Образът се е изграждал у мен постепенно. Като съвсем малко дете още не знаех името й, но пеех песничката по нейното стихотворение „Зайченцето бяло“, кратко стихотворение, което казва толкова много на детето и за детето, та ми се струва, че е съществувало вечно. После, в пионерската ми възраст, за мен тя беше поетесата, която с иронична, но и разбираща усмивка пише за човешките слабости. По-късно четях преводите й, чувах за работата й като редактор, слушах възторжени думи и от българи, и от чужденци за успехите й на дипломатическото поприще.
Затова когато се запознах с Леда Милева преди шест години. имах усещането, че я познавам много отдавна Но тогава я открих наново – вече като ръководител, взискателен към работата на другите така, както е взискателен и към себе си. Оттогава при всяка нова среща с поетесата се задълбочава представата ми за нейната рядка, многостранна личност.
Леда Милева не обича да се рови в спомените. Живее с настоящето и бъдещето. И все пак, тъй като е посветила творчеството си на детството, нашият разговор започва оттам.
„За детството – тъй много възпявано, тъй често идеализирано – сме свикнали да говорим като за най-безгрижните дни на човешкия живот, дни, изпълнени с игри, смях и приказки край огнището. И не без основание, защото усмивката, радостта и играта са неизменни спътници на детството, защото всяко дете открива очаровано чудесата на света, които са навсякъде около него – в капката роса и в изгрева, в крилата на пеперудата и в седемте цвята на дъгата. Така и трябва да бъде. Всяко дете има право на безоблачно детство. И все пак… Милиони деца и до днес откриват – още преди да са тръгнали на училище – не красивите чудеса, а грозното лице на глада, познават нищетата и страданието, преди да са познали радостта. А колко деца никога няма да прекрачат училищния праг. няма да вземат в ръцете си книга…
На корицата на Жената днес през 1960 г.
Моето детство също бе ранено от непонятна за детското сърце жестокост и носеше непозната за другите деца болка. Само че болката дойде не изведнъж, а постепенно. Много време, дълги години се надявах, че „безследно изчезналият“ баща ще се върне. Чуех ли стъпки зад гърба си по високото стълбище (живеехме в различни квартали, но винаги на последния етаж), сърцето ми затрептяваше и прималяла се обръщах да видя дали мъжът зад мен не е моят баща, дали не се прибира най-после.
И в моето детство имаше игри, и другарчета, и разходки. Играчките наистина бяха малко – една голяма парцалена кукла, направена от мама, и една истинска гумена топка. Но затова пък имаше много, много книги детски, с приказки и най-вече дебели подвързани книги, коиго стояха разноцветни и мълчаливи по етажерките и създаваха атмосферата на скромния ни дом. А настроението вкъщи, оптимистично и при най-сложни обстоятелства, се поддържаше от мама.
Баща си Гео Милев почти не помня. Била съм едва на пет години през трагичната 1925 г. Но ние живеехме сред неговите книги и със сестра ми се редувахме да пишем уроците си на същата малка масичка, върху която той бе писал своите лирични стихотворения, своите „Грозни прози“, статиите си и най-после – поемата „Септември“. Гостите и приятелите на семейството ни бяха неговите приятели. Естествено за него се говореше много, разказваха се спомени и случки от живота му и неусетно отсъствуващият баща се превръщаше в трайно и властно присъствие, в мярка за истински стойности в живота.
Доходите на семейството бяха крайно оскъдни – получавахме скромната военноинвалидна пенсия, която баща ми бе заслужил през Първата световна война на Дойранския фронт, където по чудо бе останал жив, но бе изгубил едното си око. Мама нямаше постоянна работа – даваше уроци но български и по френски (бе учила една година в Сорбоната), превеждаше, по едно време помня. че плетеше рокли за по-заможни познати. Имаше дни, в които буквално нямаше пари за хляб. Но винаги имаше приятели, имаше надежда, че все някак ще се оправим, че непременно ще дойдат по-добри времена.
