Майка ми! Жажда за доброто

Не вярвах, че моята майка някога ще остарее. И досега не ми се иска да повярвам, макар че пред очите ми годините я променят – крехката й фигура сякаш се смали, движенията й станаха по-бавни, стъпалата нагоре вече я изморяват до задъхване. Но ми се струва, че тя е все същата, когато някой дойде, за да успокои болката му, или мисълта й с изненадваща живост прескача от нейното детство в село Зарово до жените край ракетната база Грийнъм комън. В какви широки полета преминава тази мисъл, просто да й завидиш.

Неведнъж ми е разказвала с нескрито вълнение за изселването от родния им край. Тогава тя е била на четири и половина години, а с каква яснота възстановява преживяното – вървели боси по прашния път, брат й отпред, баща й, хванал я за ръка, подир тях майка й, прегърнала най-малкото дете, още бебе, облечено само в една ризка. Лятото било горещо, скоро свършили хляба, вода за пиене не срещали, Струма течала мътна. Като видели по някоя скала да сълзи вода, топели длани и квасели устни. По едно време всички се юрнали да бягат, чуло се, че ги гонят. Мама се уморила, започнала да преплита крака, отзад ги блъскали тичащите след тях… Много дни ходели пеша, може и месец да е било, стигнали до непознати български села, възрастните ги било срам да просят, пращали децата за кора хляб. Спрели в някакъв град, сред бежанците върлувала болест. Дошли неколцина мъже, търсели да откарат болните. И баба била зле, но дядо ми успял да я скрие – хвърлил отгоре й единствената черга, която смогнали да вземат от покъщнината си… Напоследък, във военооскъдиото ни време, когато сме заедно, кой знае защо, мама все връща разговора към годините на трудната й младост. Дали си дава сметка, че това е било най-хубавото й време, или пък защото край нея тичат внуците й, които й създават същите тревоги и радости, както аз в детството си… Не зная, виждам само, че когато върви към спомените си, от очите й струи топла, добра светлина.

Живеехме накрай града в един полуселски, пол уградски бит, скъп и за двама ни. Мама обичаше да си спомня как повече от десетина години са строили къщата ни – стая по стая. Баща й работил за изхранването на станалото вече шестчленно семейство, а с нейните пари, припечелени в тютюневия склад, единия месец купили врата, другия – прозорец, третия – дъски за дюшеме. Когато се оженили и татко влязъл в тая къща, най-напред сковал една вътрешна стълба от приземния за горния етаж…

След тежка болест, главна „заслуга“ за която имат фашистките затвори, баща ми Арсо Поптодоров починал през 1946 година, когато аз съм бил на шест месеца. Останахме двамата с майка ми. При нас живееше и баба Ленка, майката на татко, която се мъчеше да замести колкото може починалия си син. Тя все казваше: „От Хрисана по- убав човек нема“ и не искаше да се отдели от снаха си.

Откакто се помня, не съм чул моята майка гласно да изрича тревогата и мъката си от загубата, чувствах само дълбоко спотаената и невидима за другите скръб, която по-кьсно започнах да разбирам. Тя зае мястото и на баща ми, говореше ми за него пестеливо, но с обич, внушаваше ми ненатрапчиво неговата скромност, трудолюбие и воля да устоява убежденията си. Понякога си мисля, че моят баща ми е липсвал – да ми се скара за някоя пакост, да ме посъветва в коя посока да тръгна, когато съм стигнал до кръстопът… Но веднага си давам сметка колко много от тези неща мама успя да ми даде…

В онези години майка ми беше непрекъснато заета с обществените работи. Тя стана една от основателките на ТПК „Нов свят“, в която беше шивачка, и в нашата къща често идваха другарките й, за да обсъждат работата си, бъдещето на кооперацията. След това оглави за дълго женотдела на Окръжния комитет на партията в Благоевград. Беше постоянно по събрания и срещи, пътуваше много. Далечно и все пак пределно ясно си я спомням тогава – бърза, неуморна, винаги с мисъл за предстоящото, с вълнение за всекидневните ми нужди. Мама успяваше да изтрие от дните ми излишните страхове и тревоги, да ги облъхне с добро и весело спокойствие, със сякаш безкрайния си, невероятно твърд оптимизъм. Когато я нямаше, аз чувствах все същото спокойствие. Как ме е пазела тя от ранното натрупване на грижи, колко твърда е била, за да понася всичко сама, да не споделя товара с невръстния си син… Една сутрин ме остави болнав, беше тръгнала за поредното си събрание пак с грижи и тревоги за мен. По едно време някой почука отвън, излязох – непознат, усмихнат човек ми каза, че го праща мама да ме види как съм. Тя била в града и скоро щяла да се прибере… После разбрах, че пътувала към другия край на окръга. А колко пъти ме е вземала със себе си. В тия малки салончета с редици прости дървени столове, където тя говори на жените, съм се чувствал толкова уютно, свит на последния ред, че нерядко заспивах непробудно.

