Майка ми! Тя не беше само моя

Трудно е да опишеш майка си. Възприемаш я чрез своите разбирания за човека и живота, съпоставяш със себе си, инстннктивно изменяш нещата от синовни обич. Има спомени, които искаш да запазиш само за себе си, други, които не разбираш или не ги смяташ важни. Мисля си, че дори ако една майка е еднаква за децата си ( което също е невъзможно), портретите, които те ще направят за нея, няма да са еднакви.

Олга Кирчева с майка си – Елена Снежина! Снимка: Гласове

Какво е за мене моята майка?

Първо, тя далеч не беше само моя. Толкова много хора са й казвали „мамо“! Тя беше „мама Оля“ за всичките ми приятели, доре когато поколението ми надхвърли тридесетте, тя беше мама Оля за много от младите си колеги; тя беше мама Оля за десетки хора, които идваха всеки ден у дома, за да получат частица от голямото й сърце. Веднъж съвсем непозната жена ми каза, че идвала при нея, без да я познава, чак от Варна, за да й иска съвет по някаква своя лична драма. В къщи телефонът непрестанно звънеше, по всяко време, някои направо пристигаха.

Търсеха я ученици, колеги, пенсионери,

за да поговорят, да искат помощ. И тя ги изслушваше с безкрайното си търпение, на което не веднъж съм се удивлявала.

Това, на което най-много се възхищавах, беше безграничният й оптимизъм. Като някаква светлина той се излъчваше от нея и се предаваше на всички наоколо. Тя дълбоко вярваше, че в крайна сметка всичко ще се оправи, че доброто й правдата ще възтържествуват. Дори когато всичко беше загубено, тя казваше – всяко зло за добро! И в провала, и в неуспеха, и в загубата тя виждаше

стъпало за нова надежда.

Неусетно тази вяра се предаде и на мене. Но уви, много рано се сблъсках с първото си голямо разочарование. Като всяко глупаво дете, обвиних майка ся, че ме е заблуждавала, че не ме е подготвила за живота, че хората съвсем, не са такива, каквито ми ги е рисувала и т.н. Това беше първият ни сериозен конфликт. По-късно разбрах, че е страдала от жестоките ми обвинения, защото се е питала какви други сили ще намеря, за да оцелея без тази вяра. Нейният оптимизъм, ведър и жизнен, не мога нито да определя, нито да обясня точно, колкото и да се мъча. Дори когато знаеше, че хората я лъжат, това не я обиждаше, не я караше да се смята глупава – просто мислеше, че те имат други качества, заради които трябва да им се прощават недостатъците. И до ден днешен не разбирам на какво се крепеше

невероятната й вяра в хората

и доброто – защото тези две неща вървяха заедно.

Тези, които не я познаваха добре, а са я виждали само слънчева, весела, засмяна – трудно могат да си представят, че за да стигне дотам, където беше стигнала, е трябвало да мине буквално през деветте кръга на ада.

За нея, дъщерята на изключително надарени актьори, Елена Снежина и Атанас Кирчев, едни от създателите на българския национален театър, театърът бе съдба, живот, дом. Доколкото зная, никога не си е задавала въпроса какво ще прави в живота – това е било ясно от само себе си. Баща й умира, когато тя е на осем години. И този сам по себе си изключителен човек остава в детските й представи като божество. На майка й, необикновено красива и чаровна жена, всичко се отдава с необикновена лекота – от образите, в които се превъплъщава и покорява човешките сърца, до бродерията, готвенето, поддържането на градината и къщата. Оттам

започва голямата драма на майка ми!

Всички искат от начинаещата, неопитната дъщеря да надмине майка си, включително по красота и чар, искат практически невъзможното.

Няма да забравя болката, с която си спомняше за думите на един режисьор, че е трябвало да се погледне в огледалото, преди да реши да става актриса. Изглежда, това се беше дълбоко врязало в нея… „Слънчице мое, защо си толкова грозничко, как не приличаш поне малко на мама Снежка“ – така ми казваше често с много обич и мъка, може би просто за да не може по-късно никой да ме обиди, за да бъда подготвена… Само тя си е знаела с цената на какво е компенсирала липсващите й няколко сантиметра височина или няколкото милиметра, с които носът и челото й бяха в повече.