Образът на майката озарява всяко детство. И за мене, израснала с нравствения пример на отсъстващия баща, мама Мила бе топлият лъч и усмивката, които сгряваха нараненото ми детство. Никога не съм я чула да плаче или да се оплаква. Често декламираше, знаеше много стихове – български, руски, френски, немски. Имаше много широки познания по литература и по всички изкуства. Обичаше да пее – руски романси, арии и хорови мелодии от опери. Неизменен бе и интересът на майка ми към театъра – известно време е била актриса в Народния театър, а след изчезването на баща ми понякога участвуваше в турнета на пътуващи театрални трупи. Този интерес тя се стараеше да предаде и на нас, децата. Помагаше й в това отношение Николай Лилиев, който бе дълги години драматург на Народния театър и редовно ни снабдяваше е гратиси.
Артистична, общителна, еманципирана, майка ми ни обграждаше с обич и с неизменния си оптимизъм. Не бяха строги възпитателните й методи. Още от малки ни караше да чувствуваме – сестра ми и аз – че тя има доверие в нас и това ни задължаваше.“
Критиците казват, че вие сте поет, роден за детска поезия. Как открихте призванието си?
Мога да изброя няколко причини: семейната традиция (три от сестрите на баща ми се бяха посветили на предучилищното възпитание. Самата аз завърших Институт за начални учителки. Но навярно съм имала някакво предразположение, някаква вътрешна нагласа и склонност да гледам на света ту с моите собствени очи, ту с очите на детето. Винаги ми е доставяло удоволствие да пиша за децата и никога не съм мислила, че това е лека или несериозна работа. (И досега ми се случва да ме попитат: „Ти само за децата ли пишеш или имаш и сериозни книги?“) Дълбоко съм убедена, че на детската книга е отредено да заема изключително място при формирането на личността и следователно нямаме никакво право да я подценяваме.
За съжаление, въпреки хубавите думи по неин адрес веднъж в годината – по време на Седмицата на детската книга – тя и досега често остава вън от общественото внимание, литературната критика рядко се занимава е нея. Резултатът e известен на всички. Макар че в книжарниците не липсват детски книги, родителите трудно намират четиво за децата си, особено за малките.
Кои са вашите образци в детската литература?
Много обичах приказките на Пушкин и Ершов, а по-късно истински се удивлявах на таланта на Корней Чуковски и Самуил Маршак. Разбира се, голямо значение има националната традиция. Ние сме щастливи, че най-светлите личности в нашата литературна история, още от времето на Възраждането, са отдавали част от вдъхновението си за децата.
Като малка знаех наизуст цели приказки от Ангел Каралийчев, силно впечатление ми правеше езикът му, диалогът. Както много поколения български деца и аз съм израснала със стиховете на Дора Габе и Ран Босилек – тъй искрени, свежи и непосредствени.
С тях вие сте се познавали и лично.
Първата книга с детски стихове на Дора Габе бях получила с автограф от нея още като дете. Много години по-късно имах случая да опозная отблизо Дора Габе – една изключителна жена, незаменима събеседница, творец, който живееше с литературата до последния си ден и преживя, вече почти осемдесетгодишна, втора творческа младост, макар да бе с крехко здраве. Но тя бе влюбена в живота и духът й бе несломим. Една вечер й бяхме на гости с моя съпруг. Изведнъж големият кристален полилей затрептя и зазвъня. „Ах – извика Дора Габе. – На горния етаж има малко детенце. То проходи миналия месец. И като тича из стаята, моят политей започва да звъни. АЗ написах за това стихотворение. Ей сега ще ви го прочета.“ И донесе от кабинета си няколко листа, написани на ръка. Прочете ни „Радост“ и други творби, които после излязоха в книгата й „Нови стихове“. Слушахме я развълнувани от този неочакван творчески изблик, от мъдростта и дълбоката искреност на тези стихотворения, които щяха да бъдат тъй възторжено привествувани по-късно и от критиката…
Ран Босилек също бе между любимите ми детски автори. Когато бях във II отделение, бе идвал в нашето училище да ни чете приказки. А четеше майсторски, като истински артист. 25 години по-късно се случи да работим заедно, в една стая. Бях назначена за главен редактор на сп. „Дружника“, където работеше и той – вече побелял, с по-бавна стъпка, но винаги засмян, жизнен, сладкодумен. Имаше нещо възрожденско в душевната чистота и всеотдайността на Ран Босилек. А любовта му към децата и отзивчивостта му към поканите за срещи в различни училища бяха трогателни. В дъжд и сняг, почти всеки ден, слагаше две-три от книгите си в чантата и поемаше към близки или далечни училища.