Неотдавна учителката на сина ми му бе възложила да събере данни за патрона на улицата, където живеем. Слушах как мама му разказваше за своя боен другар от антифашистката борба Станкс Лиснчков. Тя възпитава и децата ми по същия начин, по който и на мене внушаваше първите уроци за живота – с живи епизоди от биографията на такива революционери от Пиринския край като Гроздан Николов, Никола Калъпчиев, Владо Чимев… И за мен те бяха същите живи личности, каквито ги помнеше мама — с навиците им в бита, всеки с любимите си изрази, с решимостта им да се борят за победата на идеите си въпреки всичко…

Моята майка не ми даваше готови изводи,

проверени максими – възпитанието й беше живо, както органично и цялостно тече животът. Разказваше ми например как във видинския затвор, където тя попада през май 1942, осъдена на петнадесет години, една затворничка, нейна другарка, родила момче. И какви грижи проявявали всички то да оцелее, това невръстно затворниче. Като че ли се грижели тяхната съкровена надежда, че по-бедата ще дойде скоро, да се сбъдне… Така и станало – няколко месеца след това вратите на затвора се разтворили с трясък, за да влезе свободата… Години по-късно аз се срещнах с това момче. Почувствах го като свой роден брат – такава беше силата на майчиния ми спомен, разказан в моето детство…

Преди известно време у дома се събраха нейни другарки от затвора. Покрай всичко друго, припомниха си как искали майка ми да дели поравно получаваната храна – като човек с най-вярно око и точна ръка. Разбирам този урок от затворническите й години – това е познатото ми, неподдаващо се на никакви уговорки чувство за справедливост…

Сменили са се поколенията, но думите, погледът, вълнението на мама са все същите. От най-ранния ми спомен за нея до ден-днешен непроменена си остава нежната строга доброта, сдържаната й ласка, с все същото неспокойствие мисли за нашите и световните работи… Защо да се безпокоя за децата си? Постоянно около нея, те растат заедно с нейните вълнения и й вярват, както и аз. Отдавна съм забелязал у мама нейната способност с детска непринуденост да възприема хубавото, да му се радва от сърце. В дните на детството ми у дома често посрещахме Венера Клинчарова, Роза Смилянова, Ангела Тупарова, Вера Зигова, Стоименка Бърдарова. По това време се получаваха и първите пощенски картички от вуйчо ми, който учеше в Съветския съюз. Разговорите им тогава бяха все за съветската страна и си спомням мама с каква жажда поглъщаше всичко. Тя много късно можа да посети Москва и като се върна, по-горд човек от нея едва ли имаше. Донесоха ми първото диапозитивно апаратче. Майка ми беше „главният оператор“ на импровизираните махленски прожекции на филмчетата „Иля Муромец“, „Руслан и Людмила“. Тя гледаше с детски очи рисунките така, как-то гледахме и ние…

Никога, пред никаква моя сериозна стъпка майка ми не е налагала своя избор. Когато записах инженерство, тя често се интересуваше какви науки изучаваме и казваше, че иска от мене да стана добър инженер. Но нещата така се стекоха, че бях изпратен на обществена работа. В първия момент тя сякаш се постъписа, сигурно тогава се е питала дали ще мога да се справя, но гласно не изрази съмненията си. Спомням си, че ми каза – трябва да се работи за хората. Знай докъде ще ти стигнат силите, защото иначе може да станеш и пречка…
Доста късно, когато влязох по-надълбоко в обществената работа, и особено сега, като първи секретар на Общинския комитет на БКП в Благоевград, оценявам истински една друга мамина способност да общува с хората, ей така, простичко, непритворно, да възвръща загубено равновесие, да изостри притъпена съвест. Те идваха, когато беше народен представител, всеки с някакво затруднение. Канеше ги у дома, изслушваше ги търпеливо, но никому не обещаваше, че още утре нещата ще се оправят. Проверяваше старателно кой е крив и кой – прав, и чак тогава вземаше страна и се стремеше да помогне… Хората и днес идват да я видят, пък и да й се пооплачат от някоя нередност. В тези разговори се е случвало тя преди мен да стигне до извод, до който аз ще се домогна след време. Изненадва ме тая нейна прозорливост и ме кара да държа буден усета си към новото.

Майка ми може да живее с всеки в разбирателство. Дори и с тези, чиито слабости ясно съзнава. Тя знае, че в живота ни освен хубавите, светлите неща има и дребни страсти, нескрити лични амбиции, които потъпкват доброто и предизвикват омраза. Но към хората тя най напред тръгва с доверие и през целия си живот е получила малко опровержения на вярата си в тях. Може би защото съумява да предизвика доброто им начало… Но това далеч не е всеопрощаваща вяра – тя и сега не може да преглътне лесно неприятните вести за някакви обществени пропуски, за нарушения, за престъпления, гневи се, сякаш е на тридесет години. И си мисля, че тази нейна непримиримост е последното нещо, което ще я напусне…

Работата, времето посягат и на нашите общи часове. Но все пак стремя се да не ги пропускам, те са потребни и на двама ни. Напоследък си мисля дали не прекалявам, като я тревожа с моите тревоги и я радвам с радостите си…

Разговорите ни вървят в разни посоки и рядко стигаме до несъгласия. Тя все така се пази от дълбокомислени изводи и от философстване. Иска ми се да вярвам, че докрай ще съхрани тази точна мярка за себе си и за другите. Няма да забравя деня, когато разбра, че за втори път й е присъден орденът „Георги Димитров“. Да няма грешка – питаше се тя, дали пък заслужавам толкова високи почести, има други, които са работили повече от мен. Критично се вглеждаше в живота си, диреше слабостите си и отново стигаше до въпроса – достойна ли съм за такова признание…

Питах се и аз, въпреки че едва ли мога най-обективно да преценя всичките й качества, че и слабости. Признавам, пристрастен съм към онова синовно чувство, което прави близкия човек по-съвършен, отколкото е за другите. На мен тя ми е необходима такава – като нравствен пример, чрез който да претеглям себе си…

Тя живее с чувството, че животът й е осмислен.. Във всяка нейна стъпка – като дете в родното й село Зарово, като бежанка от дългите кервани на далечната 1913 година, като невръстна работничка в тютюнев склад в някогашната Горна Джумая, като шивачка, като професионален революционер, като обществен деец.

Не вярвах, че моята майка някога ще остарее. Не вярвам и сега. Защото не мисля, че може да остарее човешката жажда за доброто.