Митя ме учи да пея

Мила приятелко, вечер ли е, нощ ли е?

Отсреща очите на новите блокове светят. И днес се справих: току-що приключих моя домашен маратон, финалът е приспиваното на Митя. То е като ритуална игра: пея му тихичко, докато омаломощя и себе си, и него. Страх ме е да изляза от стаята, за да не го събуди шепотът на вратата, която ще го отдели от мене. Гледам го. Чудно ми е как съм родила такова хубаво дете. Не ми се смей. Тези мигове са толкова кратки; през деня от грижи и страхове нямам ни време, ни сили да му се порадвам. А сега най-после той е защитен от всичко в съня.

Тези са единствените мои минути в моето първо майчинство.

Ако досега нe съм ти отговорила. то не е поради небрежност. За какво да ти пиша? Нали знаеш, нали и ти си минала по този път: пелени, сокчета, чист ли е биберонът, защо не яде, защо плаче точно от 18 до 18,30 часа… Денят е раздробен на дребни действия, и те така поробват, че не остава време да осъзнаеш какво вършиш. Не мога да се похваля с характер като твоя – знам, че 12 дни след като си родила третото си дете, си написала поредния си репортаж.

Но аз съм, нека не кажа по-ле­нива или по-слаба, просто съм друга. Има ли нещо в съзнанието ми, то така се разраства, че засланя всичко друго. Знаеш, че съм съвсем сама, без близък възрастен човек, който да ми помогне, да ме отмени за час поне. Пък и съвет да даде. И физическата умора трудно издържам, но най-много ми тежи тази безусловна отговорност за едно човешко същество, която няма с кого да споделя: не само когато е болно, но и за дреболии – кое как се прави, дали да го нахраня с половин час по-рано. Такива са проблемите ми. И ми се вижда смешно за какви глупости съм се ядосвала по-рано.

Прощавай, но малкият се разплака и му дадох водичка. Връщам се към тебе. Питаш ме как го възпитавам. Да ти кажа правичката, не вярвам докрай нито на поучителните книги, нито на древната мъдрост за онези магически седем дни, които уж били достатъчен срок да се постави основата на едно възпитание. Поне аз се провалих – бях изрядна първите седем дни, а успехи нямам. Ние с Митя тепърва ще се възпитаваме.

Нарочно казвам „възпитаваме“ – да ти призная, за сега

той повече „работи“ върху моите навици и характера ми,

отколкото аз върху неговите. Задачата ми досега беше да му дам навреме нужния грамаж „Бебе“ 2. (Така и не намерихме „Хумана“ – уж не била хубава, но защо тези на­ши невежи бебета толкова я ха­ресват. Ако са чуждопоклонничета още от малки, дали за това са виновни родителските гени, или млечната ни промишленост?) Но думата ми беше: от мене за сега се искат конкретни неща – определено количество храна, во­дичка, чисти пелени. Е, да, и не­жност, разбира се, много нежност. Но пак според предписанията на книгите – с мярка. И с тези грижи, и с кап­ризните си изблици моят малък Митя така ме е хванал, че пре­обърна из основи представата ми за самата мене. Той, който би трябвало да е „обект“ на възпитанието, усилено ме превъз­питава.

Беше само на 16 дни – един безпомощен, врещящ, стерилен вързоп. Вярна на наученото от книгите, шътам припряно в кухнята и не обръщам внимание на плачовете му. Нали знаеш, че винаги се намира някой, който поучава младата майка: „Имам една позната немкиня, та тя…“ и т. н. Само че аз наистина познавам една такава, казва се Ута, българска снаха, отгледа в едно недалечно шопско село две чудесни деца. Та тя, точно както се говори в баналните женски разговори, ги оставяше да плачат, без да ги диндирика по нашенски. И също както става в баналните разговорки, те плакаха седмица-две и престанаха. Ето аз сега мия чинии, простирам, изварявам биберони, квася мляко под съпровода на доста силния за възрастта му бебешки плач. Устоявам първите 10 минути, а според приятеля на майките, д-р Спок, бебето не плаче повече от 20. Цялата съм стегната, чак мускулите ме заболяват от напрежение. Внезапно плачът става пронизителен и аз политам. Заварвам скъпоценния

малък вързоп на земята –  Митя – обиден, отчаян, но здрав.

Под пелените не личи да е ранен, но бързо на телефона, доктор Думанова ще каже, да, ти си право, мое малко момченце, майка ти е виновна, тя е една студена книжна коза (цитат от Фойтхвангер – и сега ли, о боже!). Тя няма да бъде вече Ута, слънчицето ми, тя ще си бъде една обикновена българска майчица, ще омесва по-волно теорията с живота и както всички други, къде с малко глезене, къде с по-остра думичка, ще си те гледа тебе, без да се плаши от любовта и нежността.

Хайде сега, приятелко, дето си ги родила и изгледала три, кажи ми как това малко същество успя да се придвижи до ръба на леглото. И не е ли това най-красноречив урок на съдбата –  бъди каквато си, не подражавай, не бой се от нежността, даже и тя да е излишна според книгите.

