Особеното предпочитание на Майстора към моминската фигура като основен иконографски тип е свързано със стремежа му да разкрие душевността на българката в нейните най-характерни черти, „предпазили племето ни от гибел“. И понеже за такива той смята „душевната чистота“, „човечността“, „свенливостта и целомъдрието“, няма нищо по-естествено от това да ги открие в селската мома, тъй както тя се рисува в неговите патриархално-етични представи – тези, в определен смисъл „пасивни“, нравствени добродетели най-биха подхождали на нейната сдържана природа.

Такава именно момата e била въздигана в култ в епохи на благородни пориви, обожествявана, идеализирана – Дева, Мадона. Такава е възпята в любовните ни народни песни, където образите, както пише Пенчо Славейков, са заметнати с „булото на най-нежна идеализация“, потопени в атмосферата на „свенлив реализъм“. Такава е описана тя и от наши известни народопсихолози.

Доколко тези представи отго­варят на действителността е въ­прос, подлежащ на допълнително проучване, още повече, че те очевидно сьответствуват на един со­циален тип, формиран при усло­вия твърде различни от тия, съ­ществуващи в съвременните го­леми градове. Но ако подобно романтично национално-характерологично обобщение, обективно погледнато, става все по-проблематично, безспорно е, че отношението на Майстора към жената е било тъкмо такова и той едва ли е можел да си я представи по-различна. Никой наш художник не е възпял тъй възторжено ведрата и нерушима хармония на нейната външна и вътрешна красота. Както за древногръцките ваятели от класическата епоха, или за пробудените от техния пример ренесансови художници, както изобщо за всеки „класичес­ки“ моделиран вкус – тези две страни на красотата са в естествено и сякаш предустановено стабилно равновесие, неразделни един от друг.

Майстора обожава физическата женска хубост; с необикновено благоговение изписва своите селски мадони с техните големини дълбоки очи, открити чела, ъгловати вежди, сочни уст­ни, грациозен стан: ала той никога не би изрекъл за тях бого­хулното опрощение, както Йов­ков за своята Албена: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ Защото за него „хубава“ озна­чава красива външно, но и безусловно душевно чиста — „чо­вечна, свенлива, целомъдрена“.

Тази именно нерушима хар­мония на външно и вътрешно, на физическа красота и душевна чис­тота, сближавайки момите на Майстора с класическите образци в този жанр, им придава тъкмо поради това интернационален, общочовешки смисъл.

Гледайки ги в тези пищни нашенски носии, сред тази толкова родна обста­новка, ние знаем, че те са бъл­гарски моми, но същевременно те са тъй близки до идеала за човешка хубост,’ че непреодолимо чувствуваме и тяхната универсал­ност. Те не са само наши, те принадлежат на всеки, който посред грижите на делника усеща в себе си копнежа по един висш, хармоничен порядък, където властвува прекрасното.

Те са общочовешки, защото са рожби на творец, който вижда действителнастта през призмата на един висок морал и знае, че родното има цена дотолкова, доколкото служи за „единение „на човечеството“. Майстора носи този общочовешки идеал и морал дълбоко в себе си и тъкмо поради това, каквото и да изобразява, гдето и да го изобразява, винаги би го видял и претълкувал откъм тази възвишена нравствена стра­на.

Ала тази класическа извисе­ност на неговите момински изображения, тяхната типологична универсалност ни най-малко не ги обезличава. Художникът тър­си националния характер, под­чертава неговите физически и нравствени добродетели и чрез тяхната хармонична спойка се издига до общочовешкото, без обаче ни най-малко да претопи и заличи индивидуалното. Зад типичното, родовото, налагащо се при пръв поглед, внимател­ното наблюдение открива индивидуалното богатство на живите модели: това е Вера Виячева от Шишковци, тази – Стана Гогова от Ръждавица, онази е девойка от Дивля, другата – от Калотинци. Всяка със своя самородна хубост.

Различни и все пак еднакви, защото един е техният създател. Който веднъж е видял тези оча­рователни образи, цял живот ги носи със себе си: момата от Калотинци, с букет от разкошни полски цветя, сияеща сред океан от макове.

Девойката с грозде, дивно въплъщение на Неземна чистота и нежност. Момата от Ръждавица, извисила грациозна снага под окъпани от слънце со­чни ябълки, Селската Мадона (оригиналите са в Националната художествена галерия), благочес­тиво скръстила ръце, чието оду­хотворено изящество сякаш „ри­мува“ изяществото на образа, с поглед, осенен от толкова непри­нудено достойнство и благород­ство, или пък Момиченцето с две­те ябълки в скута (Бургаска художествена галерия) – това ан­гелско Създание, като че ли излязло изпод четката на Рафаело, с  румени бузки, където пулсира пролетта на живота, с дълбок, кротък поглед и едва забележи­ма, невинна усмивка цялото огряно от слънце и само излъч­ващо светлина…

Трудно е да се изреди тази удивителна галерия от лъчезарни изображения. Тук, разбира се, не бива да бъдат про­пуснати и детските образи: момиченца сред  ливада или гради­ни, деца, които се молят или про­сто се усмихват, държат в мал­ките си шепички едри плодове или стръкчета, свежи цветя… Трябва човек да притежава тяхната чистота, за да я усети и предаде тъй непосредствено, както е сторил Майстора!

Весели случки из живота на Владимир Димитров – Майстора

Пари за седене

Майстора заприказвал жейа от Ръждавица. Пожелал да я рисува. Мъжът й подвикнал отстрани:

– Бай Владо, че тя може ли крак да подгъне? Ще ти остане недовършена картината. На нея работа й дай!

– Точно затова искам да я рисувам – настоял художникът.

За да не го обиди, жената скло­нила. Накрая Майстора извадил кесията, а тя подскочила:

– Не, мене ме е срам от тези пари!

– Ама нали ти отнех време, булка!

– Как ще получавам пари за седене, бай Владо? — отсякла работливата женица, грабнала вилата и хукнала към полето…

Най-трудното

Художникът Богомир Лазов увещавал Майстора да му пози­ра. Имал желание да нарисува стария си приятел, но той все отлагал. Веднъж го поканил на гости и на шега подпрял вратата. Майстора се усмихнал:

– Боге, ти искаш най-труд­ното от мен.

– Таман ще си починеш мал­ко.

– Мене почивката ме уморява най-много, как ще гледам друг да рисува, а аз да бездействувам!..

Лазов се засмял от сърце, а Майстора допълнил:

– Когато се е налагало да по­чивам, рисувах себе си. Затова съм богат на автопортрети….

Общата паница

– Щом разбрахме, че Майсто­ра урежда изложба в Шишковци, група момчета отидохме да по­могнем – разказваше доктор Румения. – Почистихме учили­щето, сложихме надписите, подредихме витрините. Добрият чо­век се трогна и рече: „Сега да  направим разходка до града, а?“ Забързахме към спирката. Майстора се нареди пред гишето и взе билети за всички. Поръча половин килограм сладолед. Сладкарят как разбра, не знам, но го донесе в обща чиния. Ние се спогледахме и се нахвърлихме лакомо. Художникът ни изгледа бащински и рече:

– Може да е нехигиенично, но трябва да признаем, че общата паница е обединявала хората най-здраво. В нея всеки е виждал своя дял и тоя на другите. Така е добивал най-ценното човешко чувство – чувството за мяра…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара