Въпреки обидата
На 26 години съм. Женен съм от една година и шест месеца. Вече имаме две деца близначета – момче и момиче. Но… ние сме пред развод.
Отначало всичко вървеше добре. След като се родиха децата и особено след като родителите на жена ми започнаха да се намесват в живота ни, нещата тръгнаха назад. Винаги съм се опитвал да бъде така, както според мен трябва да живее едно младо семейство. Но нейните родители не бяха съгласни с моите разбирания. Майка й казваше, че не им трябвам вкъщи и можели да ме изгонят. Търпях, за що то си обичам жената и децата. Когато съпругата ми вземеше заплата, даваше я на майка си. И така живеехме само с моята заплата – докато имахме пари, бяхме добре, но свършваха ли, трябваше да стоя гладен. А работата ми не е лека, в строителството съм. Например седнем да се храним, майка й започва – защо съм изяждал по четири-пет филии хляб. Имало хора, на които им стигала и една филия. Спомням си, бях болен с 39 градуса температура, но те не вярваха на оплакванията ми. Връщам се пак на въпроса за парите. Когато питах жена си – нали сме едно семейство, трябва заедно да внасяме парите – къде са нейните, – тя ми отговаряше, че това не трябва да ме интересува. За всичко започнаха да ме обвиняват. После на преден план излезе ревността. Забраняваха ми да разговарям със съседките, да не си слагам одеколон и какво ли още не. Аз сам се перях и гладех. Когато на гости ни идваха майка ми или сестра ми, сам ги посрещах, готвех. Те не пипаха нищо, защото не ги били канили.
За всичко излизах най-черният. Не ми даваха да гледам телевизия, да пускам радио. А каквото ми кажеха да работя вкъщи, вършех го. И накрая – „Събирай си багажа и си заминавай!“ Много пъти съм желал да живеем отделно, но съпругата ми казваше: „Питай татко!“ А неговият отговор беше: „Твоята заплата е малка, за да изхранваш семейството си. Аз ще ви разведа!“ Той вече е на път да изпълни заканата си. Намери адвокат, щял да уреди развода ни. Не казвам, че и аз нямам вина. Но където няма комин, там не пуши.
И така, дойде денят, когато ми събраха всичкия багаж и ме изгониха. След като се озовах на улицата, поех за Сливен, където имам сестра. Започнах работа, намерих си квартира. Но самотата ме потиска – липсва ми любимият човек и детският глъч. Аз бях на десет години, когато баща ми почина, и знам колко ще бъде трудно на децата ми без баща. Искам отново да живея със своето семейство. Иначе съм един безсмислен човек.
М. Петров
Дали няма да застане против нас
След десет години семеен живот нямахме деца. Решихме да си осиновим.
Няма да разказвам колко трудно намерихме подходящо дете. как сме обикаляли от град на град. Взехме си едно момченце, което ни донесе много радост и щастие. Но се намери една съседка, която успя да ни навреди. Срещнала нашия син и пред съучениците му казала: „Тези не са ти истинските родители. Ти си осиновен!…“ Мога да си представя какво е преживял нашият син, когато е научил. Ние със съпругата ми бяхме решили рано или късно да му кажем истината, но все не намирахме подходящия повод. Чакахме детето да порасне, за да осъзнае нещата по-добре. Но ето че тази „доброжелателка“ ни изпревари. Разговаряхме внимателно с детето, не искахме да си служим с лъжи. Та се успокои след време, но не за дълго. Промени се към нас. Започна да избухва, да ни отвръща с груби думи. Ние сме много разтревожени. Боим се синът ни да не се настрои против нас.
Знаем, че има наказание за тези хора, които откриват тайната на осиновяването. И този закон е справедливо възмездие за тези, които съсипват семейното щастие, карат децата да страдат. Докога сред нас ще има „доброжелатели“, които не се свенят да посегнат на най-святото — родителството? Защото ние със съпругата ми наистина сме родители на това дете, а не тези, които са го изоставили на произвола на съдбата.