И оттогава аз се опознавам. И имам повече изненади, отколкото в бурната възраст около 18-те.

И все с отрицателен за моето самочувствие знак.

…12,30 часът. Обед. Вече съм разказала приказката за слънцето, за луната, за това, как Митя ще ходи на риба. Но той дори не е отворил уста. Перва лъжицата върху новата ми пола. (Защо не я съблякох както винаги.) Започвам да пея. (Забранено, според книгите, но вчера помогна.) Дясното краче се опира на масата и двамата едва не падаме назад. Вече не пея – стискам зъби. – Виж какво хубаво киселче са направили лелите! – В началото киселът не се нуждае от песни. Но дясната ръка помита чашата с мляко и кухнята се покрива с бели капки. Стискам зъби и продължавам с кисела. (Само преди минути избърсах от пода разлято олио.) Устата му е отново затворена – започвам пак с приказка. Край на кисела и на обеда. Поемам си дъх, но не тържествувам – 150 грама, а според книгите са нужни 400 – (пак тези книги!). Измивам го, и изпод кисела се подава лице.

Усмихвам му се – победих себе си, този път не избухнах. Като си помисля за закуската в 16 часа, усмивката ми изчезва. Утешавам се с мисълта, че търпението, на което съм се научила, някога ще ми потрябва.

Прощавай, приятелко, но той пак ме прекъсна. Седнал на кревата, гледа гордо, с шестзъба усмивка ми показва късче от обложката на „Дъжд в чуждия град“. На голямото легло спи, до мене. На неговото се счупи решетката. Беше само на осем месеца, когато се пребори с нея. А не е Херкулес, ти го знаеш каква запетайка е. Като си помисля само колко хартия съм изписала на тема „качество“, когато това никак не ме интересуваше! Но това за „запетайката“ ме подсеща за другия урок на Митя: вече не гледам ревниво пълничките крачета на връстниците му. Приемам го такъв, какъвто е –  далече от идеала за образцово бебе, около долната граница за тегло и ръст. Не е първенец досега – нито в първата стъпка, нито с първата дума. Едно „посредствено“ бебе. Но е мое!

Днес съм щастлива – има слънце, и ние с Митя ще излезем. Но в къщи се е настанила паниката. Митя крещи, опрян на вратата.  „Къде са на детето тирантите?“  – строго пита възмутеният баща. Аз се щурам от стая в стая и надничам в чекмеджетата без успех, но с тайно желание да се скрия в едно от тях. Накрая съм осенена свише, отдръпвам креватчето от стената и ги откривам. Заедно с цяла сбирка биберони, дребни играчки и части от неизвестни предмети.

Защо ти разказвам всичко това – защото, да ти кажа право, изхабила съм много повече интелектуална енергия да мисля къде да сложа и къде да търся биберона му, отколкото в най- напрегнатите си дежурства в службата. И така си минават дните – учи ме Митя на организация на домакинския труд. И сега вече преходът ми от стая в стая има някакъв вътрешен смисъл и е подчинен на някаква трудова задача, и по възможност не на една. Учи ме той, малкият, на физическа издръжливост. Ако помниш, когато го родих, непрекъснато ме боляха ръцете, а сега вече болките утихнаха. И то не защото работата е станала по-малко.

Ще кажеш, това е съвсем естествено, майчинството е преди всичко труд. Да, но аз съм израснала в такава среда и целите на нашето поколение поне тук, в града, бяха други. Ние се състезавахме по логика, а не по кулинария, надскачахме се по остроумие, а не по чистофайничество, беше срамно да не си чел някоя от книгите на сърдитите млади хора, но никой не знаеше и едни чушки да изпече, бяхме наясно с театъра на абсурда, но не ни минаваше и през ум, че някога ще се учим да повиваме бебе. Да не говорим за това, че

за нас беше унижение самата мисъл да прислужваме на съпруг.

Няма да забравя как моята първа приятелка от университета изми за първи път прозорците си. Вече беше научна сътрудничка: „Мислих, Румянче, каза ми тя, като мислиш логично, и прозорци можеш да измиеш“. Не знам как са сегашните момичета, нали уж ги подготвят за семейния живот в училище, но ние витаехме в облаците, и много от нас така си и останаха дълбоко нещастни от това, че тази досадна, уморителна: делнична проза, каквато е гледането на домакинството, ще ги съпровожда през целия им живот. Не искам да говоря сега против онова време, имаше толкова  много нравствен и естетически максимализъм в него, че за мене то си остава най-богатият период от живота ми. Но празниците са толкова малко, трябва да се научим и в делниците да живеем красиво.

Чувам го пак да плаче. Неспокоен е, защото не съм до него. Не. се сърди, приятелко, разделяме се вече. Ще го прегърна и ще му попея. Не съм и подозирала колко много приспивни песни знам. Митя ме научи да съчинявам безкрайни приказки, да редя на познатите мелодии пожелания към него, като заклинания. Той ми припомни, че има песни, и те са необходимост както млякото и водата.