Най-голямото нещо, на което майка ми ме научи, е да се трудя.
До края на живота си тя повтаряше тази свещена фраза, която бих искала да кажа на всички:

„Аз не съм никаква актриса, просто умея да се трудя…“

И тя наистина умееше и го правеше денонощно, до най-дребните подробности. Работата върху всяка нова роля, колкото и малка да беше, включваше основно изучаване на автора, всичко, което може да се прочете от него и за него, за епохата, страната, в която е живял или живее: ако пиесата бе от чужд автор, издирваше оригинала и намираше човек, който отново да й я преведе цялата. Тя смяташе, че за да откриеш истината за един образ, трябва да разбереш не само какво е искал да каже чрез него авторът – но и самия автор да проумееш какво се стреми да внуши с цялата си творба. Оттам идваха някои конфликти с режисьорите. Понякога тя знаеше повече, беше прочела много нещо и естествено не винаги можеше да се съгласи с тях. Може би не винаги е била правата, но и аз мисля като нея, че за актьора

не е толкова важно да бъде прав, а да си вярва.

Трудностите по нейния път се дължаха и на друга черта в нейния характер, която понякога е сериозно препяствие по пътя към успеха. Искаше да постигне всичко само със собствени сили. За дъщеря си беше готова да се обади някъде, да похлопа на някоя врата, за приятели, а и за много чужди хора – също. Но никога за себе си. Това беше малката й гордост, че никога не е помолила нито режисьор, нито директор за роля. Какъв е случаят с първата й голяма роля – Фрола от „Всеки си има мнение“ на Пирандело? Николай Лилиев, тогава драматург на Народния театър, се принуждава сам да убеди майката да се откаже от тази роля в полза на дъщерята, защото е разбрал, че ролята не е за Снежина. Така майка ми получава първата си голяма роля, след като години е

била от последните актриси в същия театър,

където Снежина е била една от първите. Майка ми никога не е искала от голямата актриса да прави каквото и да е в нейна полза. Колкото и да ми е неприятно, трябва да си призная, че и до днес не мога да я разбера. Изглежда, че представите за чест и достойнство се менят.

В един момент неудовлетвореността й в театъра я кара да намери нещо, с което никой не се е занимавал дотогава – започва да издирва, записва, изучава и рецитира народни песни. Вечно ще съм й благодарни, че ми вдъхна любовта и уважението си към това неизчерпаемо духов-но богатство на нашия народ. И аз като нея смятам, че много от българските народни песни, като мъдрост и поезия, а някои и като мелодия са бисери. А и тя умееше не само да открива, но и да поднася дълбокия им смисъл и поетична красота.

Тя имаше и едно друго много особено умение –

да създава малки празници около себе си.

Радваше се искрено на наглед дребни и незначителни неща – на това, че слънцето е изгряло, че сняг е завалял, че птиче е кацнало на нашата мушмула. Cтрашно обичаше птичките, с интерес ги разглеждаше с бинокъл и им се радваше по детски.
Към нищо не пристъпваше, с безразличие – независимо дали ще започне да чете нова книга, дали ще слуша нова плоча, дали ще посрещне гости или просто ще събере всички около масата. Жадуваше за гости и винаги успяваше да създаде приятна за всички атмосфера, насочвайки разговорите към интересното и същественото. Самата тя разказваше увлекателно, а и умееше да изслушва като никой друг. С две думи – имаше някаква особена настройка да се радва и на

дребното, което животът й предлагаше.

Едва сега, пишейки тези редове, разбирам, че бих могла дълго да говоря за нея и все да ми се струва, че не съм казала най-същественото.

Всички мои съученички, всички мои приятели са ми завиждали за близостта, за дълбокото приятелство, което имах с майка ми. Беше ме свикнала да й казвам всичко и никога да не лъжа. За мен стана необходимост да споделям, защото ме разбираше и не ме кореше. Никога няма да забравя, когато ми се наложи за първи път да излъжа. А беше преди повече от 30 години. Имах чувството, че по мене светят червени лампи с надпис „лъже“! Така и не се научих да лъжа, нито да бъда дипломатична. Много са неприятностите от навика ми да казвам само това, което мисля и чувствам, но знам, че хората, които ме уважават и обичат, ценят точно искреността ми.

Може би малцина са имали щастието и нещастието

да бъдат обичани така, както тя ме обичаше.

Обичта й към мене също не мога нито да разбера, нито да опиша. Мога само да кажа, че беше готова на всичко за мене. Не заспиваше никога, преди да се прибера, макар да знаеше, че работата ми ще ме задържи чак до сутринта. Не ми е казвала никога груба дума. Не съм получавала и един упрек, макар и да съм грешила. Приемаше ме безрезервно, разбираше ме и прощаваше недостатъците ми. Тържествуваше от най-дребничкия ми успех и страдаше от най-леката ми болка.

Болестта и старостта са омразни и страшни неща. Те започнаха да ми я отнемат малко по малко, преди окончателно да направи това смъртта. Променяше се пред очите ми. Допускам, че това е едно от съвършенствата на милостивата природа, постепенно да подготвя удара на фаталната раздяла. И до днес съзнанието ми отказва да приеме факта, че я няма. Продължавам да я питам как да постъпвам в моменти на безизходица.