В. Р., град В
Печален пазарлък
Вдовец съм от три години. Като семейство бяхме за образец. Но случи се нещастието – въпреки голямата борба, която водиха лекарите за спасяването на жена ми, тя си отиде. Оттук нататък започнаха проблемите ми. Не че двете ми деца ги създават – те са добри, учат се, здрави са.
Искам да ви пиша за самотата, породила се у мен. Тя бавно ден след ден ме следва. Просто усещам как в работата не мога да получа удовлетворение. Не съм вече онзи пълноценен и жизнен човек. Опитах се да си намеря съпруга, но уви. Оказа се, че тези, които не са встъпили в брак и са под 30 години, изобщо не мислят сериозно да се омъжат, те само мечтаят.
Разведените жени и вдовиците, с които се запознах, желаят да се съберем, но предварително ме подлагат на изпит – как съм материално, какво ще им предоставя и т. н. Печален пазарлък! Не гледат човека в тебе.
С. П. , село Р.
Човек без достойнство?
Може би ще останете учудени. че един мъж се обръща към вас с проблем като моя.
Не мислете, че хленча или съм човек без достойнство. Аз и съпругата ми принудихме майка ми да ни даде малките си спестявания, да продаде всичко, което имаше на село, за да завършим апартамента си в града. Строихме по стопански начин. Обзаведохме се най-луксозно. Трудно ми е да опиша отношението на жена ми към мен и майка ми сега. Тя си има приятел и ако се опитам да й направя забележка, веднага отсича: „Развеждай се! Не те задържам, заминавай заедно с майка cu!“ Бих го сторил, но къде да отидем? Апартамента след развода ще го присъдят на жената. Да плащам за свободен наем за мен и майка ми, издръжка на две деца и връщам заема, който дължа на мои близки, не зная как ще се справям. Не се страхувам да публикувате писмото ми – искам да чуя мнението на читателите.
В. М., Варненска област
С надежда
Трудно се пише писмо, в което разкриваш чувствата си и го адресираш практически до всички. Но самотата, която ме измъчва, се пребори със срама и нерешителността ми. Проблемът със самотата и самотниците не е само мой, но от това не ми става по-леко. Познавам доста млади хора в подобно състояние, с годините са си изработили мироглед, ценностна система, измислят си развлечения, но живеят непълноценно. Предразсъдъците и подигравките на околните им създават комплекси и ги възпират да се обърнат за помощ съм „Станете приятели“ и „Запознайте се“, за да потърсят подходящ човек за себе си, да дадат цялостен смисъл на съществуването си. Мнозина самотници са се обрекли на науката, изкуството, на професията си, на обществени занимания или на децата си, но колко от тях с ръка на сърцето могат да заявят, че се чувстват напълно удовлетворени, че са щастливи в самотата си. И след най-напрегнатия ден идва вечерта пред телевизора, а после нощта, когато напразно търсиш съня в празното легло. Любовта между мъжа и жената е магия, която прави хората щастливи, живота красив. Тя създава хармонията в музиката, багрите в платната, усмивките в очите и може да изведе от омагьосания кръг на всекидневието и най-обезверения самотник.
Писмото ми е една затаена надежда. Аз съм на 31 години и след един труден, несполучлив брак търся запознанство, което да внесе ред в чувствата ми. Имам сили да започна отново. Основното за мен е сходството в темперамента, интересите, в начина на мислене и възприемане на света и в критериите за житейските ценности. Претенциите ми към бъдещата съпруга са: да има хубава усмивка и да не я крие, да е интелигентна, весела, пряма, сговорчива, да умее да прощава и да забравя, да не пуши, да държи на вида си, да има желание да спортува да не поставя парите над чувствата. Дано не прекалявам с изискванията си.