Години наред съм работила в една стая и с Ангел Каралийчев – в издателство „Български писател“. Трудно бих могла да дам израз на всичко, което съм получила от личния контакт с тези големи наши писатели.
Чрез вашето творчество детската ни поезия отиде много напред. Вие притежавате дарбата и самовзискателността да не се повтаряте не само в теми, идеи, сюжети, но и във формата на стиха. Как постигате това разнообразие?
Мисля, че животът, времето определят не само съдържанието, но и формата на литературната творба. По това всъщност едва ли може да се спори. Но нима съвременният динамичен живот, векът на научно-техническата революция не променят и децата? Каква огромна информация получава днешното дете – вече не само от училище и от книгите, но и от киното, радиото и особено от телевизията. Възможно ли е тогава да пишем за него както се е писало преди един век, да продължаваме да свирим на същата струна?
Стремя се моите стихове да бъдат близки до естествената детска реч, да имат разговорна интонация. Почнах да експериментирам с разчупването на формата на стиха в книгата си „Влакче през града“, която излезе през 1960 г., и с голяма радост видях, че децата приемат по-свободния стих, запомнят го не по-трудно от класическото детско стихотворение в строго римувани строфи.
Някога пишех по-бързо, по-лесно. Сега по-дълго работя върху творбите си. Поправям и нанасям промени дни наред. Особено в най-късите, наглед прости стихчета за най-малките читатели, за които е особено важно да бъдат кристално ясни и звънки.
Личното си творчество посвещавате на децата, а преводите си – на възрастните. Каква е връзката между оригиналната ви поезия и преводите?
Общото е може би в метода на работа. Ако при детското стихотворение се стремя към пределна простота и яснота, при превода на поезия за възрастни се стремя към максимална близост до съдържанието, формата, внушението на оригинала. За да се постигне и едното, и другото, е нужна упоритост, взискателност и… попътен вятър.
Вие винаги много активно сте участвували в обществения живот. Известни са вашите успехи в дипломатическото поприще. Вече втори мандат ръководите Съюза на преводачите в България, главен редактор сте на сп. „Панорама“. Смиятате ли, че талантливият човек с каквото и да се заеме, когато го върши всеотдайно, успява?
Трябва да се цени не само времето изобщо, а всеки час, всяка минута. Или, както сега е прието да се казва – да се прави точен бюджет на времето. Тогава денонощието има сякаш повече от 24 часа Известно е, че заетите хора намират време за всичко, а свободните и за това, и за онова – все не успяват.
Като главен редактор на сп. „Панорама“ вие следите съвременната световна литература. Какви по-характерни явления наблюдавате в произведенията на жените?
Списание „Панорама“, което започна вече своята шеста гдина, е, както знаете, посветено изцяло на чуждестранната художествена литература. Стремежът на редакцията е да представя най-новото и най-значимото в съвременната белетристика и поезия.
За читателките на „Жената днес“ е интересно да подчертая, че все по-голям е броят на писателките, които се открояват не само като равностойни, но в много случаи и като водещи в литературата на своята страна. Такъв е случаят например с Маргьорит Юрсенар – писателка, която блести на френския литературен небосклон като звезда от първа величина и стана първата жена, член на Френската академия. Голям е броят и на младите авторки, които смело навлизат в проблемите на съвременността. Нека споменем съветските писателки Виктория Токарева, Екатерина Маркова и Татяна Толстая, канадката Маргарет Атуд, американките Джоун Дидиан, Лаура Гилпин. Ан Бийти и Гейл Годуин. англичанките Маргарет Драбъл и Роуз Тримейн, финландката Аулики Оксанен, словашката писателка Виера Швенкова и още много други, които вече са се появили или ще се появяват на страниците на „Панорама“.
0 Коментара