Когато момичето е на дванайсет

Спомням си: моята приятелка през целия ден ме гледаше някак особено. Не беше като друг път – вървяхме след часовете по ули­цата, не размятахме чанти и плитки. На ъгъла ме спря: „Имам две тайни. Първата е… досега ме беше срам да ти кажа… майка и татко са разделени, баща ми не е в никаква командировка. Вто­рата… аз вече не съм малка, дой­де ми неразположението. Много ми беше страшно и понеже те обичам, искам да ти кажа да не се плашиш… Да не се изтървеш пред майка, тя нищо не знае.“

Прибрах се в къщи объркана и с предчувствие за „страшното“. Сега, след толкова години, си давам сметка, че този разговор е

първото, което ме отдели от детството.

Отдели ме с неизвест­ното, неясното, което щеше да ме приближи към света на големите. Всяко момиче различно приема това приближаване. Различно го приемат и майките.

Онова, което трябва да ги направи по-близки, в действителност ги разделя. Малката жена – и голямата же­на са смутени от толкова естес­твения факт. У момичето това понякога е досада: „Човек не мо­же да си поиграе на спокойствие!“ Понякога е страх и же­лание сама да се справиш с него; понякога е свенливост, която търси спасение в сълзите.

Неясното усещане за промя­ната често е потиснато от многообразното лъчезарие на дет­ството и само в отделни моменти идва неприятното чувство, че не­що не е както по-рано. Тревогата на майккта е друга: предупреж­дението от опита, в който са съ­брани ясните и неясните очерта­ния на измамата,

страха от секса и непредвидените срещи с него.

Детето, което природата е за­почнала да превръща в жена. е съвсем далече от всичко това. За него момчетата не са нищо дру­го, освен огромни сини очи и ръ­це, които могат да дръпнат някоя момичешка къдрица. Е, те са и нещо, което може и да те целуне. Но това е познатата им Томсойерова целувка, която, дори и да е в пещера, е съвсем далече oi пещерите, които вижда майчиния страх. То все така е привързано към своите играчки, все така се зиплсева по витрините, където има кукли, камиончета и топки – това е неговият на играта – а там мъжът все още няма място. Когато се cтъмни, играта на криеница е най-сладка. Но същата тази тъмнина прави майката още по-тревожна. Тя нервничи, обикаля улицата, намира увлеченото в игра дете и започва да сипе върху него безкрайните укори, които имат своето пред­назначение: да стреснат малката, да я уплашат – и така да я спа­сят.

Да я спасят – от какво?

Подозрителността на майката отдалечава момичето. И в най-естествените прояви на тая пре­ходна възраст майките са склон­ни да видят нещо ужасно; те сле­дят сълзите на момичето, следят смеха му, следят телефонните обаждания и писмата му, следят бельото – и то без следа от де­ликатност, често твърде ожесто­чено, с унизителни подмятания. Това се запечатва в светлия мо­мичешки свят и понякога оттам започват ония женски комплекси, които

нарушават равновесието в една съдба.

Майката като че ли е забра­вила как самата тя на тази възраст по детски е наблюдавала всичко, което я заобикаля Как понякога се е страхувала от май­чиния поглед и е съжалявала за довчерашното приятелство, раз­рушено от родителската забрана.

По-ранното съзряване на мо­мичетата създаде и по-ранния майчин страх. И конфликтите ид­ват по-рано. А момичето е все още дете. То търси опора за но­вите си усещания, горещо е при­вързано към света на фантазиите, а нощем, останало будно, изстрадва дневните сблъсъци с ни­що неразбирагцата майка… Мо­мичето проявява предпочитания към някакви дрехи майката е нащрек. Момичето отива на рож­ден ден – изпращат го с улти­матум: „Да се върнеш по светло“, „Да внимаваш, защото там може да има и по-големи момчета“… Момичето държи на своята къса рокличка – майката току я при­дърпва, като съпровожда този си жест с една и съща дума: „неп­рилично“. Майката вижда само едно: опасността…

Опасността в образа на мъж…

Тревогата на майката, която има момиче в преходната възраст, я прави не само нервна, прави я безпомощна. Тя инстин­ктивно застава в позата на орли­ца – а в същото време момичето-дете не разбира сми­съла на така разперените криле То има основание да се затвори в себе си, а майката се пита: „За­що изчезна доверието между нас двете?“ Погледът, с който тя гледа своето вече пораснало момиче, из­дава нейното безпокойство; майката смята, че заедно с първото неразположение момичето ще промени и своя начин на живот, своето отношение към хората. Вместо това вижда срещу себе си един сериозен човек, който търси своето равноправие сред възрастните и закриля неприкоснове­ността на детството си.

Момичета приемат своето съзряване като нещо обикновено: те имат стократно повече въз­можности от своите майки и баби за информация, те вече по един или друг начин са се докоснали до „опасната тема“ и не изпадат в стресови състояния. Жената, станала майка, сякаш забравя колко й е била необходима в мо­мичешките години майчината деликатност; колко е страдала от нарушеното приятелство. Дели­катността на една майка се из­мерва не само в отношенията й с другите хора – измерва се и в отношението й към детето. Тък­мо то е проверката за нейния такт, за умението й да съсредо­точи вниманието си върху оформящата характера си бъдеща же­на. Тактичността на майката ще продължи детството на момиче­то – или по-точно, ще запази правата на детството. Една раз­умна майка ще знае, че не бива да забранява приятелството с момче – на тази възраст то няма подтекст, представлява една искрена близост между две човеш­ки същества. Ще знае, че

това приятелство не бива да се въз­приема като среща на половете.

И винаги ще намери подходящия начин да подготви момичето си за срещата със секса – не като нещо, което ще дойде по задъл­жение или като мода, а свързано с любовта, която естествено ще осъществи най-голямото женско щастие –  майчинството.

По този начин без упреци и неделикатни намеци между двете ще се осъществи едно мълчаливо разбирателство, в което отдале­чаването ще е само привидно. Няма да има дълги и уморителни разговори – но момичето ще добие чувството за опора и же­ланието да споделя с майката.

Понякога голямата жена не дава право на малката да има свои тайни, забравила, че всеки човешки свят си има нещо съкровено. И доста често не се съ­образява с това, че времето се е преместило, че характерът и чув­ствата се изграждат по-рано, че по-рано идва духовното съзря­ване, както и физическото.

Промяна се улавя и в отно­шението на бащите. Онова, което е било привилегия на майката, понякога става инициатива на бащата. Нерядко той поема вър­ху себе си деликатната мисия да обясни на момичето промяната. Интересно е, че това бащино присъствие в преходния за момичето период дава едно особено спо­койствие, дава стабилитет на крехката психика. То е още по­вече нужно там, където майката отсъства практически – или има тежко заболяване, или живее някъде далече, предпочела соб­ственото си щастие.

Съзряването продължава ня­колко годиии. Но в началото, когато се появяват първите призна­ци, момичето все още е в омагьо­сания кръг на детството Ние мо­жем да се опитваме да го измък­нем оттам. От този кръг, където го се чувствува по-голямо и по-мъдро. Когато хвърлим думи, за да упрекнем или да посъветваме иронично, нека се опитаме да се върнем в някогашния наш ома­гьосан кръг – и да си припом­ним страха, който е надвисвал над мечтите ни. Над необясни­мото и неговата загадка. Нека си припомним, че дълго след на­шето съзряване сме си оставали деца. При все че сме мечтали по-бързо да пораснем.

Всъщност твърде късно сме обърнали гръб на играчките и книжките с картинки. И само в представите на майките вече не сме били деца.

­