Любомир Богданов, Пловдив
Останах без дом
Пощальон съм от 28 години. Ето, дойде време да пиша до вашата рубрика. Зная, че повечето писма са от жени, но аз преживях много повратности на съдбата. Бившата ми съпруга също е пощальонка. Оженихме се преди тридесет години, имаме две дъщери. Те са вече омъжени и отглеждат децата си. Бившата ми съпруга бе много трудолюбива жена. Дето се казва – от нулата започнахме да градим дом. Материално бяхме добре. Живеехме хубаво, от нищо не се лишавахме, защото и двамата работехме здравата. Мислехме и за бъдещето на нашите деца, да ги осигурим. Но преди четири години се разведохме по вина на двамата. Трагедията ми започна след развода.
Много изпаднах, защото бях на улицата, без свой дом. Бях половин човек. Изживях всичко това твърде тежко. След като се съвзема и оздравея, мисля за втори брак, може да е за добро. Познавам много щастливи семейства, дано случа и аз.
Странна педагогика
Неволно станах свидетел на една грозна и жестока постъпка, която ме разстрои и възмути. По улицата пред мене вървяха жена и момиченце на около осем години. То тихо ридаеше. По едно време се обърна към жената и каза: „Мамичко, моля те, една думичка само!“ Очаквах, че жената ще го утеши, но вместо това тя изгледа детето със зверски поглед и с всичка сила му удари плесница. Сърцето ми се сви от болка и гняв. Не се стърпях и и казах: „Как не ви е жал и срам да удряте така жестоко детето си?!“ Тя се обърна към мене: „Детето е мое и ще правя с него каквото си искам.“ Нима децата са бездушни същества, някакви вещи, с които можем да правим каквото си искаме? След това „майката“ добави: „Ще я възпитавам с бой, за да не стане хулиганка.“
Странна педагогика… Отправих се възмутен към спирката на автобуса. Точно в това време един автобус спираше. Жената го видя и се затича да го хване. След нея се затича и детето, но разстоянието между двете все повече се увеличаваше. В последния момент жената се качи в автобуса, без да се обърне и да види къде е детето. А то беше изостанало поне с 20 метра. Добре, не шофьорът го видя в огледалото и го изчака да се качи…
Сега вече не ми е чудно защо някои деца, ненавършили още пълнолетие, напускат дома си и не искат да се върнат там, където с тях се разговаря само с плесници.
Любен Илиев, София
То бива, бива, ама…
Младо момиче, младо и хубаво, но… на всеки пръст по пръстен, гривна – голяма, модна, до нея – още две… Грим – розов като роклята. Самочувствието – разбира се, високо. Приказва със своя позната на висок глас, обсъждат проблемите си – нека те да станат и проблеми на околните… Нито за момент няма колебание и неудобство от това, че пътниците в автобуса може би не желаят да бъдат съпричастни. Който иска – да не слуша, а слушащите могат ли да вземат участие?
Осем пръстена – сребърни и хубави, но събрани на едно място, дали показват добър вкус?
Величко Минчев, Сливен
Проблеми, проблеми…
На 29 години съм. Още от малък родителите ми се отнасяха жестоко с мене. За всяка грешка ме слагаха на колене със счупени орехи, стоял съм с вдигнати ръце и ако се съпротивлявах, биеха ме с колан. И сега се държат с мен така, като че ли съм на десет години.
Мъките ми започнаха, като се запознах през миналата година с една жена. Дружахме три месеца и направихме годеж. Родителите ми я приеха вкъщи и определиха датата за сватбата. Но майка ми започна да се държи особено с нас. Трябвало да плащаме по сто лева на месец. Заяждаха се с нас и ни дразнеха. Определиха количеството хора за сватбата и бащите се разбраха тържеството да бъде в ресторант. След няколко дни майка ми ни направи скандал и каза, че сватбата няма да се състои. Изгони годеницата ми. Опита се и мене да изпъди.
Продължаваме дружбата си, вече седем месеца се измъчваме. Погубих здравето си, изнервих се. Не издържам вече..
Апартаментът ни е голям, има и таванска гарсониера, необитавана. Родителите ми обаче са готови да ме изгонят на квартира, а в това жилище съм хвърлил доста труд. Но благодарност никаква не получавам. Помогнете ми да се чувствам и аз човек.
И. Божилов
0 Коментара