оная „измишльотина“: „имало едно време…“

Само че класовото общество успяло да наложи печата си върху приказния сюжет: оказало се много удобно да се проповядва търпение, смирение,

лишение в името на добрия край,

оказало се възможно приказните стереотипи да се превърнат в обслужващи социалното неравенство канони, а вълшебните сюжети да се обявят за „божи промисли“. Ето така приказката идея започнала да се насища с открит исторически смисъл и всяка епоха налагала върху и своите явни и скрити конфликти, своите герои и своите мъченици.

Днес детето получава наготово цялата социална мъдрост на приказното наследство, засега то вижда само една част от дългия и неравен път на Иванушка към победата на доброто. Но в променената действителност на съвременния приказен свят историческият оптимизъм на народния разказвачески гений е вложил синтеза от поуките на отминалите векове.

Дълъг път е изминала онази, произнесена някога, в зората на историческото време, като заклинание срещу зла магия, сурова и кратка приказка: десетки поколения са я повтаряли, все същата и винаги различна, все по-мъдра и по- богата на човешки опит,

все по-светла като послание

и все по-тъжна като докосване до натрупаното страдание. С разширяването на хуманитарния мироглед за човешкия свят се е разширявала и територията на приказната държава: в необятните и владения са се натрупвали нови и нови бивалици-небивалици, за да няма въпроси без отговори там, дето детето ще потърси първо убежище за въображението и мечтите си.

– Разкажи ми приказка! – в тази молба-заповед се съдържа сигналът, че очите са се отворили, че любопитството към онова, което ни заобикаля, се е разбудило. И първият разказвач на приказки е морално отговорен за

второто рождение на човешката личност.

И днес тази отговорност е навярно по-висока от всякога – невероятно трудно е да поведеш въображението на детето, когато собственият ти опит ти подсказва колко сложен е светът, колко драматични са конфликтите между доброто и злото, колко морални, нравствени сили са необходими, за да поведеш своя наследник към великата притча за добрия край и да му подскажеш трудностите, които ще срещне по пътя.

В съвременната приказка къщичката на Баба Яга се е превърнала в огромния космически кораб на Империята, а героят е безстрашен космонавт, който ще освободи спящата красавица не с помощта на джуджета, а на всемогъщи роботи от пето поколение. В такава приказка е страшно трудно детската личност да се отъждестви с носителите на доброто, да намери безпогрешно своето място в пренаселената с действащи лица и стремително променящи се събития приказна действителност. Но и затова са

безсмъртни духовете на гениалните разказвачи

на приказки –  в междупланетния кораб на въображението винаги трябва да има място за Малката кибритопродавачка на Андерсен, за Котарака в чизми на Шарл Перо, за Макс и Мориц на Вилхелм Буш, за Конче-вихрогонче на Ершов, за Алиса на Луис Карол, за Пинокио и Джелсомино, за Червената шапчица, за Хензел и Гретел и, разбира се, за Хитър Петър, за Марко Кралевити, за малкия като залък, но силен като великан Ян Бибиян…

И тогава… кьсно вечер, когато сънят не идва, заедно със спомена за детството в твоята стая ще влязат те, героите от приказния свят, безстрашните войници на доброто, ще дойдат, за да ти помогнат да си спомниш онази най-хубава приказка, която ще те пренесе в бъдещето, в оня свят без насилие, социална нищета, без cмърт. И твоят пропуск за този свободен свят ще бъдат трите вълшебни думи: „Имало едно време…“