Из дневника на една жена

Всяка сутрин, когато тръгвам за работа, в автобуса срещам една млада жена. Тя води момиченце на около три години. Децата на тази възраст още не показват хубостта си, но това момиченце с очите си, с очертаните си вежди, с розовите си бузки, с тънкия, изящен нос и леко изпъкналата брадичка е приело всичката хубост на своята майка. Мъжете в автобуса още като видят жената, престават да говорят, заглеждат я настойчиво, с подчертано възхищение, но тя не обръща внимание никому, заета е само със своето дете. Ние слизаме от автобуса заедно. Бих искала да я заговоря, да й кажа колко е хубаво и мило детето й и каква поразителна прилика има с нея. Но не смея. Тя го води за ръчичка, говори му – не, шепне му и като че му разказва приказка. Ние се движим заедно по тротоара, после тя свива в една странична улица.

Върху бюрото са книжата ми. Разсеяна сън. Не мога да подхвана работата си, не съм способна да се съсредоточа. Колегата инж. Киров ме наблюдава. Ще разлисти шумно някаква преписка, за да ме върне в моето служебно всекидневие. Аз ще поруменея. Както всеки ден напоследък.

Не знам какво става с мене. Ние сме на една възраст с тази щастлива майка. Преди да я срещна, и аз бях много щастлива. Женена, вече четири години. Нямаме деца. Това беше и условието, което поставих на съпруга си, преди да се оженим. Искам да изживея с пълна мяра младостта си, да отдам сърцето си само на мъжа си, когото дълбоко обикнах. Моето чувство към него е повече от онази привързаност, която се поражда между съпрузите, когато истинска дружба е свързала неотменно живота им.

Той никога не ми говори за детския свят,

може би подозира, че се стремя да отбягвам подобни разговори. Зная какви грижи положиха моите родители, за да ни отгледат – три момичета и две момчета. Колко неприятности и тревоги изживяха с нас. И после ние, петте деца, изхвръкнахме като птички, оставихме ги сами в едно опустяло село, престарели и безпомощни, копнеещи да ни видят поне веднъж в годината.

Моят съпруг може би не мисли като мене, но никога не се издава. Но усещам, че той се затваря в себе си. Пак е внимателен, мил, но по-въздържан, по-малко разговаря. По-рано донасяше само един вестник, сега носи повече; по-рано се интересуваше само от политическите новини, от криминалните случки в съдебните зали, от съобщенията по градоустройствените въпроси – той е инженер. Сега не изпуща мач. Чете вестниците от първата до последната страница. Нещо като че ли започва да застава помежду ни.

А какво странно нещо ми се случи вчера.

Като слизахме от автобуса, една жена заговори моята спътница. Детето беше тръгнало към изхода и когато аз слизах след него, то, без да ме погледне, ми подаде ръка, за да го сваля. Тръгнахме. Не знам къде да го водя. И не виждам майка му. Автобусът беше препълнен, както всякога рано сутрин. Може би не е успяла да слезе. Обзета от безпокойство, чувам гласа на детето:

– Ами продължи приказката. После какво стана, като се борили лисицата и делфинът?

– Делфинът казал на лисицата: „Тук е плитко за мене, ела по-навътре в морето…“

Вървим. Аз му разказвам приказката. То все гледа в земята. Усещам топлината на ръчичката му и някакво неизпитано досега чувство ме обзема. Струва ми се, че аз съм майка му. Цялата съм пленена от непознати тръпки на внезапно връхлетяла в сърцето ми обич.

– Е, хей! Накъде я водите? – чувам зад себе си задъхан женски глас.

Настига ни майка й. Успяла е все пак да спре автобуса.